О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 376
гр. София, 31.10.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на първи октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 4350/14г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. С. Н. от [населено място] срещу въззивно решение № 527 от 11.12.13г., поправено с решение № 224 от 14.05.14г., постановени по в.гр.д.№ 554/13г. на Софийския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 53 от 18.04.13г. по гр.д.№ 333/12г. на Сливнишкия районен съд и вместо него е отхвърлил евентуалния иск на Й. С. Н. против Д. С. Д. по чл.42, б.”а”, вр. чл.3, б.”в” ЗН за прогласяване нищожността на завещателното разпореждане на З. С. С. от 28.01.2011г. поради извършването му в полза на лице, което няма права да получава по завещание, бидейки недостойно, тъй като е склонило чрез насилие и измама завещателката да състави завещание в негова полза, както и втория евентуален иск по чл.43, ал.1, б.”б” ЗН за унищожаване на завещателното разпореждане поради извършването му поради грешка /по главния иск за прогласяване нищожността на саморъчното завещание, поради това, че не е написано и подписано от завещателката в първоинстанционното решение липсва произнасяне/.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява извършване на насилствени или измамливи действия от страна на ответника, довели до съставяне на завещание в негова полза и изразяващи се в държането на завещателката в изолация и зависимост от него. Прието е също, че посоченото в завещанието, а именно че завещателката завещава цялата си разполагаема част от всички свои движими вещи и недвижими имоти, които притежава към момента на смъртта си, респ. погрешната субективна представа на същата, че има наследници със запазена част не го опорочава, тъй като не е пречка за определяне на завещаното имущество, както и че в случая не е налице грешка, която да води до несъответствие между действителната воля на завещателя и това, което е изразено в завещанието.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се произнесъл на първо място по въпроса: когато във въззивната жалба липсват възражения по фактите и искане по съществото на спора, вкл. за разноските, допустимо и правилно ли е въззивният съд да формира собствени правни изводи с оглед принципа за диспозитивното начало по чл.6 ГПК и изричната разпоредба на чл.269 ГПК за ограничен въззив, респ. допустимо и правилно ли е при липса на заявено искане във въззивната жалба по пътя на тълкуването въззивният съд да се произнесе и да замести липсващия петитум във въззивната жалба, който е решен в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа се, че съдът се е произнесъл и по подробно формулирани в изложението редица други въпроси, по отношение на които са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Позоваването във връзка с цитирания въпрос на противоречие с Р 670 по гр.д. № 1828/09г. на ВКС, ІІІ г.о. / със същото е прието, че за това, което не е посочено във въззивната жалба като порок на първоинстанционното решение неговият ефект се запазва и че в този случай въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на обжалваното решение, а следва до го потвърди/ е неоснователно, тъй като съществувалата противоречива практика по този въпрос е уеднаквена с ТР № 1/13г. на ОСГТК, т.1, според което при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т.е. при тази хипотеза въззивният съд прави собствени изводи по съществото на спора, какъвто е и настоящият случай, доколкото нормите уреждащи недействителността на завещателните разпореждания са материалноправни и императивни по своя характер.
Следващите три въпроса, поставени в изложението се отнасят до оплакването на касаторката, че въззивният съд не се е произнесъл по един от предявените от нея евентуални искове по чл.43, б.”б” ЗН и същите не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, тъй като в случай, че такъв порок на решението е налице, същият е следвало да бъде отстранен по реда на чл.250 ГПК, а не по пътя на касационното обжалване.
Допустимостта на касационното обжалване не може да бъде обусловена и от поставения въпрос за съдържанието на понятието „насилие” по смисъла на чл.43, б.”б” ЗН – обхваща ли конкретно установеното по това дело поведение на ответника спрямо завещателката на поддържане на изолация от околните при нейното безпомощно състояние към момента на съставяне на завещанието и до смъртта й и опорочава ли това нейната воля при съставянето на саморъчното завещание при такива обстоятелства, респ. поставените в тази връзка подвъпроси, тъй като същите са по съществото на спора и отговорът им е предпоставен от конкретна преценка на събраните по делото доказателства, каквато ВКС не може да извърши в това производство. Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК, т.1 разяснения поставеният правен въпрос следва да се изведе от касатора от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Освен това представената във връзка с тях съдебна практика се отнася до различни от настоящата хипотези и противоречие с нея не е налице.
Във връзка със следващите два поставени въпроса – допустимо и правилно ли е тълкуването на завещание, в което изрично пише, че се завещава „..част от..” да се тълкува като отнасящо се до цялото имущество на наследдодателя и грешката във възможния, законово допустим и желан обем на завещателното разпореждане влече ли нищожност на цялото завещание не се сочи противоречие с никаква практика, а последният въпрос – може ли да се приеме, че тълкуването на завещанието е възможно и следва да се извърши във всички случай, дори и когато текстът на същото, както и другите доказателства по делото не позволяват това да стане по обективни критерии, дори да се приеме, че по него е налице произнасяне, е решен в съответствие с представеното Р № 301 по гр.д.№ 23/95г. на ВС, І г.о. С това решение също е прието, че като всеки едностранен акт завещанието може да се тълкува с оглед съдържащите се в него завещателни разпореждания, когато е неясно, непрецизно и непълно. Същото е прието и в представеното определение № 334 по гр.д.№ 232/09г. на ВКС, ІІ г.о., което е постановено по реда на чл.288 ГПК и не представлява съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Според дадените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК разяснения точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
В случая във връзка с тези предпоставки в изложението по чл.284, ал.1, т.1 ГПК никакви доводи не са изложени и същите по отношение на поставените от жалбоподателката въпроси не са налице.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 527 от 11.12.13г., поправено с решение № 224 от 14.05.14г., постановени по в.гр.д.№ 554/13г. на Софийския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: