Прилагането на Закона за данък върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) 209

1_ИТ-00-4/ 11.01.2019 г.
Чл.4, чл.5, чл.6, чл.50 и чл.7З от ЗДДФЛ

ОТНОСНО: Прилагането на Закона за данък върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ)
Във Ваше запитване, постъпило в дирекция ОДОП с вх. № 2019 г. е описана следната фактическа обстановка:
Физическо лице – български гражданин работи по трудов договор в Саудитска Арабия от 2014 г.
Въпросът който поставяте е, има ли задължение лицето да облага доходите си в РБългария, при положение, че не пребивава в страната повече от 183 дни за една календарна година и семейството му е установено в РБългария?
Предвид обстоятелството, че към запитването не са приложени относими документи, изразявам следното принципно становище, съобразено с действащата нормативна уредба:
Местните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в Република България и в чужбина, а чуждестранните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в Република България – чл. 6 и чл. 7 от ЗДДФЛ.
На основание чл. 4, ал. 1 от ЗДДФЛ местно физическо лице, без оглед на гражданството, е лице, което отговаря поне на един от следните критерии:
1. има постоянен адрес в България;
2. пребивава на територията на България повече от 183 дни през всеки 12-месечен период. Лицето се смята за местно за годината, през която пребиваването надхвърля 183 дни. Денят на излизане и денят на влизане в страната се смятат поотделно за дни на пребиваване в страната. Не се смята за пребиваване в България периодът на престой единствено с цел обучение или медицинско лечение;
3. е изпратено в чужбина от българската държава, от нейни органи и/или организации, от български предприятия, и членовете на неговото семейство, или
4. чийто център на жизнени интереси се намира в България.
Попадайки в една от изброените хипотези, физическото лице се счита за местно по смисъла на българското законодателство, с изключение на случаите по чл. 4, ал. 5 от ЗДДФЛ, а именно: не е местно физическо лице лицето, което има постоянен адрес в България, но центърът на жизнените му интереси не се намира в страната.
В тази връзка следва да се има предвид, че центърът на жизнените интереси се намира в България, когато интересите на лицето са тясно свързани със страната. При тяхното определяне могат да се вземат предвид семейството, собствеността, мястото, от което лицето осъществява трудова, професионална или стопанска дейност, и мястото, от което управлява собствеността си – чл. 4, ал. 4 от ЗДДФЛ. Критериите в тази разпоредба не следва да се разглеждат изолирано един от друг, а трябва да се анализират в тяхната съвкупност, за да се направи точна преценка дали България е държавата, в която се намира центърът на жизнените интереси на конкретното физическо лице.
В чл. 5 от ЗДДФЛ е регламентирано, че чуждестранни физически лица са лицата, които не са местни лица по смисъла на чл. 4 от ЗДДФЛ.
На основание § 1, т. 26, буква „е“ от ДР на ЗДДФЛ, трудови правоотношения са „правоотношенията, свързани с наемане на работна сила от чуждестранно лице, когато трудът се полага на територията на страната, както и правоотношенията по наемане на работна сила на местно физическо лице от чуждестранно лице, когато трудът се полага извън територията на страната“.
Авансовият данък за доходи от трудови правоотношения се определя от работодателя месечно, на базата на месечна данъчна основа – чл. 42, ал. 1 от ЗДДФЛ.
Понятието работодател е регламентирано в § 1, т. 27 от ДР на ЗДДФЛ, съгласно който „работодател“ е всяко местно лице, чуждестранно лице, извършващо дейност чрез място на стопанска дейност или определена база на територията на страната, както и търговско представителство по Закона за насърчаване на инвестициите (ЗНИ), което наема физически лица по трудови правоотношения или е страна по договор за предоставяне на персонал от чуждестранно лице.
Предвид посочените норми, при условие че лицето наело българското физическо лице няма място на стопанска дейност или определена база на територията на страната, то не се явява работодател по смисъла на ЗДДФЛ и съответно няма задължение за удържане на авансов данък върху тези доходи. С оглед това, в този случай физическото лице няма задължение да внася авансов данък върху доходите си от трудови правоотношения, определени като такива по § 1, т. 26, буква „е“ от ДР на ЗДДФЛ.
