Регламент (ЕО) № 883/2004 – чл. 11(3)(а), 13(1,2,3 и 5);
Регламент (ЕО) № 987/2009 – чл. 16(1);
ЗДДФЛ – чл. 8, ал. 2 и ал. 6, чл. 37, ал. 1, т. 7 и ал. 2; чл. 55, ал. 1, чл. 56, ал. 1, чл. 57, ал. 1, чл. 58, чл. 75 и § 1, т. 8 и 9 от ДР
ОТНОСНО: Задължително обществено осигуряване и данъчно облагане при изплащане на възнаграждения на италиански граждани за положен труд без трудово правоотношение на територията на България
Във връзка с Ваше запитване, постъпило в Дирекция „ОУИ” – гр. …. с вх. № …….. от 17.10.2012 г., Ви уведомяваме за следното:
Съгласно изложената фактическа обстановка в писмото Ви, Сдружение „…” е сключило договор за безвъзмездна помощ с МТСП по оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”. В тази връзка двама лектори от Италия, които са осигурени в страната си, ще представят презентации с продължителност 8 часа на лектор, за което всеки един от тях ще получи възнаграждение в размер на 1200 лв. Поради минималната продължителност на работата, която ще се извършва в България, на същите е отказано издаването на формуляр А1 от компетентната институция в Италия.
Интересувате се, следва ли за тези лица да начислите задължителните осигурителнивноски и данък по ЗДДФЛ и какви документи трябва да им бъдат издадени в случая.
Предвид изложеното, изразяваме следното становище по запитването:
По прилагане на осигурителното законодателство:
Свободното движение в рамките на Общността е право, гарантирано на трудово активните лица с Договора за създаване на Европейската общност. За да се реализира свободата на движение на заетите и самостоятелно заетите лица са установени правила за координиране на системите за социално осигуряване. Целта е да се предотврати едновременното прилагане на осигурителните законодателства на повече от една държава-членка спрямо трудово-активните лица, които се движат в рамките на Общността, а така също да се избегнат ситуации, при които не се прилага законодателството на нито една от държавите-членки.
Координационни правила са въведени с Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета и регламента за неговото прилагане – Регламент (ЕИО) № 574/72. С присъединяването на Република България към Европейския съюз, регламентите за координиране на схеми за социална сигурност имат пряка сила с приоритет пред националното законодателство в случаи на противоречия.
От 1 май 2010 г. са в сила нови регламенти за координация на системите за социална сигурност в ЕС – Регламент (ЕО) № 883/2004 и регламентът за неговото прилагане – Регламент (ЕО) № 987/2009. От същата дата (01.05.2010 г.) се отменят Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета и регламентът за неговото прилагане – Регламент (ЕИО) № 574/72.
Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 се прилагат на територията на всички държави–членки на ЕС към граждани на държава–членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава–членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави–членки, както и към членовете на техните семейства.
Приложимото законодателство се определя според разпоредбите на Дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 (чл. 11 – 16), при условие, че е налице трансгранична ситуация (пресичане на граници между държави, които прилагат регламента от лица, попадащи в персоналния му обхват).
„Определяне на приложимото законодателство” е един от основните принципи, установени с Регламент (ЕО) № 883/2004. Според този принцип, лицата, за които се прилага регламента са подчинени на законодателството на само една държава–членка (основание чл. 11(1) от Регламент (ЕО) № 883/2004).
Основното правило при определяне на приложимото право е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата–членка, на чиято територия полагат труда си (“lex loci laboris”). Лицата, осъществяващи дейност като заети или като самостоятелно заети в една държава–членка, са подчинени на законодателството на тази държава (основание чл. 11(3)(а) от Регламент (ЕО) № 883/2004).
В Дял II от Регламент № 883/2004 се съдържат и разпоредби за определяне на приложимото законодателство спрямо лица, които обичайно осъществяват дейност в две или повече държави–членки. За да се приложат правилата при определяне на приложимото законодателство по отношение на лицата, осъществяващи дейност в две или повече държави–членки, преди всичко е необходимо да се дефинира дали са заети или самостоятелно заети за труда, полаган на територията на съответната държава. При определяне дейността на лицето като дейност на заето или на самостоятелно заето лице се изхожда от осигурителното законодателство на държавата–членка, в която се полага трудът. За целите на Регламент (ЕО) № 883/2004 полагането на труд без трудово правоотношение на територията на България се квалифицира като дейност на “самостоятелно заето лице”.
В зависимост от статута на лицето на “заето” или “самостоятелно заето” в съответната държава-членка, на чиято територия то упражнява дейност, са възможни следните хипотези:
– лицето е обичайно заето на територията на две или повече държави-членки;
– лицето обичайно упражнява самостоятелна трудова заетост две или повече държави-членки;
– лицето е заето на работа на територията на една държава-членка и едновременно с това е самостоятелно заето на територията на друга държава-членка;
Във всяка една от посочените хипотези е приложима различна разпоредба от Дял ІІ на Регламент (ЕО) №883/2004, при условията на която се определя приложимото осигурително законодателство за лицето (чл. 13, параграфи 1-3 от Регламент (ЕО) № 883/2004).
Лицата, които осъществяват дейност в две или повече държави–членки, са длъжни да уведомят за тази ситуация компетентната институция на държавата–членка, в която пребивават (основание чл. 16(1) от Регламент № 987/2009). Институцията на държавата–членка по пребиваване на лицето определя приложимото спрямо него законодателство. Това първоначално определяне е временно. Институцията, извършила временното определяне, информира институциите на всички държави–членки, на чиято територия лицето извършва дейност, или при необходимост се свързва с тях за да се постигне взаимно съгласие относно приложимото законодателство. Освен ако вече не е постигнато взаимно съгласие, временно определеното законодателство става окончателно при условие, че в срок от два месеца някоя от институциите, които са били надлежно информирани, не изрази различно становище.
