Изх. № 53-00-741/03.10.2013 г.
чл. 3, ал. 1, чл. 9, ал. 1 във връзка с чл. 8, чл. 21, ал. 2, чл. 12, ал. 1, чл. 111а, ал. 1, чл. 25, ал. 2, чл. 25, ал. 6, т. 1 от ЗДДС
В дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” София, е постъпило Ваше писмено запитване, прието с вх. № 53-00-741 от 17.07.2013 г. във връзка с прилагането на разпоредбите на Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС).
В запитването е изложена следната фактическа обстановка.
„ХХХХХ” ЕООД отдава автомобили при условията на лизинг, с опция за придобиване на правото на собственост от страна на лизингополучателя след изпълнение на задълженията му по лизинговия договор. В някои случаи, след изпълнението на задълженията, лизингополучателят се отказва от правото си да придобие собствеността и прехвърля това право на дружеството – лизингодател срещу заплащане на съответна цена. Сделката се оформя с издаването на фактура от лизингополучателя, като върху размера на престираната сума се начислява ДДС.
Във връзка с изложената фактическа обстановка е поставен следния въпрос:
Законосъобразно ли е документирането на сделката по този начин и начисляването на ДДС?
По така зададения въпрос, фактическата обстановка и относимата към тях нормативна уредба изразявам следното становище:
Съгласно определението, дадено в чл. 342, ал. 1 от Търговския закон (ТЗ), обикновеният, оперативен лизинг, е двустранна търговска сделка, договор, при който едната страна, наричана лизингодател, се задължава да предостави една вещ за ползване, на другата страна, наречена лизингополучател, който от своя страна дължи заплащането на определено възнаграждение. Така дефиниран, лизингът разкрива общи черти както с договора за наем, така и с договора за продажба със запазване на собствеността. Основната разлика между трите типа договори от гледна точка на правото на собственост е, че при наема няма възможност за прехвърлянето на това право, при продажбата със запазване на собствеността прехвърлянето е задължително, а при лизинга прехвърлянето на правото на собственост е само правна възможност. Това следва от формулировката на разпоредбата на чл. 342, ал. 3 от ТЗ, съгласно която лизингополучателят може да придобие правото на собственост, както и от условията, определени в договора за лизинг. Видно от изложеното, договорът за лизинг има преди всичко облигационно действие, доколкото поражда задължения за двете страни, заедно с корелативно свързаните с тях насрещни права, а вещноправния му, прехвърлителен или транслативен ефект е предвиден само като правна възможност, потестативно право на лизингополучателя. Поради това, в случай, че лизингополучателят откаже да придобие правото на собственост върху вещта – предмет на лизинга, той безспорно се отказва от предоставено му от закона право да стане собственик на вещта. Предвид факта, че към този момент вещта – предмет на лизинга е собственост на лизингодателя, то този отказ е в негова полза. В случай, че вещта, към момента на отказа все още може да бъде използвана съобразно нейното предназначение или по друг начин, правото от което се отказва лизингополучателят, има икономическа стойност, намираща своето изражение в пазарната цена на вещта.
От гледна точка на целите на ЗДДС, доколкото в конкретния случай липсва стока и прехвърляне на вещни права върху нея, а е налице прехвърляне на субективно право с икономическа стойност, сделката попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 във връзка с чл. 8 от ЗДДС. Доставчикът и получателят са данъчно задължени лица по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗДДС, мястото на изпълнение на доставката е на територията на страната по силата на чл. 21, ал. 2 от ЗДДС, поради което на основание чл. 12, ал. 1 от ЗДДС доставката е облагаема и на основание чл. 111а, ал. 1 от ЗДДС същата се документира по реда на глава единадесета от закона – с издаване на фактура. На датата на възникване на данъчното събитие, определена по правилото на чл. 25, ал. 2 от ЗДДС, за доставчика възниква задължението за начисляване на данък, установено с разпоредбата на чл. 25, ал. 6, т. 1 от ЗДДС.
Настоящото становище е принципно и е въз основа на изложената в запитването фактическа обстановка. В случаите, когато в производство, възложено по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) се установи фактическа обстановка различна от посочената, Вие не може да се позовавате на разпоредбата на чл.17, ал.3 от ДОПК.
‘