Годишната данъчна основа за доходите от трудови правоотношения се определя, като облагаемият доход, придобит от данъчно задълженото лице през данъчната година, се намалява с удържаните от работодателя задължителни осигурителни вноски, които са за сметка на физическото лице, по реда на Кодекса за социално осигуряване и на Закона за здравното осигуряване, както и с внесените в чужбина задължителни осигурителни вноски, които са за сметка на физическото лице. Размерът на данъка се определя, като годишната данъчна основа за доходите от трудови правоотношения се умножи по данъчна ставка 10 на сто.
На основание чл. 50, ал. 3 от ЗДДФЛ, местните физически лица, придобили доходи от трудови правоотношения по § 1, т. 26, буква „е“ от ДР на същия закон, подават годишна данъчна декларация за тези доходи в Приложение № 1. Същевременно при реализираните доходи от източници в чужда държава се попълва Приложение № 9.
Годишната данъчна декларация (ГДД) се подава в срок до 30 април на годината, следваща годината на придобиване на дохода в ТД на НАП по постоянния адрес на физическото лице, носител на задължението за данъка. Дължимият данък върху общата годишната данъчна основа определен в ГДД се внася до 30 април на годината, следваща годината на придобиване на дохода.
Необходимо е също така да имате предвид, че съгласно чл. 75 от ЗДДФЛ, когато в данъчна спогодба или в друг международен договор, ратифициран от Република България, обнародван и влязъл в сила, се съдържат разпоредби, различни от разпоредбите на този закон, прилагат се разпоредбите на съответната данъчна спогодба или договор.
Извън случаите по чл. 75, съгласно чл. 76, ал. 1 от ЗДДФЛ, при определянето на данъка върху дохода, когато български граждани са се определили като местни физически лица за РБългария и са придобили доходи от трудови правоотношения от източник в държава с която нямаме сключена СИДДО, те могат да ползват данъчен кредит за идентични или подобни чуждестранни данъци, наложени в чужбина от съответните компетентни органи. В ал. 2 от същата разпоредба е регламентирано, че лицата по ал. 1 ползват данъчен кредит за всички данъци върху доходи от дивиденти, лихви, авторски и лицензионни възнаграждения, възнаграждения за технически услуги и наеми, изплатени от източници в чужбина. При необходимост министърът на финансите може да определя кои данъци са идентични или подобни на данъка върху доходите на физическите лица, уточнява произхода и конкретния размер на местните или чуждестранните доходи получени от съответен източник и не признаването на ползване на данъчен кредит за онези чуждестранни данъци, с които кредитът е неправомерно увеличен. Данъчният кредит се определя за всяка държава и за всеки вид доход поотделно и се ограничава до сумата на българския данък върху доходите, който би бил дължим върху тези доходи с източник в чужбина, ако се прилагаше към местен доход – чл. 76, ал. 3 от ЗДДФЛ. По смисъла на § 1, т. 35 от ДР на ЗДДФЛ данъчен кредит е правото при определените от този закон условия да се признае вече платен в чужбина данък върху печалбата или дохода от определения данък върху печалбата на данъчно задълженото лице от източници в страната и в чужбина.
В случай, че физическо лице се е определило като местно физическо лице и е придобило доходи от трудови правоотношения от източник в Саудитска Арабия, с която има ратифицирана (ДВ., бр. 77 от 18.09.2018 г.), но необнародвана спогодба за избягване на двойното данъчно облагане считам, че е възможно да се ползва данъчен кредит по реда на чл. 76 от ЗДДФЛ.
Обръщам внимание, че правото на данъчен кредит по реда на чл. 76 от ЗДДФЛ се ползва само за реално внесен в чужбина данък и задължителни осигурителни вноски на основание чл. 50, ал. 5 от ЗДДФЛ. Следователно, необходими са годни доказателства, които да удостоверяват размера на внесения данък за доходите от трудови правоотношения с източник в тази държава.
В случай, че българското физическо лице е загубило качеството си на местно физическо лице, на основание чл. 6 от ЗДДФЛ, чуждестранните физически лица са носители на задължението за данъци за придобитите доходи само от източници в Република България. Необходимо е единствено българското физическо лице да предостави удостоверение, издадено от данъчната администрация на Саудитска Арабия, че е местно лице на последната за данъчни цели.

Оценете статията

Вашият коментар