Изх. № 24-33-78
Дата: 29.08.2008 год.
ДОПК, чл. 109;
ДОПК, чл. 128;
ДОПК, чл. 171;
ДОПК, чл. 173.
Относно: погасени по давност задължения за данъци и осигурителни вноски
По повод практиката на Върховният административен съд да отменя ревизионни актове, тъй като със същите са установени погасени по давност задължения за данъци и осигурителни вноски по чл.171 от ДОПК, чл. 140 от ДПК/отм./ и чл.22 от ЗДП /отм./ изразявам следното становище:
В случаите, когато длъжникът е направил възражение за изтекла давност, практиката на органите по приходите, респ. данъчните органи, е задължението да се установява с ревизионния акт, като изрично се посочва, че същото е погасено по давност, с оглед възможност погасеното по давност задължение да бъде прихванато по чл. 128 от ДОПК и с оглед възможността същото да може да бъде платено доброволно от длъжника. Предвид горното, погасеното по давност задължение не може да бъде събирано принудително, а само доброволно.
Съдът приема тази практика за незаконосъобразна, с мотив, че установявайки с ревизионни актове погасено по давност задължение, същото може да бъде събирано принудително. В някои решения съдът излага и мотив, че в чл. 222 от ДОПК изтеклата погасителна давност не е предвидена като основание за спиране на принудителното изпълнение, нито като основание за прекратяване на принудителното изпълнение по чл. 225 от ДОПК. Затова единствената възможност при изтекла погасителна давност принудителното изпълнение да бъде прекратено, е отмяната на ревизионния акт, с който са установени погасени по давност публични вземания за невнесени осигурителни и здравноосигуритслни вноски – чл. 225, ал. 1, т. 2 от ДОПК.
Считаме, че на тези съждения на съда могат да се противопоставят следните аргументи:
1. Давността е период от време, определен по продължителност от закона, през течение на който, ако носителят на едно субективно право не го упражнява, то се погасява. В резултат на изтекла погасителна давност се погасява не дългът, а възможността той да бъде събран принудително. Възражението за изтекла давност е процесуално право на длъжника, което той може и да не упражни, а да плати доброволно погасеното по давност задължение.
Вземанията се установяват по реда на ДОПК с ревизионен акт – чл. 108 и чл.118 от ДОПК. В противен случай, неустановяването им в ревизионен акт, би преклудирало възможността както да бъдат платени доброволно и в последствие да останат в бюджета предвид забрана за връщането им по чл. 174 от ДОПК, така и да бъдат прихванати по чл. 128, ал.1, изр.ІІ от ДОПК и чл.170, ал.3 от ДОПК. Чл. чл. 128, ал.1, изр.ІІ от ДОПК и чл.170, ал.3 от ДОПК регламентират възможност за прихващане на
погасени по давност задължения, когато вземането на длъжника е станало изискуемо, преди задължението да бъде погасено по давност и то до започване на принудителното изпълнение.
За разлика от гражданското право, където всяка от страните разполага с право да направи възражение за погасено по давност задължение и да направи изявление за прихващане при наличието на две насрещни изискуеми и ликвидни вземания, то в административното право е по-различно. Докато за задълженото лице е достатъчно само да направи волеизявление, то държавата следва първо да установи своето вземане по реда на ДОПК/ДПК /отм./ и едва след това може да издаде акт за прихващане.
Не споделяме становището на съда, че липсват гаранции за непредприемане на изпълнителни действия спрямо погасени по давност задължения на лицата. Считаме, че не са нужни специални правила за спиране или прекратяване на изпълнението, тъй като от една страна погасяването по давност няма нищо общо със спиране на изпълнението, а прекратяването на изпълнението по чл. 225 от ДОПК, касае само производството по принудително изпълнение, а както бе изяснено no-горе погасените по давност задължения могат да бъдат събирани само доброволно, но не и принудително, а от друга страна достатъчна гаранция е, че погасените по давност вземания се отписват на основание чл. 173 от ДОПК. За да бъдат отписани обаче вземанията на държавата спрямо лицата, същите следва да са установени с ревизионен акт по реда на ДОПК.
Иначе казано, ако органите по приходите нямат право да установяват погасени по давност задължения, то би липсвала логика за съществуването на чл.173, чл. 128, ал.1, изр.ІІ от ДОПК и чл.170, ал.3 от ДОПК. Очевидно, не такава е била волята на законодателя, въвеждайки изрични правомощия на органите по приходите относно погасени по давност задължения – т.е. отписване, приемане на доброволно плащане и прихващане, но до фазата на принудително изпълнение, като всички тези действия не биха могли да се осъществят, ако задължението не бъде установено съобразно правилата на кодекса.
2. Във връзка с горното и предвид наличието мотиви в част от съдебните решения на ВАС относно приложението на чл. 109 от ДОПК за осигурителни вноски във връзка погасени по давност вземания за осигурителни вноски, обръщаме внимание, че е налице противоречива съдебна практика относно тълкуването на чл.109 от ДОПК. В реш. 7048/04.07.2007г. и решИзх. № 12225/04.12.2007г. ВАС изрично указва, че е недопустимо данъчни и процесуални закони, вкл. и чл.109, ал.1 от ДОПК, да се тълкуват разширително, а само стриктно. Горепосочените съдебни решения подкрепят тезата на администрацията, че чл.109 е приложим само за данъци, поради което при защита на обжалваните актове администрацията следва да се позовава на същите като относима съдебна практика.
ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР НА
НАЦИОНАЛНАТА АГЕНЦИЯ
ЗА ПРИХОДИТЕ:
//’