Допълнителни пояснения (към писмо наш изх. № 26-00-11 от 24.04.2008г.) по поставени от Вас въпроси, във връзка с прилагането на § 1, т. 26, букви е и ж и т. 27 от ДР на ЗДДФЛ

Изх. № 26-00-11
Дата: 05.08.2008 год.
ДР на ЗДДФЛ, § 1, т. 26, буква „е”;
ДР на ЗДДФЛ, § 1, т. 26, буква „ж”;
ДР на ЗДДФЛ, § 1, т. 27.
Относно: Допълнителни пояснения (към писмо наш Изх. № 26-00-11 от 24.04.2008г.) по поставени от Вас въпроси, във връзка с прилагането на § 1, т. 26, букви „е“ и „ж“ и т. 27 от ДР на ЗДДФЛ
Във връзка с Ваше писмо до Министъра на финансите, копие от което е постъпило в ЦУ на НАП с вх. № 26-00-11/27.05.2008 г., относно въпросите, поставени в приложеното към него запитване, изразявам следното становище:
По първият въпрос:
Необходимостта от разграничаване на договорите за предоставяне на персонал от други видове правоотношения, при които едно лице извършва определени услуги за друго лице, е разгледана в раздел II от становището (Изх. № 24-00-9/18.04.2008 г.) на Изпълнителния директор на НАП, което Ви беше изпратено с писмо наш Изх. № 26-00-11/24.04.2008 г.
В допълнение на това, следва да имате предвид, че формалното наименование на договора не е водещо, а следва да бъде разглеждано в съответствие с нормата на чл. 20 от Закона за задълженията и договорите, според която при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.
По вторият въпрос:
Всички лица, които попадат в обхвата на дефиницията, дадена в § 1, т. 27 от ДР на ЗДДФЛ, се считат за работодатели по смисъла и за целите на този данъчен закон, като произтичащите от това особености относно данъчното третиране на договорите за предоставяне на персонал по реда на ЗДДФЛ са разгледани в т. 3 на раздел III от упоменатото по-горе становище. Именно работодателят, съгласно чл. 42 от ЗДДФЛ, е задължен да определя, удържа и внася данъка върху доходите по трудови правоотношения и това го прави данъчно задължено лице по смисъла на чл. 3, т. 2 от закона. Данъчният закон не предвижда освобождаване от тези задължения за лицата,
които се считат за работодатели по смисъла на предложение второ от т. 27 на § 1 на ДР на ЗДДФЛ. Нещо повече, при неизпълнение на тези задължения могат да му бъдат налагани санкциите, предвидени за неизрядните работодатели в част шеста на същия закон.
На основание чл. 42, ал. 1 от ЗДДФЛ, авансовият данък за доходите от трудови правоотношения се определя от работодателя месечно на базата на месечна данъчна основа. Месечната данъчна основа се изчислява, като облагаемият доход по чл. 24 от ЗДДФЛ, начислен за съответния месец, се намалява с удържаните от работодателя задължителни осигурителни вноски, които са за сметка на физическото лице, по реда на Кодекса за социално осигуряване и Закона за здравното осигуряване (чл. 42, ал. 2 от ЗДДФЛ). Месечната данъчна основа може да се намали с данъчните облекчения, предвидени в чл. 42, ал. 3, т. 1 и 2 от ЗДДФЛ, при наличието на предвидените в закона условия за ползването им. Обръщам Ви внимание и на това, че месечната данъчна основа се определя по един и същи ред, както за местните физически лица, така и за чуждестранните физически лица, получаващи доходи от трудови правоотношения от източник в България.
На основание чл. 8, ал. 2 от ЗДДФЛ, доходите от труд, положен на територията на Република България, е от източник в страната, като при това съгласно ал. 11 на същия член – мястото на изплащането на дохода не се взема предвид. Съгласно чл. 24, ал. 1 от ЗДДФЛ, облагаемият доход от трудови правоотношения е трудовото възнаграждение и всички други плащания в пари и/или в натура от работодателя или за сметка на работодателя, с изключение на доходите, посочени в ал. 2.
Изключенията, при които лицата нямат задължението да подават годишна данъчна декларация са обхванати изчерпателно в чл. 52 от ЗДДФЛ. На това основание физическите лица, които са получили доходи само от трудови правоотношения не са задължени да подават годишна данъчна декларация, но при условие че работодателят по основното трудово правоотношение е определил годишния размер на данъка за всички придобити през данъчната година доходи от трудови правоотношения и пълният размер на данъка за данъчната година е удържан до 31 януари на следващата година (чл. 52, т. 1 от ЗДДФЛ). В случай, че условието не е изпълнено лицата са задължени да подават годишна данъчна декларация на основание чл. 50, ал. 1, т. 1 от ЗДДФЛ (за местните физически лица) и чл. 50, ал. 2 от същия закон (за чуждестранните
физически лица), включително когатодоходите им саединствено оттрудови правоотношения.
По третият въпрос:
Проблемите, които описвате тук са пo-скоро свързани с необходимост от коректно уреждане на отношенията и свързаните с това задължения на страните по договора за предоставяне на персонал, поради което изразяването на становище е извън компетенциите на приходната администрация.
По четвъртият въпрос:
Съгласно чл. 42, ал. 5 от ЗДДФЛ авансовият данък за доходите от трудови правоотношения се удържа от работодателя при окончателното изплащане на облагаемия доход, начислен за съответния месец. Изключение от това правило е предвидено единствено за случаите, когато през съответния месец са направени само частични плащания за този или за друг месец. В този случай, на основание чл. 42, ал. 6 от ЗДДФЛ, работодателят внася данъка, като го определя върху брутния размер на сумата от частичните плащания. Внесеният по този ред данък не се удържа от частичното плащане, а се приспада от удържания данък по реда на чл. 42, ал. 5 от ЗДДФЛ. Имайте предвид, обаче, че този механизъм не се прилага за частични плащания за съответния месец, когато пълният размер на начислените от работодателя доходи от трудово правоотношение за този месец е изплатен до края на следващия месец.
