Изх. № 53-00-886/23.10.2013 г.
чл. 84, ал. 2 и ал. 3 от ДОПК
В дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” ., е постъпило Ваше писмено запитване, прието с вх. № 53-00-886 от 30.08.2013 г. във връзка с прилагането на разпоредбите на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).
В запитването е изложена следната фактическа обстановка.
Физическо лице, гражданин на държава-членка на Европейския съюз (ЕС) е имало карта за постоянно пребиваване в Република България, в което е бил вписан неговият единен граждански номер (ЕГН). След изтичането на срока на картата лицето е получило удостоверение за пребиваване на гражданин на ЕС, в което е посочен личен номер (ЛН). Банката е подавала пред НАП справки за изплатени доходи по чл. 73 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ), в които е бил посочен ЕГН на лицето.
Физическо лице, гражданин на държава, която не е членка на ЕС е получило разрешение за продължително пребиваване в страната, като в документите му е фигурирал личен номер на чужденец (ЛНЧ). При издаването на разрешение за постоянно или дългосрочно пребиваване, на лицето се присвоява ЕГН.
Във връзка с изложената фактическа обстановка са поставени следните въпроси:
1.Кой е номерът за идентификация по смисъла на чл. 84 от ДОПК за физическите лица – личният номер, съответно личният номер на чужденец или единният граждански номер?
2.В случай, че номерът за идентификация на гражданите на държави-членки на ЕС е личният им номер, следва ли банката да съхранява данни и за ЕГН на тези лица?
По така зададените въпроси, фактическата обстановка и относимата към тях нормативна уредба изразявам следното становище:
По първи въпрос
Съгласно разпоредбите на чл. 84, ал. 2 и ал. 3 от ДОПК идентификацията на физически лица, които не са вписани в търговския регистър, съответно в регистър БУЛСТАТ, се извършва чрез единния граждански номер или личния номер на чужденец. Лицата, които не попадат в горните случаи, се идентифицират със служебен номер. В чл. 84, ал. 2 от ДОПК липсва нормативно разграничение между хипотезата, в която едно лице разполага само с един от двата номера и поради това би могло да бъде идентифицирано само чрез него, и хипотезата, в която, в различни периоди от време лицето е разполагало с различен номер от посочените видове и впоследствие би могло да бъде идентифицирано чрез който и да било от тях. Предвид това законодателят очевидно не установява правило за приоритет на единия от двата посочени номера, аналогично на установеното с чл. 82, ал. 4, изречение второ и 84, ал. 3 от ДОПК, съобразно което на лицето се издава служебен номер само в случаите, в които то не разполага с ЕГН или ЛНЧ.
Същевременно, обаче, вземайки предвид разпоредбите на специалните нормативни актове, касаещи издаването на документи, в които се посочват такива номера, както и сроковете на валидност на самите документи, например чл. 59 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД), следва да се приеме, че лицето следва да се идентифицира с номера, посочен във валидния документ от съответния вид. Това би било в синхрон и с правомощието на органите по приходите да вписват служебно данни в регистъра на НАП въз основа на извършени констатации така, както то е регламентирано в чл. 82, ал. 4, изречение първо от ДОПК.
По втори въпрос
Относно съхранението на информация, която би могла да бъде обект на Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД), НАП не е компетентна да изразява становище.
Настоящото становище е принципно и е въз основа на изложената в запитването фактическа обстановка. В случаите, когато в производство, възложено по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) се установи фактическа обстановка различна от посочената, Вие не може да се позовавате на разпоредбата на чл.17, ал.3 от ДОПК.’