9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 548
София, 04.12.2018 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1907 от 2018 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№2563/19.03.2018г., подадена от Л. П. П., С. С. П. и А. С. П. чрез процесуалния ? представител адв.И. Н. Ц. от АК-П., срещу решение №56/14.02.2018г., постановено от Окръжен съд-Пазарджик по в.гр.д.№41/2018г., в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд от 23.05.2017г. по гр.д.№3593/2016г. по описа на ПРС, поправено с решение №1074 от 15.12.2017г., в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от тях срещу Е. В. Д. и Н. М. Д. иск за прогласяване недействителността на саморъчното завещание на П. П. от 22.04.2004г., предявен по реда на чл.19, ал.1 ЗН, както и искането отмяна по реда на чл.537, ал.1 ГПК на констативен акт за собственост №173, том X., н.д.№2266/2013г. по описа на нотариус И..
В изложението към подадената от Л. П. П., С. С. П. и А. С. П. касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, като се твърди, че решението на въззивния съд е очевидно неправилно, тъй като съдът в противоречие с точния смисъл на текста на представен по делото документ е интерпретирал съдържанието му /писмен договор за продажба на идеални части от процесния недвижим имот/. Поддържат също така, че в частта по искането за отмяна на констативен нотариален акт въззивното решение е недопустимо, тъй като разпоредбата на чл.537, ал.2 ГПК не създава възможност за предявяване на самостоятелен иск за отмяна на нотариален акт, а в случая въззивният съд е прогласил нищожността на решението на първоинстанционния съд в частта по предявения по реда на чл.108 ЗС иск за имота и е върнал делото в тази част за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, като едновременно е потвърдил решеинето на първоинстанционния съд в частта по искането за отмяна на нотариален акт.
Поддържат също така, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:
1.Как следва да се тълкува и индивидуализира предметът на завещателно разпореждане, когато той е неясен или недостатъчно ясно определен /противоречие с решение №380 от 31.05.2012г. по гр.д.№580/2010г. на Първо ГО на ВКС/;
2.Как трябва да се тълкуват договорите и да се установи действителната воля на страните и ако уговорките са неясни, подлежат ли те на тълкуване от съда /противоречие с решение №430 от 20.01.2015г. по гр.д.№1673/2014г. на Четвърто ГО на ВКС и решение №220 от 31.07.2014г. по гр.д.№6126/2013г. на Четвърто ГО на ВКС/;
3.Как следва да се преценяват показанията на заинтересованите свидетели по реда на чл.172 ГПК /противоречие с решение №79 от 12.07.2017г. по гр.д.№3244/2016г. на Четвърто ГО на ВКС/.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба Е. В. Д. и Н. М. Д. чрез процесуалния си представител адв.И. Г., изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски по представен с отговора списък.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
Л. П. П., С. С. П. и А. С. П. са предявили срещу Е. В. Д. и Н. М. Д. иск за прогласяване нищожността на завещанието на П. П. от 22.04.2004г. с твърдението, че завещанието не отговаря на формалните изисквания на чл.25, ал.1 ЗН – текстът и подписът не са на наследодателя, както и че наследодателят не е бил способен да завещава, а и не е бил собственик на завещания имот; иск за признаване правото на собственост и предаване владението на масивна жилищна сграда, построена в УПИ VII-638, 639 в кв.13 по плана на [населено място] и за отмяна на съставения въз основа на завещанието констативен нотариален акт №173, том X., н.д.№2266/2013г. по описа на нотариус И..
С обжалваното решение е прието от фактическа страна, че спорещите страни са роднини /низходящи и роднини по сватовство/ на И. Л. П., починал през 1948г., който е имал 6 деца – А., В., С., М., П. и Н. И. П., като след неговата смърт и смъртта на съпругата му през 1976г. децата са наследили при равни права /по 1/6 ид.част/ оставените имоти, в случая процесната къща. И тъй като синът М. И. П. е починал през 1944г., т.е. преди баща си, е прието, че неговият дял е наследен от ответницата Н. Д., дъщеря на М. П., родена през 1942г.
Взето е предвид обстоятелството, че предявилите иска лица извеждат правата си от съставен през 1982г. нотариален акт №50, том VI, №1952/23.11.1982г., с който С. И. П. е бил признат за собственик по наследство, делба и давностно владение на дворно място, 163кв.м. от което попадали в имот пл.№639, а останалите 85кв.м. в имот пл.№638, двата съставляващи парцел VII-638, 639 в кв.13 по плана на [населено място], ведно с построената в него масивна жилищна сграда с площ от 85кв.м. и две стопански постройки, както и от н.а.№191, том III, н.д.№1363/06.06.1990г., с който техният пряк наследодател С. С. П., син на С. И. П., е признат за собственик по наследство на същия имот, с твърдението, че С. П. е започнал да владее имота въз основа на представен по делото писмен договор от 1954г. /с оглед извършено отбелязване на годината в горния ляв ъгъл на документа/, а по-късно прекият наследодател С. П. е присъединил владението си към вече изтеклата придобивна давност.
