ЗКПО, чл.33,ЗДДФЛ, чл.37, aл. 1, т. 4

Изх. №23-22-1977/15/15.01.2016 г.
ЗКПО – чл. 33
ЗДДФЛ – чл.37, ал. 1, т. 4
В дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” е постъпило Ваше писмено запитване, прието с вх. №23-22-1977/…2015 г. във връзка с прилагането на разпоредбите на Закона за корпоративното подоходно облагане(ЗКПО) и Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ).
В запитването е изложена следната фактическа обстановка:
„А“ ЕООД е местно юридическо лице, с предмет на дейност международен автомобилен транспорт. За осъществяване на дейността дружеството разполага с два влекача, както и са назначени двама шофьора на трудови договори. С камионите се правят курсове от Испания до други държави – членки на Европейския съюз и обратно. В България се връщат след 3 – 4 месеца работа в Испания. За тази дейност на шофьорите се начисляват командировъчни пари – при двойна езда 40 евро, а при единична езда 50 евро.
Собственикът на дружеството има намерение да наеме квартира в Испания от физическо лице, месно за Испания, която квартира да е на разположение на шофьорите.
Във връзка с изложената фактическа обстановка са поставени следните въпроси:
1. Разходите за квартира ще се признаят ли за данъчни цели на дружеството, ако е сключен писмен договор за наем?
2. Следва ли търговското дружество да удържа окончателен данък по чл. 37 от ЗДДФЛ при изплащане на дохода от наема на чуждестранното физическо лице?
Предвид изложената фактическа обстановка, въпросът и относимата към тях нормативна уредба, изразявам следното становище:
По първи въпрос от запитването
Условията и редът за командироване в чужбина, както и размерите на командировъчните пари (пътни, дневни, квартирни и други разходи) са регламентирани с Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ)(обн. ДВ бр. 50/2004 г., посл.изм. ДВ бр. 57/2015 г.). Наредбата е издадена на основание чл. 215 във връзка с чл. 121 от Кодекса на труда (КТ) и се прилага за лицата, които се намират в служебни или трудови правоотношения с ведомствата и предприятията (§3 от ПЗР на НСКСЧ).
Съгласно чл. 31, ал. 1 от НСКСЧ персоналът на сухоземните транспортни средства получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение №3, където за шофьорите при автомобилни превози са определени командировъчни пари на ден в размери до: 27 евро при единична езда и 21 евро при двойна езда, включително квартирни пари. В ал. 6 на чл. 31 от НСКСЧ е регламентирано, че ръководителите на предприятия могат да определят размери на командировъчните пари, различни от определените в приложения №3, 3а, 3б и 3в, в зависимост от експлоатационни и технологични условия на работа и организация на международните рейсове. Единната ставка се прилага за шофьорите при автомобилните превози и се обвързва с пропътуваните километри и други специфични показатели въз основа на заповед на ръководителя на ведомството или предприятието (чл. 32, ал. 1 от НСКСЧ). Според решение №753 от 29.03.2011 г. на Върховния касационен съд издадените на основание чл. 215 от КТ наредби на Министерски съвет могат да определят само минимален размер на обезщетенията при командироване, съответно при определяне на размерът на тези обезщетения работодателят не може да фиксира под предвидения в наредбите размер.
Видно от гореизложеното, ръководителят на предприятието определя обезщетението при командироване за командировъчни пари в минимално установените от издадената на основание чл. 215 от КТ НСКСЧ, които за шофьорите (персонала на сухоземни транспортни средства) са съгласно приложение №3.
Едновременно е дадена възможност командировъчните пари да се различават от нормативния размер, но тази разлика трябва да се основава на конкретните условия на работа и организацията на международните рейсове.
За целите на корпоративното подоходно облагане разходите за командировки (пътни, дневни, квартирни и други), извършени от лицата, които формират данъчна основа по реда на част втора от ЗКПО, се третират като разходи за пътуване и престой на физически лица. Съгласно чл. 33, ал. 1, т. 1 от ЗКПО счетоводните разходи за пътуване и престой на физически лица, които са в трудови правоотношения с данъчно задълженото лице се признават за данъчни цели, когато пътуването и престоят са извършени във връзка с дейността на данъчно задълженото лице. Освен изискванията, постановени в чл. 33 на ЗКПО, в този закон са поставени също така общи и допълнителни изисквания за признаване на счетоводните разходи като: да са документално обосновани по смисъла на чл. 10 от с.з.; да е налице съпоставимост на приходи и разходи; разходът да е пряко относим към отчетния период, за който е намален финансовия резултат; разходът да не представлява „скрито разпределениена печалбата“ по смисъла на §1, т. 5 от ДР на ЗКПО; разходът да не е отчетен в хипотеза за отклонение от данъчно облагане на глава четвърта от закона.
Разходите за ползване на наета квартира (наем и консумативи) ще бъдат данъчно признати съобразно общите изисквания на ЗКПО. Доколкото посочените разходи са свързани с текущото, обичайно използване на нает актив, използван в дейността на предприятието, документално са обосновани чрез първичен счетоводен документ по смисъла на ЗСч, отразяващ вярно стопанската операция (чл. 10, ал. 1 и 3 от ЗКПО) то отчетените счетоводни разходи по този повод ще се третират като признати за периода, през който са направени.
По втори въпрос от запитването
Редът за облагане на доходите, получени през данъчната година, зависи от обстоятелството дали получателя на дохода е чуждестранно физическо лице или местно физическо лице за България. Местните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в Република България и в чужбина, а чуждестранните физически лица – само за придобити доходи от източници в Република България (чл. 6 и 7 от ЗДДФЛ).
По силата на чл. 8, ал. 6, т. 5 от ЗДДФЛ доходите от наем, които „А”ЕООД начислява на чуждестранно физическо лице (местното на Испания) са доходи от източник в България и съответно подлежат на облагане с окончателен данък на основание разпоредбата на чл. 37, ал. 1, т. 4 от ЗДДФЛ. Окончателният данък се определя върху брутната сума на начисления доход от наем, като ставката на окончателния данъке 10 на сто. Съгласночл. 65, ал. 1 от ЗДДФЛ окончателният данък се удържаи внася от предприятието – платец на дохода, в срок до края на месеца, следващ тримесечието на начисляването на дохода от предприятието.
На основание чл. 73, ал. 1, т. 2 от ЗДДФЛ при изплащане на доходи по глава шеста, подлежащи на облагане с окончателен данък, предприятията – платци на доходи, изготвят справка по образец за изплатените доходи на физическите лица през данъчната година, с изключение на подлежащите на деклариране по реда на чл. 142, ал. 5 от ДОПК. Справката се предоставя в срок до 30 април на следващата година на териториалната дирекция на НАП по място на регистрация на платеца на дохода. Когато предприятията са изплатили през данъчната година доходи на повече от 5 физически лица, справката се представя само на електронен носител във формат и по ред, одобрени със заповед на изпълнителния директор на НАП.
На основание разпоредбата на чл. 75 от ЗДДФЛ, когато в данъчна спогодба или в друг международен договор, ратифициран от Република България, обнародван и влязъл в сила, се съдържат разпоредби, различни от разпоредбите на данъчните закони, се прилагат разпоредбите на съответната данъчна спогодба или договор. Между България и Кралство Испания има подписана спогодба за избягване на двойно данъчно облагане (СИДДО),Обн., ДВ, бр. 11 от 8.02.1991 г. , в сила от 14.06.1991 г. В случай, че тя предвижда дохода от наем да се облага в Испания, по отношение на чуждестранните физически лица, може да се приложи процедурата за прилагане на спогодбите, регламентирана в раздел трети, чл. 135 – чл. 142 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Компетентният орган по прилагане на спогодбите и изразяване на становища е дирекция СИДДО при ЦУ на НАП София. При условие, че пред „А”ЕООД бъдат доказани основанията заприлаганена СИДДО между България и Испания по реда на чл. 142, ал. 1 от ДОПК, окончателния данък по чл. 37, ал. 1 от ЗДДФЛ няма да се дължи по силата на посочената Спогодба. В този случай дружеството ще е задължено да подаде декларация по чл. 142, ал. 5 от ДОПК за изплатените доходи и предоставените облекчения по реда на ал. 1 от посочената разпоредба.
В обратния случай, ако не се приложи СИДДО и окончателния данък по чл. 37 от ЗДДФЛ бъде удържан и внесен от „А” ЕООД, същото следвада подаде данъчна декларация по чл. 55 от ЗДДФЛ в срок до края на месеца, следващ тримесечието на начисляването на дохода от предприятието.
Настоящото становище е принципно и е въз основа на изложената в запитването фактическа обстановка. В случаите, когато в производство, възложено по реда на ДОПК се установи фактическа обстановка различна от посочената, Вие не може да се позовавате на разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от ДОПК.

Оценете статията

Вашият коментар