При определяне на дължимите осигурителни вноски всички дейности и доходи на лицата, заети в две или повече държави–членки, се считат за реализирани на територията на компетентната държава–членка (основание чл. 13(5) от Регламент № 883/2004). Освен превеждане на осигурителните вноски, националното законодателство на компетентната държава–членка може да предвижда задължения за регистрации, подаване на информация за осигуреното лице и др.
Приложимото законодателството се удостоверява с формуляр А1. Предназначението на формуляра е да доказва, че лицето е подчинено на законодателството на съответната държава–членка, респективно че е освободено от прилагане на законодателството на други държави–членки, с които би могло да възникне правна колизия. В зависимост от спецификата на всеки конкретен случай, удостоверение А1 може да бъде издадено и за минал период.
Предвид гореизложеното, до удостоверяване на обстоятелството, че италианските лектори са подчинени на италианското законодателство или на друга държава-членка, изхождайки от основното правило в регламента, ако полагат на труд без трудово правоотношение на територията на България, те подлежат на задължително осигуряване по реда на чл. 4, ал. 3, т. 5 или 6 от Кодекса за социално осигуряване и чл. 40, ал. 1, т. 3 от Закона за здравното осигуряване.
По прилагане на ЗДДФЛ:
Съгласно чл. 8, ал. 2 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица /ЗДДФЛ/ доходите от труд, положен на територията на Република България, или от услуги, извършени на територията на Република България, са от източник в Република България. Освен в тази разпоредба в чл. 8, ал.6 от цитирания закон е регламентирано, че от източник в страната са и конкретно изброените доходи, начислени/изплатени от местни лица в т.ч. посочените в точка 8 на горната разпоредба възнаграждения за технически услуги.
Съгласно § 1, т. 9 от ДР на ЗКПО във връзка с препратката на § 1, т. 8 от ДР на ЗДДФЛ „възнаграждения за технически услуги” са плащанията с източник Република България за монтаж или инсталиране на материални активи, както и всякакви услуги от консултантско естество и маркетингови проучвания, извършени от чуждестранни лица.
Следователно, ако изплащаните от Вас възнаграждения попадат в обхвата на цитиранатата дефиниция и са изплатени на чуждестранни физически лица, същите подлежат на облагане с окончателен данък по реда на чл. 37, ал.1, т. 7 от ЗДДФЛ. Окончателният данък е в размер 10 на сто, като се определя върху брутната сума на начислените/изплатените доходи /чл. 37, ал.2 от ЗДДФЛ/ и се удържа и внася от предприятието – платец на дохода по реда на чл. 65-68 от ЗДДФЛ. Предвид нормата на чл. 65, ал. 9 от ЗДДФЛ, ако доходите са в полза на лице, което е местно в държава, с която Република България има сключена спогодба за избягване на двойното данъчно облагане, данъкът се удържа и внася от предприятието – платец на дохода, в тримесечен срок от началото на месеца, следващ месеца на начисляването/изплащането на дохода.
На основание чл. 55, ал. 1 от ЗДДФЛ предприятията, платци на доходи, удържали окончателен данък за начислени/изплатени доходи на чуждестранни лица, декларират тези обстоятелства с данъчна декларация по образец. Данъчната декларация се подава в срок до края на месеца,следващ тримесечието на внасяне на данъка /чл.56, ал.1 от ЗДДФЛ/. Данъчната декларация се подава в ТД на НАП по място на регистрация на платецът на дохода /чл.57, ал.1 ЗДДФЛ/.
Съгласно чл. 58 от ЗДДФЛ по искане на чуждестранното лице се издава удостоверение за платен данък от ТД на НАП, където е подадена декларацията по чл. 55, ал. 1 от същия закон.
В изпълнение на разпоредбата на чл.75 от ЗДДФЛ, когато в данъчна спогодба или в друг международен договор, ратифициран от Република България, обнародван и влязъл в сила, се съдържат разпоредби, различни от разпоредбите на този закон, се прилагатазпоредбите на съответната данъчна спогодба или договор.
Следователно, когато се реализира доход, облагаем при източника по реда на ЗДДФЛ от чуждестранно физическо лице, местно на държава, с която имаме действаща спогодба за избягване на двойно данъчно облагане и тя съдържа разпоредби, различни от разпоредбите на ЗДДФЛ, прилагат се разпоредбите на съответната данъчна спогодба или договор. Между Република България и Република Италия има подписана Спогодбаза избягване на двойното данъчно облагане и предотвратяване отклонението от облагане с данъци върху дохода и имуществото, която е Ратифицирана с Указ 1565 на ДС на НРБ от 1988 г., обн., ДВ, бр. 66 от 13.08.1991 г., в сила от 10.06.1991 г.
На основание посочените до тук законови разпоредби организацията с нестопанска цел, която изпълнява договор по оперативна програма „Развитие на човешките ресурси” има задължение да удържи и внесе окончателен данък по чл. 37 от ЗДДФЛ и да подаде декларация по чл. 55, ал. 1 от същия закон. При доказани основания за прилагане на СИДДО данък не се удържа и на лицата се изплаща брутната сума, която е договорена. Документите, с които се удостоверяват извършените плащания са сключените граждански договори, а за движението на паричните средства, съответно платежния документ за предаването и получаването при плащане в брой или банковия документ за превод.