Извършена е преценка на правните последици на представения по делото писмен договор, сключен между А., В., П., Н. И. П. и Н. М. П. от една страна и С. И. П. от друга, като е взето предвид, че в т.1 от този договор е записано, че първите продават на втория двуетажна къща с двор около 150кв.м., застроено и незастроено място, за сумата от 600 000лв., „които вървяха през 1949г.- получиха си сумата и предадоха имота на купувача“, както и че в т.2 е записано, че вторият се съгласява, купува същия имот за цената 600 000лв., „пари, които вървяха през 1949г. и ги заплати на А. Ил.П. и В. Ил.П.“ и в т.3 от договора страните са приели, че така отношенията между купувача и продавачите са напълно уредени, а нотариален акт ще се издаде при нужда. Изрично в решението е посочено, че под договора за купувач е положен един подпис, а за продавач под №1 е положен един подпис, докато подписите, положени под №2 до №6 включително са заградени с фигурна скоба и срещу тях е записано „свидетели“. Прието е, че договорът е сключен в обикновена писмена форма, поради което не е могъл да породи целения транслативен ефект /поради неспазване на предвидената в закона нотариална форма за действителност/ и с този писмен договор С. П. не е придобил правото на собственост по отношение на идеалните части на своите братя, в това число и на П. П. и Н. Д., дъщеря на починалия през 1944г. негов брат М..
Взето е предвид и обстоятелството, че към 1954г. Н. Д. е била на 12 години, поради което не е била дееспособна по смисъла на чл.2 ЗЛС, т.е. не е можела сама, без да е надлежно представлявана, да се разпорежда със свое имущество. С оглед на това е прието, че както към 1954г., така и към 1949г. /когато евентуално се поддържа, че може да е сключен договорът/ Н. Д. не е могла да продаде своите идеални части от имота, нито да предаде владението върху тях на С. П. и следователно по отношение на нея придобивна давност в полза на С. П. не е започала да тече.
По отношение на частта на П. П. съдът е приел, че в писмения договор такова име не фигурира – там е упоменато лицето П. П. и по делото липсват доказателства за идентичност на имената на П. П. и П. П.. Извън това съдът е взел предвид и обстоятелството, че П. П. е упоменат в договора под №3 и подписът му попада в частта, заградена с фигурна скоба, срещу която е написано „свидетели“, както и че от съдържанието на договора не може да се направи категоричен извод за това, че П. П. е бил продавач или свидетел при сключването на този договор, а оттам и че не може да се направи извод, че е предал своите идеални части от имота във владение на С. П..
Обсъдени са показанията на разпитаната по делото свидетелка А. И., сестра на С. П. и дъщеря на С. П., която е заявила пред съда, че Н. живее в имота от малка и не е преставала да живее там със съгласието на предявилите иска лица, а Е. е неин син и също винаги е живял в имота, а когато Н. се омъжила, преградили двора и се разделили с предявилите иска лица по начин, че Д. влизали в своята част от къщата от самостоятелно стълбище в тяхната част на двора. Свидетелката е заявила, че къщата е строена от И. П. и синовете му, а по-късно С. П. заплатил частите на братята си В. и А., докато на Н. Д. и П. П. не знае дали е плащал.
Обсъдени са и показанията на свидетелката С. К., която е заявила, че къщата е строена от дядо й и децата му така, че за всеки от синовете да има стая и затова къщата била с пет стаи, като Н. живеела в напълно отделена част от къщата, така че между двете части нямало връзка и не можело да се преминава от едната част в другата. Разделянето станало около 1960г. и до сега не са имали спорове кой къде ще живее, като в частта на Н. влизали стаята на баща ? М. и на чичо ? П. П., който оставил завещание в нейна полза.
Взето е предвид и обстоятелството, че според двете свидетелки П. П. е обитавал имота и е имал свои вещи в него.
