2_346/10.03.2011 г.
ЗДДФЛ – чл.6, 7, 8, 24, 25,42
Регламент 883/2004 – чл.11 -16
ЗДДС – чл.3, 5, 6, 9, 12,17, 21, 96, 97а, §1, т.25
ЗКПО – чл.33
ОТНОСНО: Прилагането на разпоредбите на данъчното и осигурително законодателство.
От изложената в писмото Ви фактическа обстановка става ясно, че българско дружество, което не е регистрирано по ЗДДС е сключило договор за извършване на софтуерна услуга с регистрирано дружество от Европейския съюз. Фактическото изпълнение на услугата се извършва от служител на българското дружество при клиента в ЕС. Служителяна българското дружество е български гражданин, назначен по трудов договор, който пребивавапродължително време в чужбина в рамките на изпълнението на служебните си задължения. Срокът на договора за извършване на софтуерната услуга не е предварително определен.
Въпросите, които поставяте са:
1. Къде трябва да се плащат данъците и осигуровките на служителя- в България или в страната на изпълнение на услугата? По чие законодателство и на каква база се пресмятат? Ако се заплащат в чужбина, това и за двете страни ли важи (служител/работодател) или делът на работодателя от осигуровките се плащат в България?
2. Дължи ли се ДДС по сделката и ако да, чия ставка се ползва – българската или чуждата? Къде следва да се внася ДДС, в НАП или чуждата данъчна администрация, респективноот къде чуждата фирма ще си го получи обратно?
3. Ако служителя на българското дружество пребивава в чужбина по работа и разходите по престоя му се плащат от чуждата фирма, как трябва да се оформи това – цената на престоя да е включена в ценатана цялата услуга и да се плаща по фактура към българскотодружество, което от своя страна поема разходите на служителя си или служителя следва да представидокументите за разходите сидиректно на клиента на място, който да ги „осребри”? При първия вариант, това като командировка ли трябва да се оформиили като обичаен разход на фирмата? Кои видове разходи по престой българското дружество има право да поеме и кои трябва да се за сметка на служителя?
С оглед изложената от Вас непълна фактическа обстановка и предвид нормативната уредба изразявам следното принципно становище:
По първият поставен от Вас въпрос:
Местнитефизически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в България и в чужбина, а чуждестранните физически лица са носители на задължението за данъци за доходи от източници в България(чл. 6 и чл. 7 от Закона за данък върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ).
Доходи от източник в Република България са всички доходи посочени в чл.8 на ЗДДФЛ. Съгласно чл.8, ал.2 доходите от труд, положен на територията на Република България, или от услуги, извършени на територията на Република България, са от източник в Република България.
Доходите от трудови правоотношения, когато са от източник в Република България представляват облагаем доход за местните и чуждестранните физически лица.
Облагаемият доход от трудови правоотношения е трудовото възнаграждение и всички други плащания в пари и/или в натура от работодателя или за сметка на работодателя, с изключение на доходите, посочени в ал.2 на чл.24 от ЗДДФЛ. Годишната данъчна основа за доходите от трудови правоотношения се определя, като облагаемият доход по чл.24, придобит от данъчно задълженото лице през данъчната година, се намалява с удържаните от работодателя задължителни осигурителни вноски, които са за сметка на физическото лице, по реда на Кодекса за социално осигуряване и на Закона за здравното осигуряване, както и с внесените в чужбина задължителни осигурителни вноски, които са за сметка на физическото лице (чл.25, ал.1 от ЗДДФЛ).
В ЗДДФЛ е въведено задължение за авансово удържане на данъка за доходите от трудови правоотношения. Авансовият данък в този случай се определя от работодателя месечно на базата на месечна данъчна основа по реда на чл.42 и сл.
Следва да имате в предвид, че по отношение на лица, граждани на държави-членки на Европейския съюз се прилагат регламенти за координация на системите за социална сигурност на държавите–членки на Европейския съюз /ЕС/ – Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета и регламент за неговото прилагане (Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета). Като източник на вторичното право на ЕС регламентите се прилагат пряко и с приоритет в случаи на противоречие с националното законодателство на държавите–членки.
Приложимото законодателство се определя според разпоредбите на Дял II от Регламент № 883/2004 (чл. 11 – 16), при условие, че е налице трансгранична ситуация (пресичане на граници между държави, които прилагат регламента от лица, попадащи в персоналния му обхват).
„Определяне на приложимото законодателство” е един от основните принципи, установени с Регламент № 883/2004. Според този принцип, лицата, за които се прилага регламента са подчинени на законодателството на само една държава–членка (основание чл. 11(1) от Регламент № 883/2004). За разлика от Регламент № 1408/71 в Регламент № 883/2004 не са предвидени отклонения от принципа за само едно приложимо законодателство.
Основните последици от определяне на приложимото законодателство според Дял II от Регламент № 883/2004 са:
1. определя се държавата–членка, в която се дължат задължителните осигурителни вноски и/или данъци за социална сигурност, съгласно законодателството на тази държава, включително за дейностите и доходите от други държави–членки;
2. определя се от коя държава следва да се заплатят всички обезщетения и услуги по регламента.