Видно от цитираните разпоредби, периодичността на фактурирането на разходите по договора за предоставяне на персонал няма отношение към сроковете, отнасящи се до задължението на работодателя ла удържа и внася данъка по чл. 42 от ЗДДФЛ.
Коментирането и/или изразяването на становище относно качествата на работодателя като администратор на лични данни е извън компетенциите на органите по приходите. По наше мнение, обаче, ползвателят на услугата по осигуряване на персонал, така или иначе борави с личните данни на работниците и служителите, които са му предоставени, макар и не за целите на данъчното облагане.
По въпроси пети и шести:
Съгласно чл. 60 от Конституцията на Република България данъчно задължените лица трябва да са ясно определени в закон. От този текст следва също, че данъчни задължения не могат да се извличат по тълкувателен път, данъчните закони не могат да се тълкуват стеснително, разширително или да се прилагат по аналогия (Тълкувателно решение на ВАС № 3 от 06.06.2008 г.). В тази връзка, Ви уведомявам, че извън правомощията на Министъра на финансите и на Изпълнителния директор на НАП е да създават правила, различни от предвидените в данъчните закони.
По въпрос седми:
Чуждестранните лица, които не се считат за работодатели по смисъла на закона, т.е. не попадат в обхвата на § 1, т. 27 от ДР на ЗДДФЛ, нямат задълженията присъщи за работодателите – да определят, удържат и внасят данъка върху доходите по трудови правоотношения. Поради тази причина, изрично в нормата на чл. 50, ал. 3 от ЗДДФЛ е предвидено местните и чуждестранните физически лица, придобили доходи от трудови правоотношения по § 1, т. 26, буква „е“ от допълнителната разпоредба на закона, да подават годишна данъчна декларация.
По въпрос осми:
Според § 1, т. 27 от ДР на ЗДДФЛ търговските представителства по Закона за насърчаване на инвестициите са дефинирани като работодатели и като такива следва да спазват произтичащите за тях задължения за определяне, удържане и внасяне на данък върху доходите по трудови правоотношения. По смисъла на § 1, т. 26, буква „е“ от ДР на ЗДДФЛ, правоотношенията свързани с наемане на работна сила от чуждестранно лице, когато трудът се полага на територията на страната са трудови правоотношения за целите на закона. В този смисъл, отговорът на поставения от Вас въпрос ще бъде аналогичен на дадените до тук по отношение на доходите от трудови правоотношения.
По въпрос девети:
На основание чл. 73, ал. 5 от ЗДДФЛ, работодателите периодично предоставят информация за изплатените доходи по трудови правоотношения и за данъка, удържан върху тези доходи. Министърът на финансите издава наредба за съдържанието, начина и реда за предоставяне и съхраняване на данните. Наредба № Н-8/2005 (ДВ, бр. 1/ 2006г., посл. изм. и доп. ДВ бр. 8/2008 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица е издадена на основание чл. 5, ал. 6 от Кодекса за социално осигуряване и чл. 73, ал. 5 от ЗДДФЛ (§ 3 от ПЗР на Наредбата).
Не намирам правно основание, което да освобождава част от работодателите, които се считат за такива по смисъла на § 1, т. 27 от ДР на ЗДДФЛ, от задълженията им по чл. 73, ал. 5 на същия закон.
Имайте предвид, че функциите на НАП са свързани с прилагането на данъчното и осигурителното законодателство, а не с коментирането на обективността и справедливостта на една или друга разпоредба от приложимия нормативен акт.
По въпрос десети:
„Предоставянето на персонал“ е специално разгледано в точка 8 на Коментарът към Модела на ОИСР за СИДДО. От своя страна, Коментарът съгласно чл. 31 и 32 от Виенската конвенция за правото на договорите е приложим при тълкуване разпоредбите на СИДДО. По конкретно в посочената точка изрично е казано, че „ползвателят“ на работната сила следва да се разглежда като работодател на физическите лица предоставящи същата. Единствената причина до настоящия момент „ползвателя“ на работната сила по договори за предоставяне на персонал да не се разглежда като работодател е липсата на основания за това в нашето вътрешно законодателство. След направените изменения в ЗДДФЛ съществуват всички предпоставки за определянето на ефективния „ползвател“ на престираната работна сила като „работодател“ с произтичащите от това задължения за същия. Т.е. към момента, за лицата приемащи „предоставен персонал“ съществува задължение да удържат данък за доходите на същите и това следва да се извършва от първия момент в който възниква такова задължение, съгласно изложеното в отговора на въпрос номер четири.
В допълнение, в светлината на посочените текстове в Коментара към Модела на ОИСР, от където е видно, че това е обичайната международна практика при облагането в случаите на „предоставяне на персонал“, до голяма степен недоумение будят поставените от Вас въпроси и изложените във връзка с тях проблеми. Допустимо е част от държавите действително да са уредили ред за облагане като изложеният от Вас във въпрос номер шест, т.е. задължението за деклариране и внасяне на данъка да е вменено на съответното физическо лице и работодателят в случаите на договори за предоставяне на персонал да няма задължение да определя, удържа, внася и декларира данни относно дължимия данък. За съжаление, Вие не сте посочили към практиката на
кои точно държави препращате, но незав’

Оценете статията

Вашият коментар