Изх. №24-31-8
Дата:28.04.2011 год.
Регламент № 883/2004, чл. 13(1);
Регламент № 987/2009, чл. 14;
Регламент № 987/2009, чл. 16.
Във връзка с Ваше писмено запитване с вх. № ……………… г. по описа нана(НАП), изразявам следното становище:
Съгласно изложената в запитването фактическа обстановка, българско дружество ще извършва следните дейности: транспорт на товари на територията на ЕС и предоставяне на персонал, съгласно сключен договор с испанска транспортна фирма.
За целта ще бъдат назначени по Кодекса на труда шофьори – български граждани, които ще работят по три месеца в Испания и всеки четвърти месец в България. Превозите ще преминават през най малко 2 европейски държави. Във връзка с определяне на приложимото законодателство, са поставени следните въпроси:
– в първия случай (извършване на международен транспорт) кое е приложимото за лицата законодателство и как следва да бъде определено при извършване на превози между няколко страни от ЕС. Ако е приложимо българското осигурително законодателство следва ли да се издадат удостоверения А1.
– във втория (при договор за предоставяне на персонал) прилагат ли се разпоредбите на Регламент № 883/2004. По какви критерии се определя „значителна част от дейността на шофьорите“. Как и по какви критерии се определя „пребиваването“ на шофьорите. Кое е приложимото законодателство при договора за предоставяне на персонал.
Първичните източници на правото на Европейския съюз (ЕС) определят свободното движение като основно право на гражданите на Съюза. За да се реализира свободата на движение на лицата, са установени правила за координация на системите за социална сигурност.
От 01.05.2010 г. се прилагат нови регламенти за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на ЕС – Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета и регламент за неговото прилагане – Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета.
„Определяне на приложимото законодателство“ е един от основните принципи, установени с Регламент № 883/2004, съгласно който лицата, за които се прилага регламента са подчинени на законодателството на само една държава-членка (чл. 11(1) от Регламент № 883/2004).
Основните последици от определяне на приложимото законодателство са:
– определя се държавата-членка, в която се дължат задължителните осигурителни вноски, съгласно законодателството на тази държава, включително за дейностите и доходите от други държави-членки;
– определя се от коя държава следва да се заплатят всички обезщетения и услуги по регламента.
Основното правило при определяне на приложимото право е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата-членка, на чиято територия полагат труда си. Съгласно разпоредбата на чл. 11(3)(а) от Регламент 883/2004, спрямо лице, осъществяващо дейност като заето или като самостоятелно заето лице в една държава–членка, се прилага законодателството на тази държава-членка.
В Дял II от Регламент 883/2004 са предвидени изключения от основното правило за различни хипотези. Една от тях е осъществяване на дейност в две или повече държави-членки.
В Регламент 883/2004 не е предвидена специална разпоредба по отношение членовете на екипажи на предприятия, които осъществяват международен транспорт. Когато тези лица обичайно осъществяват дейност като заети лица в две или повече държави-членки, приложимото спрямо тях законодателство в сферата на социалната сигурност се определя въз основа разпоредбата на 13(1) от Регламент 883/2004.
Съгласно тази разпоредба, лице, което обичайно осъществява дейност като заето лице в две или повече държави-членки е подчинено на законодателството на:
?държавата-членка по пребиваване, в случаите, когато:
– заетото лице работи за един работодател в две или повече държави-членки и осъществява значителна част от дейността си в държавата-членка по пребиваване –
чл. 13(1)(а) от Регламент 883/2004;
– заетото лице работи за различни предприятия или различни работодатели, чието седалище или място на дейност се намира в различни държави-членки –
чл. 13(1)(а) от Регламент 883/2004.
?държавата-членка, в която се намира седалището или мястото на стопанска дейност на предприятието или работодателя, в случаите, когато:
– заетото лице работи за един работодател в две или повече държави-членки и не осъществява значителна част от дейността си в държавата-членка по пребиваване –
чл. 13(1)(б) от Регламент 883/2004.
Съгласно чл. 14(8) от Регламент 987/2009 „значителна част от дейността като заето лице“, упражнявана в държава-членка означава, че значителна като количество част от всички дейности на лицето се извършва там, без непременно да представлява основната част от тези дейности. За да се определи дали значителна част от дейностите се упражняват в държава-членка, като примерни критерии се вземат предвид работното време и/или възнаграждението.
В рамките на цялостната оценка, дял по-малък от 25 % по отношение на посочените критерии е показател за това, че в съответната държава-членка не се извършва значителна част от дейността.
Освен това при определяне на приложимото законодателство в тази хипотеза се взема предвид и предполагаемото бъдещо положение през следващите 12 календарни месеца (основание чл. 14(10) от Регламент № 987/2009).
Дефиниция на пребиваване за целите на прилагане на Регламент № 883/2004 е въведена с чл. 1(й) от него. „Пребиваване“ е мястото, където лицето обичайно пребивава. Критериите за установяване на пребиваването са въведени в чл. 11 от Регламент № 987/2009. Според тази разпоредба пребиваването по смисъла на основния регламент се определя въз основа центъра на интересите на лицето, като в зависимост от случая, могат да се вземат предвид следните критерии: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, семейното положение и роднинските връзки на лицето, упражняването на неплатена дейност, жилищното положение на лицето, държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане и др.