Основното правило при определяне на приложимото право е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата–членка, на чиято територия полагат труда си. Лицата, осъществяващи дейност като заети или като самостоятелно заети в една държава–членка са подчинени на законодателството на тази държава (основание чл.11(3)(а) от Регламент № 883/2004). Изключения от основното правило са предвидени в чл.12 от Регламент № 883/2004, в така наречените хипотези на командироване.
Повече информация относно приложението на схемите за координация на системите за социална сигурност може да намерите на интернет страницата на НАП – www.nap.bg в секция „Осигуряване” O „Евроинтеграция”.
По вторият поставен от Вас въпрос:
Разпоредбата начл.12, ал.1 от Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС) регламентира, че облагаема доставка е всяка доставка на стока или услуга по смисъла на чл.6 и 9, когато е извършена от данъчно задължено лице по този закон и е с място на изпълнение на територията на страната, както и доставката, облагаема с нулева ставка, извършена от данъчно задължено лице, освен в случаите, в които този закон предвижда друго.
При определяне вида на доставката, когато става въпрос за доставка на софтуер е от значение характера на предоставяния софтуер. Това означава да се определи дали предоставяния софтуер има характер на стандартен или не.
В §1, т.25 от ДР на ЗДДС е дадено определение на понятието стандартен софтуер и според него – “стандартен софтуер“ е програмен продукт, записан на технически носител, който е предназначен за масова употреба и не отчита спецификите в дейността на конкретния потребител. Предвид това ако се предоставя стандартен софтуер, то ще е налице доставка на стока по смисъла на чл. 6, ал.1 от ЗДДС. Стока по смисъла на този закон е всяка движима и недвижима вещ, включително електрическа енергия, газ, вода, топлинна или хладилна енергия и други подобни, както и стандартния софтуер.
Място на изпълнение при доставка на стока, която не се изпраща или превозва, е мястото, където стоката се намира при прехвърляне на собствеността или при фактическото предоставяне на стоката по чл.6, ал.2 ( чл.17, ал.1от ЗДДС).
Българското дружество е данъчно задължено лице, което няма регистрация по закона, поради което няма задължения да начислява и внася данък. Ако осъществява доставка на стандартен софтуер с място на изпълнение натериторията на страната, то сумата от данъчните основи на извършените от лицето облагаеми доставки би формирала облагаем оборот по смисъла на чл.96, ал.2 от ЗДДС, водещ до задължение за регистрация при изпълнение на задължителните критерии на чл.96, ал.1 от ЗДДС.
В случай, че предоставяният софтуер не е стандартен по смисъла на ЗДДС, тогава ще е налице доставка на услуга към регистрирано лице, което е установено на територията на Общността от доставчик – българското дружество. При такива обстоятелства мястото на изпълнение при доставка на услуга, когато получателят е данъчно задължено лице, е мястото, където получателят е установил независимата си икономическа дейност. Когато тези услуги се предоставят на постоянен обект, който се намира на място, различно от мястото, където получателят е установил независимата си икономическа дейност, то мястото на изпълнение е мястото, където се намира този обект. Когато няма място на установяване на независима икономическа дейност или постоянен обект, мястото на изпълнение на доставката е мястото на постоянния адрес или обичайното пребиваване на получателя (чл.21, ал.2 от ЗДДС). Данъкът е изискуем от получателя тъй като получателят е данъчно задължено лице, установено на територията на Общността.
Следва да се има в предвид, че на основание чл.97а, ал.2 от ЗДДС всяко данъчно задължено лице по чл.3, ал.1, 5 и 6, установено на територията на страната, което предоставя услуги по чл.21, ал.2 с място на изпълнение на територията на друга държава членка подлежи на регистрация по закона. Възниква задължение за подаване на заявление за регистрация по този закон не по-късно от 7 дни преди датата, на която данъкът за доставката става изискуем (авансово плащане или данъчно събитие), като данъчната основа на получената услуга подлежи на облагане с данък.
По третия поставен от Вас въпрос:
Съгласно чл.33, ал.1 от Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО) за данъчни цели се признават разходите за пътуване и престой на физически лица, които са в трудови правоотношения с данъчно задълженото лице и когато пътуването и престоят са извършени във връзка с дейността на данъчно задълженото лице. Следователно разходите за пътуване и престой, попадащи в обхвата на чл.33, ал.1 от ЗКПО, са признати за данъчни цели и следва да бъдат документално обосновани в съответствие с изискванията на чл.10 от с.з.
В ЗДДФЛ за целите на данъчното облагане е лимитиран размерът на дневните командировъчни пари, които не подлежат на облагане при командированите лица. Съгласно чл.24, ал.2, т.5 от ЗДДФЛ в облагаемия доход от трудови правоотношения не се включва стойността на пътните и квартирните пари, доказани документално по реда на действащото законодателство, както и дневните командировъчни пари, но не повече от двукратния им размер, посочен в нормативен акт. Всички суми, които надхвърлят посочените в чл.24, ал.2, т.5 на ЗДДФЛ, за физическите лица представляват облагаем доход от трудови правоотношения съгласно чл.24, ал.1 от с.з.
С Наредбатаза служебните командировки и специализации в чужбина се уреждат условията и редът за командироване, осъществяване и отчитане на служебните командировки и специализации в чужбина, правата и задълженията на командироващите органи и на командированите лица.