Въз основа на тези данни за осъществили се релевантни за спора факти и обстоятелства, съдът е приел, че по делото не е установено наследодателите на предявилите иска лица да са владяли северната част от имота от 1960г. /когато е установено, че къщата е била преградена/ до 17.04.2013г. /датата на смъртта на П. П./ непрекъснато, явно и необезпокоявано, а напротив установено е, че там от раждането си са живели само ответниците, а през различни периоди от време и наследодателят П. П., както и че липсват доказателства С. и С. П. да са демонстрирали, че владеят цялата къща за себе си и да са противопоставили това на съсобствениците. В тази връзка съдът не е кредитирал показанията на св.А. И. в частта, в която е заявила, че ответниците живеят в имота със съгласието на ищците, по съображения, че свидетелката е сестра на С. П. и дъщеря на С. П., т.е. не е възприел даденото от тази свидетелка обяснение на причината, поради която Н. Д. е живеела в имота.
С оглед на това е прието, че към датата на откриване на наследството П. П. е бил собственик на имота, предмет на завещанието, а именно на посоченото в т.3 от същото – „моята половинка от къщата в [населено място]“, който имот наследодателят е заявил в съставеното на 22.04.2004г. саморъчно завещание, че оставя на Н. Д. и Е. Д..
За неоснователен е приет доводът, че липсва предмет на завещателното разпореждане по причина, че имотът не е идентифициран. Прието е, че от текста на завещанието става ясно, че П. П. завещава половината от къщата си в [населено място] и това е имот, различен от вилата, притежавана от същия завещател и завещана на други лица. Изложени са съображения, че за действителността на завещателното разпореждане не е необходимо да бъдат посочвани планоснимачни номера, сигнатури и др. идентификационни белези по действащия план на населеното място, а е достатъчно имотът да бъде описан по такъв начин, че да е ясна волята на завещателя относно предмета на завещанието, както и че по принцип площта на имота не е негов идентификационен белег.
По въпроса за начина на индивидуализиране на предмета на завещателното разпореждане, когато той е неясен или недостатъчно ясно определен, в практиката си ГК на ВКС приема, че действителната воля на завещателя следва да бъде изведена като отделните клаузи на завещанието се тълкуват във връзка едни с други и всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия текст на завещанието, с оглед целта на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността. В определени случаи съдът следва да отчита и останалите доказателства по делото, които могат да изяснят действителната воля на завещателя, като се прилагат и правилата на формалната и житейска логика /решение №855/11.12.2010г. на ВКС по гр.д.№1497/2009г., Първо ГО; решение №380/31.05.2012г. на ВКС по гр.д.№580/2010г., Първо ГО/. Приема се, че при тълкуване на завещателно разпореждане следва да се прилага правилото на чл.20 ЗЗД и когато възникне спор относно това кой е завещаният имот, в определени случаи волята на завещателя следва да бъде изведена не само от целта на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността и взаимната връзка на отделните клаузи една с друга и в смисъла, който произтича от целия текст на завещанието, но и от характеристиките на самия имот, притежаван от завещателя. Тълкуването не може да пренебрегне тези характеристики, тъй като се касае за обективни факти, които могат да изяснят истинската воля на завещателя. Следва да се отчитат и други факти, които са от значение за изясняване на истинската му воля – чрез изясняване на вида и броя на земите, които се включват в наследството, може да се изясни коя от тях е имал предвид завещателят, но във всички случаи обаче, тълкуването, което се опира на характеристиките на вещта, следва да бъде такова, че да не оставя съмнение в действителната воля на завещателя / решение №855/11.12.2010г. по гр.д.№1497/2009г. на Първо ГО на ВКС/. Приема се, че законът не изисква в случаите, когато се завещава определен недвижим имот, той да бъде посочен в завещанието с всички негови индивидуализиращи белези – местонахождение, площ, съседи. Достатъчно е индивидуализацията да бъде извършена по такъв начин, който прави имота, предмет на разпореждането, обективно определяем с оглед обстоятелствата във всеки отделен случай. При непълно описание на завещания имот волята на завещателя подлежи на тълкуване не само с оглед употребените в завещанието думи и изрази, но и с оглед правилата на формалната и житейска логика / решение №380/31.05.2012г. по гр.д.№580/2010г. на Първо ГО на ВКС/. Приема се, че при тълкуване волята на завещателя за това кой имот е завещан, волята на завещателя може да бъде изведена и от други доказателства по делото и е достатъчно индивидуализацията да бъде извършена по начин, който прави имота обективно определяем с оглед обстоятелствата във всеки отделен случай / решение №45/06.04.2017г. по гр.д.№3343/2016г., Първо ГО на ВКС/. В същия смисъл е и разрешението, дадено в посочените от касаторите решения, като с тази практика окръжният съд се е съобразил. Поради това следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за начина, по който следва да бъде тълкувани индивидуализиран предметът на завещателното разпореждане.