В случай, че пребиваването не може да се установи въз основа горепосочените критерии се взима предвид намерението на лицето, определено на база изследване на тези критерии и особено причините за неговото преместване (основание чл. 11(2) от Регламент № 987/2009).
Съгласно разпоредбата на чл. 16 от Регламент № 987/2009 във всички случаи, когато едно и също лице упражнява дейности в две или повече държави-членки, то уведомява за това компетентната институция на държавата-членка по пребиваване.
Институцията на държавата-членка по пребиваване определя законодателството, приложимо спрямо съответното лице като взема предвид разпоредбите на чл. 13 от Регламент № 987/2009 и чл. 14 от Регламент № 987/2009.
Приложимото законодателство се удостоверява чрез формуляр А1 (Удостоверение относно законодателството в областта на социалната сигурност), издаван при поискване от лицето или работодателя. Удостоверението се издава от институцията на държавата-членка, чието законодателство е определено като приложимо за съответното лице.
Формулярът удостоверява, че лицето е подчинено на законодателство на определена държава-членка и същото е освободено от прилагане на законодателствата на съответните други държави-членки.
В случай, че посочените в запитването лица пребивават по смисъла на регламента в България, те следва да уведомят българската компетентна институция по приложимо право (НАП) за обстоятелството, че осъществяват дейност на територията на две или повече държави-членки.
По отношение на втората част от запитването:
Когато предоставянето на персонал е свързано с международен елемент, в рамките на Европейският съюз, при определяне на приложимото законодателство приложение намират разпоредбите на регламентите за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки.
Както вече беше посочено, особените правила, приложими за работниците в международния транспорт и съдържащи се в Регламент (ЕИО) № 1408/71, не бяха пренесени в новите регламенти. Следователно същите общи разпоредби, които се прилагат при лицата, работещи в две или повече държави-членки (чл. 13(1) от Регламент 883/2004), се прилагат и за работниците в международния транспорт.
Когато от първоначалната оценка става ясно, че работникът осъществява значителна част от дейността си в своята държава по пребиваване,не е необходимо да се прилагат специфичните критерии, определени в следващите параграфи от разпоредбата.
В хипотезата на предоставяне на персонал обаче, в болшинството от случаите, работниците не осъществяват никаква дейност в държавата по пребиваване, въпреки че запазват трудовите си правоотношения с работодателя, който предоставя персонал. В тази хипотеза лицата не изпълняват критериите, съгласно които за тях може да остане приложимо законодателството на държавата по пребиваване.
По отношение на заетите лица, които работят за един работодател в две или повече държави членки и не осъществяват значителна част от дейността си в държавата членка по пребиваване, се прилага законодателството на държавата членка, в която се намира седалището или мястото на стопанска дейност на предприятието или работодателя (чл. 13(1)(б) от Регламент 883/2004).
За да се приеме, че седалището или мястото на дейност на дадено предприятие, е на територията на определена държава–членка трябва да са изпълнени някои условия. Критериите, които се разглеждат от институцията по местопребиваване могат да са:
– мястото, където предприятието има седалище и администрация;
– периодът от време, през който предприятието е било установено в държавата-членка;
– броят на административните служители, работещи във въпросното седалище;
– мястото, където са сключени по-голямата част от договорите с клиенти;
– офисът, който определя стратегията и оперативните въпроси на дружеството;
– мястото, където се извършват основните финансови функции, включително банковите операции;
– мястото, определено съгласно разпоредбите на ЕС като отговарящо за управлението и за поддържането на документация във връзка с регулаторните изисквания на конкретния сектор, в който действа предприятието;
– мястото, където се наемат работниците.
Значението на термина „седалище или място на дейност“ може да е различно за отделните сектори и да е съобразено с областта, в която се прилага, например при извършване услуги в сектора на автомобилния транспорт. По отношение на автомобилния транспорт предприятията трябва да са действително и трайно установени в една от държавите-членки. Освен всичко друго, това предполага сграда, в която се намират документите, отнасящи се до основната дейност, счетоводната отчетност, управлението на персонала, времето за управление и за почивка.
Ако след разглеждане на описаните по-горе критерии компетентната институцията стигне до заключението, че седалището или мястото на дейност на дадено предприятие не е на територията на определена държава–членка, то в този случай към съответните лица следва да бъде приложено законодателството на държавата-членка, в която се намира предприятието, с което те имат най-тясна връзка при осъществяване на дейността, за която са наети.
За целите на регламентите това предприятие следва да се счита за седалище или място на дейност, наело съответните лица, тъй като то действително е наело въпросните лица и има пряка връзка с тях, съгласно критериите, посочени в Решение №А2 от 12 юни 2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност.
Целта на координационните правила е да се осигури защита на правото на социална сигурност на гражданите на Европейския съюз чрез адекватна зависимост между приложимото законодателство и държавата–членка, с която лицата са най–тясно свързани. Правата на лицата могат да бъдат гарантирани само при условие, чеработодателят е свързан с държавата в която е регистрирано седалището или мястото му на дейност и ако се запази пряката връзка с наетите международни шофьори.
ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР НА
:
/Красимир Стефанов/