5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№838
гр. София, 04.11.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание трети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 901 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Д. Н. срещу решение № 8 от 11.01.2015г. по гр.д. № 715/2015г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 505 от 31.08.2015г. по 440/2014г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която е признато за установено, че Н. Д. Н. дължи на С. Н. Н. сумата от 23 737,35 лева, дължима на основание запис на заповед за сумата от 55 000 лева с падеж 17.02.2014г., ведно със законната лихва, считано от 06.03.2014г. до окончателното изплащане на сумата.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, като постановено при превратно тълкуване на доказателствата по делото и неправилно прилагане на материалния закон.
Ответникът, С. Н. Н., не представя отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел във връзка с предявения по реда на чл.422 ГПК от С. Н. Н. срещу касатора иск за установяване вземане по издаден последния в полза на ищцата запис на заповед с падеж 17.02.2014г., че процесният запис на заповед обезпечава задължение на издателя Н. Н. във връзка с постигнато между страните по делото /бивши съпрузи/ съгласие за съвместно равно участие на двамата при погасяване на предоставен от [фирма] на [фирма] с управител и едноличен собственик на капитала С. Н., кредит в размер на 110 000 лева, сумата по който е използвана при строителството на обект, представляващ СИО. Въззивният съд е счел за неоснователни направените от касатора – ответник по иска, две възражения за прихващане, като е изложил следните съображения. Според апелативния съд, не се установява ищцата въз основа на сключен с ответника по иска договор за поръчка, съобразно представено пълномощно №1072, да дължи отчет на изтеглените от банковата сметка на касатора суми в общ размер от 20 888,96 лева. Посочено е, че докато упълномощаването е едностранна сделка, с която едно лице овластява друго да извърши от негово име и за негова сметка определени действия, то с договора за поръчка едната страна възлага на другата да извърши определени правни действия, като основната разлика се корени в това, че пълномощното не е договор и не вменява задължение на пълномощника да извърши действията, за които е упълномощен. За да е налице такова задължение между пълномощника и упълномощителя трябва да е сключен валиден договор. При договора за поръчка, обаче довереникът е задължен да извърши съответните правни действия, както и да извърши отчетна и прехвърлителна сделка, по силата на която придобитото да премине в патримониума на доверителя. В процесния случай Н. Н. е упълномощил С. Н. с нотариално заверено пълномощно, да го представлява пред банка [фирма], както и да се разпорежда с разплащателната му сметка в същата банка. С оглед текста на пълномощното е прието, че в случая е налице единствено упълномощаване, но не и сключване на договор за поръчка, от който да произтича задължение за упълномощеното лице да се отчита на доверителя за изтеглените суми от неговата банкова сметка. За неоснователно е прието и възражението за прихващане на жалбоподателя със сума в размер на 1 592,50 лева, представляваща половината от наемните вноски за периода юни 2012г.- декември 2012г. по договор за наем, сключен от страните по делото с [фирма], като въззивният съд изцяло е споделил мотивите на първоинстанционния по този въпрос. С оглед препращането по реда на чл.272 ГПК в тази част на мотивите на първоинстанционното решения, апелативният съд е приел, че от годишните данъчни декларации на Н. Н., ведно с приложените към тях служебни бележки за получени суми, вкл. за получени наеми от [фирма], и от представените от дружеството – наемател по реда на чл.192 ГПК служебни бележки за заплатени суми се установява, че касаторът, е получил от наемателя своята 1/2 част от всички дължими му наеми, които е и декларирал пред НАП, поради което ищцата не му дължи плащане за тях.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК, като касаторът поставя следните правни въпроси: /1/ Съставлява ли упълномощаването и договор за поръчка или същото е само и единствено едностранна сделка?; /2/ Необходима предпоставка ли е в пълномощното да са включени и задължения за упълномощения, за да се тълкува същото и като договор за поръчка?; /3/ В случай, че пълномощникът по даденото му пълномощно за теглене на парични суми се възползва от дадените му права и изтегли определена сума може ли да се приеме, че пълномощното има характер на и на договор за поръчка и довереникът дължи отчет?; /4/ В кои случаи пълномощното за теглене на парични суми от банкова сметка следва да се разглежда като договор за поръчка и дължи ли по този договор довереника отчет по смисъла на чл. 284, ал.2 ЗЗД?; /5/ Може ли да се приеме, че с упълномощаване за теглене на суми на лице различно от титуляра на сметката между страните е сключен и договор за поръчка?; /6/ В случай, че в пълномощното , а от останалите доказателства по делото, не може да се направи извод за дарствено намерение у упълномощителя, то съставлява ли пълномощно за теглене на парични суми и договор за поръчка и дължи ли довереникът отчет?; /7/ „Допустимо ли е въпреки едностранния характер на упълномощаването като правна сделка да бъде изключен нейният каузален характер?; /8/ „В случаите, когато довереникът/упълномощеният действа от името и за сметка на доверетеля/упълномощителя правата и задълженията по сделката с третите лица възникват ли направо в имуществената сфера на доверителя/ упълномощителя?; /9/ „Доколкото по делото не е установено какви точно са вътрешните отношения между страните във връзка с упълномощителната сделка, с оглед разпоредбата на чл.292, ал.1 ЗЗД, следва ли де се приеме, че същите са подчинени на правилата , регламентиращи договора за поръчка?; /10/ Данъчни декларации по реда на чл.50 ЗДДФЛ, с деклариран в тях доход от наеми следва ли да се считат като годно доказателство за предаване на наемните суми от лицето, което действително ги е получавало на лицето, което ги е декларирало?; /11/ Изпълнението на данъчно задължение за подаване на годишни декларации с деклариран доход от наем, така както задължава чл.11, ал.3 ЗДДФЛ, следва ли да се счита като доказателство за реалното получаване на тези наемни суми от деклариращия в случай, че по делото няма други писмени и гласни доказателства за заплащането им /банкови извлечения, свидетелски показания/ ?“. Твърди се, че поставените въпроси са решени в противоречие с: решение № 98 от 20.05.2013г. по гр.д. № 520/2012г. на ВКС, IV ГО, решение № 103 от 30.11.2010г. по гр.д. № 2362/2008г. на ВКС, IV ГО, решение № 300 от 23.07.2012г. по гр.д. № 1366/2011г. на ВКС, IV ГО, решение № 667 от 06.10.2005г. по т.д. № 991/2004г. на ВКС, II ТО, решение № 323 от 06.01.2015г. по гр.д. № 689/2014г. на ВКС, IV ГО.
Формулираните в изложението въпроси са относими единствено към направените от касатора две възражения за прихващане.
Въпроси №10 и №11 за доказателственото значение на данъчните декларации не могат да обусловят допускането на касационния контрол, тъй като по отношение на тях не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите са поставени във връзка с възражението за прихващане на ответника по иска със сумата от 1 592,50 лева, представляваща половината от наемните вноски за периода юни 2012г.- декември 2012г. по договор за наем, сключен от страните по делото с [фирма], за която се поддържа, че е получена от ищцата, вместо от касатора. Въззивната инстанция въз основа на направеното препращане по реда на чл.272 ГПК в тази част от мотивите на първоинстанционния акт, е приела за установено, че плащането от дружеството – наемател на ? от наемната цена е извършено не на ищцата, а на самия касатор. Изводът се основава не само на данъчните декларации, но се базара и на издадените от наемателя служебни бележки, според които получател на сумите е жалбоподателя Н. Н., като последният не е оспорвал факта на плащането на сумите от наемателя, а единствено е поддържал, че сумите са получени не от него, а от ищцата. Доколкото е невярно твърдението на касатора, че изводът на въззивната инстанция, кой е получател на сумите, се основава единствено на данъчните декларации, но не и на други доказателства по делото, поставените въпроси относно доказателственото значение на данъчните декларации сами по себе си не обуславят изхода на спора във връзка с направеното възражение за сумата от 1 592,50 лева.
Във връзка с възражението за прихващане със сумата от 20 888,96 лева, обуславящ изхода на делото се явява въпросът, ако пълномощникът по даденото му пълномощно за теглене на парични суми се възползва от дадените му права и изтегли определена сума, може ли да се приеме, че пълномощното има характер и на договор за поръчка, и довереникът ли дължи отчет. Спрямо този въпрос е налице и допълнителния критерия по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с оглед даденото принципно разрешение в решение № 1/ 03.02.2015г. по гр.д. № 3889/2014г. на ВКС, IV ГО.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК до размера на сумата от 20 888,96 лева, предмет на прихващането, по конкретизирания от настоящия състав по реда на т.1 от Тълкувателно дело № 1 / 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправен въпрос: ”Ако пълномощникът в кръга на учредената му представителната си власт извърши правното действие, за което е упълномощен, /в частност изтегли определена сума от банкова сметка на упълномощителя/, може ли да се приеме, че е налице договор за поръчка между тях и довереникът дължи ли отчет по нея?”.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 417,78 лева.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8 от 11.01.2015г. по гр.д. № 715/2015г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 505 от 31.08.2015г. по 440/2014г. на Пловдивски окръжен съд в частта за признаване за установено, че Н. Д. Н. дължи на С. Н. Н. сумата от 20 888,96 лева на основание запис на заповед за сума от 55 000 лева с падеж 17.02.2014г., заедно със законната лихва, считано от 06.03.2014г. до окончателното изплащане на сумата, ведно с присъдените разноски.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8 от 11.01.2015г. по гр.д. № 715/2015г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 505 от 31.08.2015г. по 440/2014г. на Пловдивски окръжен съд в частта за признаване за установено, че Н. Д. Н. дължи на С. Н. Н. разликата от 20 888,96 лева до 23 737,35 лева на основание запис на заповед за сума от 55 000 лева с падеж 17.02.2014г., заедно със законната лихва, считано от 06.03.2014г. до окончателното изплащане на сумата.
УКАЗВА на касатора, Н. Д. Н., в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 417,78 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.