О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 606
София,19.12.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на пети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1076 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 332 от 16.12.2016 г. по в. гр. д. № 237/2016 г. на Добричкия окръжен съд е отменено решение № 286/29.02.2016 г. по гр. д. № 7182014 г. на Добричкия районен съд и вместо него е постановено друго, с което са уважени частично предявените от Е. Г. Е. срещу П. Р. Й. искове, квалифицирани от съда по чл.59 ЗЗД, вр. чл. 93 ЗС, като ответницата е осъдена да заплати следните суми: 153,33 лв. и 285 лв., представляващи съответно припадащите се на ищеца 4/6 от половината от паричната оценка на дохода от ПИ № 000474 от орехи за периода 2005-2012 г. и от люцерна за периода 2010-2012 г., както и сумата от 799,17 лв., представляваща половината от припадащата се на ищеца 1/3 ид.част от паричната оценка на дохода от ПИ № 000454 от люцерна за периода 2005-2012 г., заедно със законните лихви върху тези суми, считано от 06.11.2013 г. – датата на предявяване на исковата молба, като е отхвърлил исковете за разликата до пълните предявени размери, съответно 7020,30 лв. за дохода от орехи, 2913,33 лв. за дохода от люцерна от първия имот и 2280 лв. за дохода от люцерна от втория имот. Отхвърлени са изцяло претенциите на ищеца за заплащане на сумите 1046 лв. доход от кайсии и 428,67 лв. доход от царевица.
Въззивният съд е приел, че процесният имот № 000454 и 1/2 ид.част от другия имот № 000474 са останали в наследство от общия наследодател Г. Е. Й. – баща на ищеца и съпруг на ответницата. След 2007 г. ищецът Е. Е. и неговата майка – ответницата П. Й., са престанали да бъдат съсобственици на имотите, тъй като майката е прехвърлила своите идеални части на сестрата на ищеца, която не е страна по настоящото дело. От своя страна ищецът е придобил притежаваната от сестрата на наследодателя 1/2 ид.част от имот № 000474. През процесните периоди ищецът е бил собственик на 4/6 ид.части от ПИ № 000474 и на 1/3 ид.част от ПИ №000454. През тези периоди ответницата е упражнявала фактическа власт върху имотите и е събирала добивите от тях – орехи и люцерна. След подробно обсъждане на свидетелските показания и на приетата във въззивната инстанция агро-икономическа експертиза, изпълнена от вещо лице инженер-агроном, въззивният съд е достигнал до извод, че в единия от имотите е имало четири ореха и насаждения от люцерна с площ от 3 декара, а в другия имот – люцерна с площ от 5дка., при което е присъдил припадащата се на ищеца парична равностойност от добивите от тези култури, изчислени от вещото лице. Прието е, че по делото няма данни през процесния период ответницата да е събирала плодове от кайсиевите дървета, както и да е садила царевица.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца Е. Е..
Жалбоподателят счита, че въззивното решение е процесуално недопустимо. Съдът недопустимо отделил в самостоятелно производство предявени в хода на дело за делба парични претенции между съделителите и по този начин било образувано настоящото дело. На следващо място – поради разнопосочни и неточни указания на съда за отстраняване недостатъците на исковата молба ищецът бил подведен да заяви, че претендира припадащата се част от доходите от имотите, докато в действителност той искал присъждане по реда на чл.57, ал.2 ЗЗД, вр. чл.93 ЗС на стойността на непредадените му добиви. Неправилен бил и изводът, че искът по чл.30, ал.3 ЗС /според дадената от първата инстанция правна квалификация/ и искът по чл.59 ЗЗД, вр. чл.93 ЗС, се основавали на едни и същи фактически обстоятелства. Действителната правна квалификация била по чл.57, ал.2 ЗЗД, вр. чл.93 ЗС. Освен това в случая искът бил един – за присъждане равностойност на неполучени добиви от имотите, а не няколко, според вида на добивите, чиято равностойност се търси. Неправилно били преценени гласните доказателства по делото. Служебно, в нарушение на чл.266, ал.1 ГПК и при липса на някое от изключенията в ал.2 и ал.3 ГПК, въззивният съд допуснал нова експертиза за оценка на доходите от имотите, вместо да основе решението си на приетите от районния съд експертизи. В конкретния случай въззивният съд нямал правомощие да допуска повторна експертиза, а новото вещо лице било некомпетентно, като изготвената от него експертиза съдържала неверни и необосновани заключения.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по осем въпроса, обобщени и уточнени в съответствие с т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС така:
1. Следва ли въззивният съд да базира фактическите си констатации на заключение на експертиза, ако в определението си, с което е допуснал извършването й служебно, не е обосновал кое от изключенията по чл.266, ал.2 и 3 ГПК преодолява забраната по чл.266, ал.1 ГПК;
2. Може ли въззивният съд да възприеме правнорелевантен факт въз основа на непълно и необосновано заключение на вещо лице по служебно допусната повторна експертиза, след като тя е своевременно оспорена от страната и съдът, без да изложи мотиви, отказва да замени вещото лице или да разшири експертизата във връзка с оспорването;
3. При противоречие между експертизите в първата и втората инстанция и при направено искане от страната съдът длъжен ли е да назначи друго или повече вещи лица;
4. Допустимо ли е една искова претенция за присъждане на парична равностойност на добиви от недвижим имот да се разглежда от съда като кумулативно обективно съединени искове за присъждане на паричната равностойност на добивите от всяка една земеделска култура;
5. Може ли да се обоснове извод за достоверност на показанията на заинтересуван свидетел по чл.172 ГПК чрез общо позоваване на останалите заинтересувани свидетели и чрез игнориране на показанията на други свидетели, които не са заинтересувани;
6. Кой е правнорелевантният факт, подлежащ на установяване с оглед хипотезата на чл.93 ЗС – упражнявано от ответника ползване на имотите, в които се намират плододаващи насаждения, или събирането от ответника на добивите от същите насаждения;
7. Как следва да се определи дължимото на собственика обезщетение за непредадените добиви по чл.93 ЗС от имота му, които са изконсумирани или отчуждени – по чл.57, ал.2 ЗЗД или по чл.59 ЗЗД;
8. Допустимо ли е да бъде разгледана искова молба, която не е приведена в съответствие с изискванията за редовност по смисъла на чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК.
Ответникът в производството П. Р. Й. оспорва жалбата. Счита, че тя е частично недопустима, тъй като се касае за няколко иска, част от които са с цена под 5 000 лв. и само решението по иска за орехите подлежи на касационно обжалване. Изразява становище и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по гражданско дело с цена на иска над 5000 лв., за което не е налице пречка по чл.280, ал.2 ГПК за разглеждане на жалбата от ВКС.
Не е налице обаче основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На първо място следва да бъдат разгледани въпросите за допустимостта на въззивното решение, както и въпросите, свързани с квалификацията на предявения иск.
Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо само по причина, че исковете са образувани в самостоятелно производство след отделянето им от делото за делба, както и поради това, че исковата молба е нередовна. Действително, съгласно чл.346 ГПК във втората фаза на делбата страните могат да предявяват искания за сметки помежду си и съдът разглежда тези претенции в рамките на делбеното производство, ако е спазен срокът за предявяването им. Когато обаче претенциите са отделени и по тях е образувано самостоятелно дело, постановеното решение не е процесуално недопустимо само по причина, че произнасянето е извън рамките на делбеното производство. Претенциите по сметки представляват парични искове, които могат да бъдат предявявани и извън делбата. В случая те са отделени от делбата поради обстоятелството, че една от съделителките – П. Р. Й. е прехвърлила своята идеална част на другата съделителка Д. Е.. Делото за делба е продължило своя ход във втората фаза и по него има постановено въззивно решение. При тези обстоятелства паричната претенция обективно не може да бъде разгледана в рамките на делбеното производство. Отстранени са и недостатъците на исковата молба, съдът е бил валидно сезиран и е постановил допустимо решение. Посоченото от жалбоподателя решение № 113 от 17.07.2015 г. по гр. д. № 5484/2014 г. на ВКС, ІІІ ГО, свързано с осмия въпрос, е неотносимо към спора по настоящото дело, тъй като там дадената от въззивния съд квалификация на исковете по чл.57, ал.2 ЗЗД е била поставена под съмнение поради наличието на уговорка между страните за съвместна дейност /договор за гражданско дружество/, докато в настоящия случай липсват подобни твърдения в исковата молба.
Седми въпрос, свързан с правилната квалификация на предявения иск, не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, затова по него не може да се допусне касационно обжалване. Въпреки че е квалифицирал иска по чл.59 ЗЗД, вр. чл. 93 ЗС, въззивният съд на практика е разгледал предявения иск за присъждане на паричната равностойност на припадащата се част от отчуждените и изразходвани плодове, които се дължат на собственика на основание чл.57, ал.2 ЗЗД, вр. чл.93 ЗС. Неточната квалификация няма за последица недопустимост или неправилност на решението. Неотносима към настоящото дело е и посочената от жалбоподателя практика на ВКС – решение № 100 от 21.08.2015 г. по гр. д. № 5458/2014 г. на ВКС, ІV ГО; решение № 113 от 17.07.2015 г. по гр. д. № 5484/2014 г. на ВКС, ІІІ ГО и решение № 276/22.10.2013 г. по гр. д. № 1172/2012 г. на ВКС, ІV ГО. В първия случай, поради погрешна квалификация на иска по чл.45 ЗЗД /деликт/ не е разгледан предявеният иск по чл.57, ал.2 ЗЗД, който се основава на института на неоснователното обогатяване; във втория случай съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, квалифицирайки иска по чл.57, ал.2 ЗЗД, докато от изложените твърдения правоотношенията между страните произтичат от договор за гражданско дружество, а по третото дело предмет на иска е било обезщетение за лишаване от ползване на имота на ищеца, което определя квалификацията по чл.59 ЗЗД, вр. чл. 93 ЗС.