По въпроса за начина на тълкуване на договорите с цел установяване действителната воля на страните практиката на ГК на ВКС е категорична – при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат са искали да постигнат, като отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – решение №430 от 20.01.2015г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№1673/2014г. При това тълкуване съдът следва да изхожда не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението – решение №220 от 31.07.2014г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№6126/2013г. В същия смисъл е и представеното от касаторите решение №67 от 30.07.2014г. на Второ ТО на ТК на ВКС по т.д.№1843/2013г.
С така установената практика въззивният съд се е съобразил, като е тълкувал представения договор досежно участващите в него лица и тяхното качество, изхождайки не само от посоченото в началото на договора, но и от обстоятелството между кои от посочените в договора лица е било постигнато съгласие за заплащане на паричната равностойност на дяловете им от имота /изрично е посочено, че С. П. е заплатил договорената сума от 600 000лв. само на А. П. и В. П., с оглед на което съдът е приел, че останалите наследници на И. П. са участвали при договарянето само като свидетели/. Поради това не може да бъде споделена тезата на касатора, че извършеното от въззивния съд тълкуване на договора противоречи на практиката на ВКС, както и че констатациите и изводите му са очевидно неправилни.
Не могат да се приемат за очевидно неправилни и изводите на съда за невъзможността наследственият дял на Н. Д. да бъде предмет на сключения през 1954г. писмен договор, както и за невъзможността спрямо нея да бъде упражнявано давностно владение, основани на императивната разпоредба на чл.2 ЗЛС.
По въпроса за начина, по който следва да бъде извършена преценката на показанията на разпитаните по делото свидетели, които са роднини на спорещите страни и как да се преценява евентуалната им заинтересованост по реда на чл.172 ГПК – в практиката си ГК на ВКС приема, че гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото / решение №65 от 16.07.2010г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№4216/2008г.; решение №250/21.12.2015г. по гр.д.№3897/2015г., Първо ГО на ВКС/. В решение №266 на Първо ГО на ВКС от 29.06.2011г. по гр.д.№1058/2010г. пък е прието, че основно доказателство за установяване на придобивна давност са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т.е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката. Прието е, че дали е основателно позоваването на придобивна давност съдът преценява при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерение за своене. Приема се, че законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото и поради това съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал (недопустими са или ирелевантни), защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за установено / решение №79/12.07.2017г. по гр.д.№3244/2016г., Четвърто ГО на ВКС и посочените в него решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 140/23.03.2010 г. по гр.д. № 4755/2008 г. на II г.о. на ВКС, решение № 131/12.04.2013 г. по гр.д. № 1/2013 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 297/22.12.2014 г. по гр.д. № 4004/2014 г. на I г.о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС., решение № 65/16.07.2010 г. по гр.дело № 4216/2008 г. на IV г.о. на ВКС/. С тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил като е извършил преценката на показанията на разпитаните по делото свидетели с оглед на всички данни по делото, вкл. съобразявайки възрастта на Н. М., а оттам и тълкувайки смисъла на уговорката тя да остане да живее в имота по-скоро като разпределяне на ползване между съсобственици, отколкото като предоставяне на имот за ползване на трето за съсобствеността лице, каквато е защитната теза на касаторите.
По така изложените съображения следва да се приеме, че мотивите на въззивния съд по приложението на материалния и процесуален закон, касаещи основателността на иска за прогласяване недействителността на саморъчното завещание на П. П., съответстват на практиката на ВКС и не сочат на очевидна неправилност на обжалваното решение, поради което не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационното му обжалване.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и в частта му, касаеща искането за отмяна на съставения през 2013г. констативен нотариален акт за собственост №173, том X., н.д.№2266/2013г. по описа на нотариус И.. Този констативен нотариален акт е съставен въз основа на завещателното разпореждане на П. П. и искането за неговата отмяна като последица е свързано с уважаването или отхвърлянето на иска за прогласяване нищожността на саморъчното завещание, а не с уважаването или отхвърлянето на предявения по реда на чл.108 ЗС иск. Поради това не може да бъде споделена тезата на касаторите за недопустимост на въззивното решение в тази част.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №56/14.02.2018г., постановено от Окръжен съд-Пазарджик по в.гр.д.№41/2018г. по подадената от Л. П. П., С. С. П. и А. С. П. касационна жалба.
ОСЪЖДА Л. П. П., С. С. П. и А. С. П. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят на Е. В. Д. и Н. М. Д. сумата от 800лв. /осемстотин лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: