Изх. № 26-С-139
Дата: 23.07.2011 год.
ЗЗО, чл. 33, т. 3
Относно: Задължително здравно осигуряване на сръбски и хърватски граждани, които пребивават продължително в Република България
Във връзка с Ваше писмено запитване с вх. № 26-С-139/06.06.2011 г. по описа нана(НАП), изразявам следното становище:
Кръгът на лицата, подлежащи на задължително здравно осигуряване в Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) е определен в чл. 33 от ЗЗО.
Лица, които не са български граждани, също са задължително осигурени в НЗОК при наличие на определени условия.
Съгласно чл. 33, т. 3 от ЗЗО задължително осигурени в НЗОК са чуждите граждани или лицата без гражданство, на които е разрешено дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България, освен ако е предвидено друго в международен договор, по който Република България е страна. Чуждите граждани или лицата без гражданство, които имат разрешение за дългосрочно пребиваване в Република България, са включени в кръга на осигурените лица от 01 февруари 2011 г.
От цитираните разпоредби е видно, че чуждите граждани или лицата без гражданство попадат в обхвата на задължителното здравно осигуряване в случаите, когато:
– имат разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България;
– не е предвидено друго в международен договор, по който Република България е страна.
В чл. 34, ал. 1, т. 2 от ЗЗО е указано, че задължението за осигуряването на лицата по чл. 33, т. 3 възниква от датата на получаването на разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България.
Съгласно чл. 23 от Закона за чужденците в Република България чужденците пребивават в България:
– краткосрочно – до 90 дни от датата на влизането в страната; срокът може да бъде продължен еднократно от службите за административен контрол на чужденците по причини от хуманитарен характер;
– продължително – с разрешен срок до една година;
– дългосрочно – с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление;
– постоянно – с разрешен неопределен срок.
За чуждите граждани, които краткосрочно и продължително пребивават в страната, здравноосигурителна вноска не се дължи. Те заплащат стойността на оказаната им медицинска помощ, освен ако за тях е в сила международен договор, по който Република България е страна, на основание чл. 40, ал. 5 от ЗЗО, съответно ал. 4 в редакцията до 31.12.2009 г.
На 14.07.2003 г. е подписана спогодба между Република България и Република Хърватия за социално осигуряване. Същата е обнародвана в ДВ, бр.100 от 2004 г. и е в сила от 1 октомври 2004 г.
Спогодбата се прилага на територията на Република България и Република Хърватия само по отношение на законодателството, което е посочено в чл. 2 от нея.
Съгласно тази разпоредба, по отношение на България, Спогодбата се отнася за:
– здравни услуги в рамките на задължителното здравно осигуряване;
– задължителното държавно обществено осигуряване за временна неработоспособност, майчинство, старост, инвалидност поради общо заболяване, трудова злополука или професионална болест и смърт;
– осигуряване за безработица.
А по отношение на Република Хърватия се отнася за:
– задължителното здравно осигуряване и здравната защита (болест, майчинство, трудова злополука и професионална болест);
– задължителното пенсионно осигуряване въз основа на солидарността на поколенията (пенсии за старост, инвалидност, наследствени пенсии и други плащания от пенсионното осигуряване, включително и тези в случай на трудова злополука и професионална болест);
– осигуряване в случай на безработица;
Видно от горецитираната разпоредба, в материалния обхват на Спогодбата между Република България и Република Хърватия за социална сигурност са включени здравните услуги в рамките на задължителното здравно осигуряване.
От 1.09.1958 г. е в сила Конвенцията по социалното осигуряване между Народна република България и Федеративна народна република Югославия (Ратифицирана с Указ № 115 на Президиума на Народното събрание от 8.03.1958 г. –
Обн., Изв., бр. 69 от 29.08.1958 г)
При изпълнението на Конвенцията- чл. 2, по отношение на България се прилагат следните законодателства:
– законодателството по пенсионното осигуряване;
– законодателството по социалното осигуряване;
– законодателството относно добавките за деца.
По отношение на Федеративна народна република Югославия:
– законодателството по социалното осигуряване;
– законодателството за добавките за деца;
– законодателството за материално обезпечаване на работниците при временна трудова незаетост.
В материалния обхват на Конвенцията от българска страна са включени разпоредбите за социално осигуряване. Съгласно чл. 2, ал. 2, изр. 1 Конвенцията се отнася също така и за прилагане на законодателствата, с които се изменят или се допълват законодателствата, посочени в точка 1 на същата разпоредба. Предвид това в термина „социално осигуряване” понастоящем се включва действащото българско законодателство за здравно осигуряване, тъй като при сключване на Конвенцията в България е имало здравна система, но не е имало осигуряване за здравни грижи. Предвид това терминът социално осигуряване след изменението на модела на здравеопазване в България вече включва и това по линия на задължителното здравно осигуряване, като законоустановени схеми за здравни грижи. „Орган по социално осигуряване” по смисъла на чл. 1, т. 3 от Конвенцията по отношение на обезщетенията в натура, от страна на България се явяват: Националната здравноосигурителна каса – за здравните грижи в обхвата на задължителното здравно осигуряване и Министерство на здравеопазването – за медицинската помощ в обхвата на чл. 82 от Закона за здравето.
На основание изложеното, служителите във Вашата фирма, които са граждани на Сърбия и Хърватия, независимо от това, че са със статут на продължително пребиваващи в Република България, попадат в обхвата на задължителното здравно осигуряване в НЗОК, тъй като за тях това е предвидено в международните договори, по които Република България е страна.
/КР. СТЕФАНОВ/
‘