Не съществува основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите, свързани с правилността на въззивното решение.
Първите три въпроса са породени от обстоятелството, че въззивният съд служебно е допуснал експертиза за парична оценка на добивите от процесните земеделски култури, въпреки че първоинстанционният съд е приел такава експертиза, както и че не е допусната тройна експертиза по искането на въззивника Е. Е..
По тези въпроси не възниква поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Действително, с чл.266, ал.1 ГПК е въведена забрана за събиране на нови доказателства във въззивното производство, освен по изключение, в случаите, предвидени в закона. Условията, при които може да се допусне експертиза във въззивната инстанция са разгледани в т.3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Тези разяснения обаче касаят експертизата като доказателствено средство, което се ангажира по почин на страната, която носи доказателствената тежест за установяване на конкретно обстоятелство, както и експертизата, която се допуска по почин на съда, когато тя е необходима за служебното прилагане на императивна правна норма. В чл.162 ГПК обаче е предвидена възможност за съда, когато искът е установен по своето основание, но няма данни за неговия размер, сам да определи този размер по своя преценка или според заключение на вещо лице. В тази хипотеза съдът не е обвързан от ограничението на чл.266, ал.1 ГПК, тъй като упражнява предвидено в закона право на преценка. В настоящия случай това право е упражнено от въззивния съд поради две важни обстоятелства: първо – приетата от районния съд експертиза е изпълнена от вещо лице икономист, което не е подходящо за определяне на среден добив от селскостопанска култура – заключението залага еднакви добиви за няколко поредни селскостопански години / по 2200 кг. царевица за пет стопански години; по 1300 кг. орехи за четири стопански години/; дадената оценка е на база изкупни цени за 2014 г., въпреки че се касае за период 2005-2012 г. и второ: експертизата във въззивната инстанция е допусната след отстраняване недостатъци в исковата молба и уточнения по въпросите кой имот с какви насаждения е бил засят в различните селскостопански години и какви според ищеца са били количествените показатели на добивите през тези години, като определеното от съда вещо лице е агроном и същевременно селскостопански производител и дадената от него оценка отчита разликите в добивите /според статистическите данни/ за различните години, както и различната изкупна цена през годините. Посоченото от жалбоподателя решение на ВКС № 87 от 15.07.2016 г. по гр. д. № 4451/2015 г. на І ГО не обосновава противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не разглежда хипотеза на експертиза, допусната от въззивния съд при упражняване на правото му на преценка по чл.162 ГПК. Неотносимо е и решение № 191 от 06.08.2012 г. по гр. д. № 1175/на ІІ ГО, което също не касае хипотезата на чл.162 ГПК, а освен това там отказът на въззивния съд да допусне тройна експертиза е продиктуван от неправилна квалификация на предявения иск и съответно – на подлежащите на доказване факти.
Четвъртият въпрос е за това дали паричната претенция представлява един иск или представлява няколко обективно съединени иска. Въпросът не е свързан с допустимостта и правилността на въззивното решение, поради което не може да обуслови допускане на касационно обжалване.
Петият въпрос е свързан с преценка на свидетелските показания. Посоченото във връзка с този въпрос решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, ІV ГО не обосновава поддържаното правно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като е допуснато по друг правен въпрос, различен от поставения. Другото решение № 34 от 22.02.2016 г. по гр. д. № 4657/2015 г. на ВКС, І ГО е по прилагането на чл.172 ГПК, в какъвто смисъл е и поставеният въпрос. Липсва обаче противоречие между това решение и обжалваното решение на въззивния съд, тъй като показанията на заинтересуваните свидетели в случая са съпоставени с показанията на останалите свидетели, в съответствие с указанията на ВКС.
Шестият въпрос – кой е правнорелевантният факт, подлежащ на установяване с оглед хипотезата на чл.93 ЗС, е поставен хипотетично, без връзка с конкретно оплакване срещу въззивното решение. С оглед данните по настоящото дело, че плодовете от спорните имоти не съществуват към датата на предявяване на иска и не може да се осъществи реалното им предаване на собственика, съдът е оценявал средните добиви от имота поотделно за всяка култура и за всяка стопанска година от процесния период, в съответствие с разпоредбата на чл.57, ал.2 ЗЗД, въпреки че неточно се е позовал на чл.59 ЗЗД. Ето защо и този въпрос не е обуславящ и по него не може да се допусне касационно обжалване.
При този изход на делото на ответницата по касация следва да се присъдят сторените разноски в размер на 700 лв. по договор за правна защита и съдействие от 02.03.2017 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 332 от 16.12.2016 г. по в. гр. д. № 237/2016 г. на Добричкия окръжен съд.
ОСЪЖДА Е. Г. Е. от [населено място], обл. Р., [улица] да заплати на П. Р. Й. от [населено място], обл. Р. сумата от 700 лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: