КСО – чл. 4, ал. 1, т. 1
ЗЗО – чл. 40, ал. 1, т. 1
ЗГВРСНР – чл. 20 , ал. 3
ОТНОСНО:Социално и здравно осигуряване при сключен трудов договор с чужденец, притежаващ ЛНЧ
УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ……………..,
В отговор на Ваше запитване, ………….., Ви уведомяваме за следното:
Според изложената фактическа обстановка в запитването, Вие искате да назначите наработа във фирмата си чужденец, който няма ЕГН, а има издаден ЛНЧ. Интересувате се, ако това е възможно, какви осигурителни вноски следва да плащате за това лице?
Поради това, че в писмото си не посочвате конкретни факти, а поставените от Вас въпроси са формулирани много общо, изразяваме следното принципно становище по запитването:
Съгласно чл. 70, ал. 1 – 3 от Закона за насърчаване на заетостта (ЗНЗ) чужденец може да работи по трудово правоотношение или като командирован в рамките на предоставяне на услуги на територията на Република България след получаване на разрешение за работа в съответствие с изискванията, определени с акт на Министерския съвет или в международен договор, по който Република България е страна. Разрешението по ал. 1 се издава от Агенцията по заетостта по искане на местен работодател или на местното лице, приемащо на работа командирован чужденец. Не се изисква разрешение за работа на чужденци с постоянно пребиваване в Република България или на чужденци, на които е предоставено убежище, статут на бежанец или хуманитарен статут, както и в случаите, предвидени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Трудовите и осигурителните отношения на чужденци, наемани на територията на Република България от местни работодатели, се уреждат по условията на българското трудово и осигурително законодателство (чл. 73 от ЗНЗ).
Предвид посочените разпоредби, въпросът за възможността български работодател да сключи трудов договор с чуждестранно физическо лице е извън компетентността на Националната агенция за приходите (НАП).
По отношение на осигурителния режим при сключен трудов договор с чужденец националното законодателство предвижда следното:
1. Относно социалното осигуряване:
В Кодекса за социално осигуряване (КСО) не е направено разграничение на лицата в зависимост от тяхното гражданство, поради което при сключване на трудов договор с чужд гражданин се прилагат разпоредбите на КСО, както за българските граждани.
На основание чл. 4, ал. 1, т. 1 от КСО задължително осигурени за всички осигурени социални рискове са работниците и служителите, наети на работа за повече от пет работни дни, или 40 часа, през един календарен месец, независимо от характера на работата, от начина на заплащането и от източника на финансиране. За този социален риск се осигуряват и работещите по втори или допълнителен трудов договор (чл. 4, ал. 1, т. 6 от КСО). Работниците и служителите, наети на работа при един или повече работодатели за не повече от пет работни дни или 40 часа през календарния месец, се осигуряват задължително за инвалидност, старост и смърт и за трудова злополука и професионална болест.
Осигурителните вноски за държавното обществено осигуряване за работниците и служителите се дължат върху брутните възнаграждения на лицата, но върху не по-малко от минималния осигурителен доход по икономически дейности и групи професии и върху не повече от максималния осигурителен доход, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване (ЗБДОО) за съответната година. Размерите на осигурителните вноски за държавното обществено осигуряване са определени в чл. 6, ал. 1 от КСО и са както следва:
?26.5 на сто за лицата, работещи при условията на ІІІ категория труд, които са осигурени за всички осигурени социални рискове. Към този размер следва да се прибави вноската за фонд „ТЗПБ”, чийто размер е диференциран (от 0.4 до 1.1 на сто) според икономическата дейност на осигурителя;
?22 на сто и вноската за ТЗПБ за лицата, работещи при условията на ІІІ категория труд, които са осигурени за за инвалидност, старост и смърт и за трудова злополука и професионална болест;
Посочените размери се разпределят между работодателя и осигуреното лице в съотношение 60:40 (за 2008 г.), с изключение на вноската за ТЗПБ, която се прибавя към частта на работодателя (чл. 6, ал. 3 и 6 от КСО).
За лицата, родени след 31 декември 1959 г., се осигуряват задължително за допълнителна пенсия в универсален пенсионен фонд (чл. 127, ал. 1 от КСО). Осигурителната вноска за допълнителното задължително пенсионно осигуряване – УПФ е в размер на 5 на сто (за 2007 г. и всяка следваща година) и с размера й се намалява вноската за държавното обществено осигуряване за лицата, родени след 31 декември 1959 г. (чл. 157, ал. 2 от КСО).
Относно здравното осигуряване:
Според чл. 23 от Закона за чужденците в Република България пребиваването на чужденците в страната е краткосрочно или дългосрочно. Краткосрочното пребиваване е до 90 дни от датата на влизане в страната. Дългосрочното пребиваване е продължително – с разрешен срок до една година, и постоянно – с разрешен неопределен срок.
Съгласно чл. 33, ал. 1, т. 3 от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО) задължително осигурени в Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) са чуждите граждани или лицата без гражданство, на които е разрешено постоянно пребиваване в Република България, освен ако е предвидено друго в международен договор, по който Република България е страна”. Според чл. 34, ал. 1, т. 2 от ЗЗО задължението за осигуряването на лицата по чл. 33, ал. 1, т. 3 възниква от датата на получаването на разрешение за постоянно пребиваване в Република България.
След 1 януари 2007 г. задължително осигурени в НЗОК, извън посочените в т. 1-5, са лицата, за които се прилага законодателството на Република България съгласно правилата за координация на системите за социална сигурност. Това са правилата, въведени с Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета за прилагане на системи за социална сигурност към лицата, които се движат в рамките на Общността – наети, самостоятелно заети лица и членовете на техните семейства, които не са задължително здравноосигурени на друго основание, с Регламент (ЕИО) № 574/72 на Съвета, определящ процедурата за прилагане на Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета, и с всички други регламенти, които ги изменят, допълват или заменят (§ 1, т. 22 от ДР на ЗЗО). Следователно, ако чуждият гражданин попада в приложното поле на Регламент (ЕИО) № 1408/71, независимо от факта, че няма статут на постоянно пребиваващ в Република България, за работодателя възниква задължението да го осигурява здравно като наето лице. Здравното осигуряване на лицата, които получават доходи по трудови правоотношения се извършва по реда на чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗЗО. Здравноосигурителните вноски за лицата, наети по трудови правоотношения, са в размер на 6 на сто върху осигурителния доход, определен в съответствие с разпоредбите на КСО, като се внасят от осигурителите и осигурените лица в съотношението по чл. 6, ал. 3 от КСО – 60:40.
Относно вноските за фонд „ГВРС”:
Законът за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя (ЗГВРСНР) се прилага за всички физически и юридически лица, които наемат лица по трудово правоотношение и спрямо които може да се открие производство по несъстоятелност по реда на Търговския закон или по реда на специални закони чл. 2 от ЗГВРСНР). Размерът на вноската за фонд „ГВРС”, който се определя със ЗБДОО, е 0,5 на сто върху брутното трудово възнаграждение, но върху не повече от максималния месечен размер на осигурителния доход, като вноската се дължи изцяло от работодателя (чл. 20, ал. 3 от ЗГВРСНР). Не се осигуряват във фонд „ГВРС” работниците и служителите, които са:
1.съдружници в търговското дружество;
2.са членове на органите за управление и контрол на търговеца;
3.са съпрузи и роднини по права линия на търговеца – физическо лице, или на лицата по т. 1 и 2.
‘