7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1202
София, 28.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2077 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Т. Б.-Д., с адрес в [населено място], приподписана от адв. Г. М., против решение № 4895 от 13 юни 2016 г., постановено по гр.д. № 12307 по описа на Софийския градски съд за 2015 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 3544 от 8 май 2015 г., постановено по гр.д. № 43520 по описа на районния съд в [населено място] за 2013 г., в частта му за признаване за установено по предявения от Л. А. Д. и В. Д. Д. – двамата с адрес в [населено място], против Т. Б. Б., с адрес в [населено място], че Д. не му дължат сумите, за които е издаден изпълнителен лист от 18.02.2002 г. по ч.гр.д. № 1613/2001 г. по описа на Софийския градски съд, поради погасяване на задълженията по давност в периода 24.02.2005 г.-18.10.2013 г.: сумата от 10000 лева, част от цялото вземане на стойност левовата равностойност на 10000 щатски долара; сумата от 1300 лева, част от цялото вземане на стойност 31473,89 лева законна лихва върху главницата, изчислена за периода 07.11.2000 г.-18.10.2013 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, тъй като е игнорирана молба от 19.10.2005 г. на наследодателя на касаторката – Т. Б., до съдебно изпълнителната служба за провеждане на изпълнителни действия по изпълнителното дело, предмет на съдебния спор. Сочи се различното виждане на първата и втората инстанция относно периода, в който наследодателят не бил предприел действия за продължаване на изпълнителните действия. Пренебрегнат бил и представен пред въззивния съд документ, без представянето му да е отразено в съдебните протоколи, но съдът е отказал да го преценява, защото е следвало да бъде представен на първата инстанция – това е молба от 19.01.2006 г. от наследодателя на касаторката до съдебно изпълнителната служба с изрично искане да бъдат извършени съдебно-изпълнителни действия по присъединените две изпълнителни дела. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване според касаторката се прави обосновано искане за допускане на касационната жалба до касационно обжалване.
Ответниците Л. А. Д. и В. Д. Д. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. С. Л., в отговор на касационната жалба сочат доводите си за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата по същество.
Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която е обезсилено решението на първата инстанция за отхвърляне на предявения от Л. А. Д. и В. Д. Д. против Т. Б. Б. иск за установяване недължимостта на сумите, за които е издаден изпълнителен лист от 18.02.2002 г. по ч.гр.д. № 1613/2001 г. по описа на Софийския градски съд поради невъзникване на задълженията за сумата от 10000 лева като част от цялото вземане на стойност левовата равностойност на 10000 долара, и за сумата 1300 лева като част от цялото вземане на стойност 31473,89 лева законна лихва върху главницата за периода 07.11.2000 г.-18.10.2013г., и производството в тази му част е прекратено, е подадена касационна жалба от Л. А. Д. и В. Д. Д. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. С. Л..
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно, защото е неправилно заключението на съда, че касаторите са получили сумата, след като в нотариалния акт от 1998 г. е употребен изразът „предоставя” – този израз според касаторите установява единствено постигнато между страните съгласие за сключване на договор за заем, и без други доказателства за реално получаване на парите, не може да се направи извод за действително предаване на сумата. По тази причина се поддържа, че, вместо да отмени обжалваното решение на първата инстанция в съответната му част, въззивният съд неправилно го е обезсилил и е прекратил производството по делото. Че ищците са имали право да предявят отрицателен установителен иск за вземането, се установява и от разясненията, дадени в ТР № 8/2012 г., ОСГТК, ВКС. Сочи се и че неправилно въззивният съд не е присъдил разноски, след като е представен списък. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, които според касаторите осъществяват всички допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответницата Е. Т. Б.-Д., с адрес в [населено място], в отговор на касационната жалба сочи доводите си за правилността на обжалваното въззивно решение в съответната му част.
В обжалваното решение се приема, че вземането на ответника по иска, обективирано в несъдебно изпълнително основание, не е установено със сила на пресъдено нещо, поради което искът за установяване на недължимостта му е допустим, като въведените от ищците правопогасяващи изпълняемото право възражения не съставляват самостоятелни основания на иска, но само по тях съдът дължи произнасяне. За неоснователно е прието възражението за недължимост поради непредаване на заетата сума, тъй като с оглед употребения в нотариалния акт за договорна ипотека израз в сегашно време „предоставя”, установява даването на сумата в заем, като е взето предвид и признание в жалбата на Д. срещу определението за издаване на изпълнителен лист. След като оспорването на вземането с правоизключващо възражение не представлява самостоятелен иск, въззивният съд обезсилва първоинстанционното решение в частта му по разгледания иск за установяване недължимост на сумите. Този извод е основан на виждането, че при уважен отрицателен установителен иск правото, което е негов предмет, се отрича без оглед на конкретното правопораждащо го основание, а с оглед на всички възможни до приключване на устните състезания основания, понеже основанието като индивидуализиращ белег при този иск е ирелевантно. По възражението за погасяване на вземанията, за които е образувано принудително изпълнение, по давност, съдът проследява предприетите действия по изп.д. № 4387/2001 г., и изп.д. № 4741/2002 г. – двете по описа на съдебно изпълнителната служба при районния съд в [населено място], изп.д. № 143/2007 г. по описа на частен съдебен изпълнител с рег./№/ с район на действие района на Софийския градски съд, изп.д. № 1063/2012 г. по описа на частен съдебен изпълнител с рег./№/ с район на действие района на Софийския градски съд, и приема, че в двугодишен период от време след 09.04.2004 г. не са поискани, нито предприети изпълнителни действия, поради което изпълнителното производство е погасено; новата давност (общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД) за главното вземане по договора за заем е започнала да тече от датата, на която е извършено последното изпълнително действие, и следователно е изтекла на 09.04.2009 г., а описът от 16.07.2008 г. не е прекъснал давността. Не е споделено виждането на правоприемника на ответника Б., че в периода 04.12.2003 г.-18.05.2007 г. изпълнителни действия не са извършвани и искани поради оспорване на оценката на обекта на изпълнение и висящността на ч.гр.д. № 459/2004 г. по описа на Софийския градски съд, тъй като не е установено, че за посочения период изпълнението е било спряно. В заключение е прието, че правопогасяващото възражение за давност е основателно, поради което е основателен и предявеният отрицателен установителен иск, допустим на общо основание, тъй като сумата не е присъдена с акт, от който да възниква правната последица сила на пресъдено нещо.
К. съд приема, че нито една от страните по спора не обосновава допускането на касационното обжалване.
Касаторката Б.-Д. в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване не поставя нито един правен въпрос, формулиран според критериите, посочени обвързващо от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК. В изложението се сочи недоволство срещу неприемането от страна на въззивния съд на доказателство, което според касаторката е новооткрито, като в подкрепа на твърдението се излагат съображения по приложението на чл. 205, ал. 1, изр. 1, чл. 231, б. „а”, чл. 186 ГПК /отм./. Извън обстоятелството, че приложим в случая е друг процесуален ред, правен въпрос по приложението на чл. 266 ГПК не се сочаи. В цитираното ТР изрично се приема, че касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело – материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен съответният въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. ВКС заключава, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В процесния случай, освен липсата на посочени допълнителни основания (т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК) със съответната им обосновка, касаторката не е формулирала правни въпроси по обусловилите изхода на спора разрешения на въззивния съд. Касаторката не е съобразила, че основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение според чл. 281, т. 3 ГПК, каквито принципно се сочат както в касационната жалба, така и в изложението към нея. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт би могла да се извършва едва след като (и ако) той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по чл. 290, ал. 1 ГПК. Така липсата на правен въпрос препятства допускането на касационното обжалване по тази жалба.
Поставените от касаторите Д. въпроси пък не държат сметка за мотивите на въззивния съд да обезсили първоинстанционното решение в съответната му част и да приеме предявения иск за недопустим.
На първо място се пита представлява ли нотариалният акт за учредяване на договорна ипотека, инкорпорираща в себе си и съглашение за предоставяне на парична сума в заем, пълно доказателство за възникването на заемно правоотношение по смисъла на чл. 240 ЗЗД при липса на изявена от страна на заемополучателя воля по отношение на факта на реалното получаване на паричната сума, респективно използваният в нотариалния акт за договорна ипотека термин „предоставя” представлява ли сам по себе си доказателство за реално получаване на паричната сума, който въпрос според касатора е разрешен в противоречие с решение № 420 по гр.д. № 3176/2013 г., ІV г.о., решение № 69 по гр.д № 584/2010 г., ІІІ г.о., решение № 174 по гр.д. № 5002/2008 г., ІV г.о., и трите на ВКС. Въпросът е отправен към частта от мотивите на съда, изложени във връзка с възражението за недължимост поради непредаване на заета сума. Макар да е вярно, че съдът е изложил подобни мотиви, то те не са обусловили изхода на спора, доколкото непосредствено след тях съдът е възприел тезата за недопустимост на съответния иск, поради което е обезсилил първоинстанционното решение. Затова даването на отговор по правния въпрос по никакъв начин не би повлияло на изхода на спора. Преценката на сочената съдебна практика в този случай е ненужна.
Вторият въпрос е допустимо ли е въззивният съд да обезсили частично решението на първоинстанционния съд по отрицателния иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимост на сумите, за които е издаден изпълнителен лист, на едно от основанията за недължимост – поради невъзникване на задълженията (в случая поради неполучаване на заемна сума от страна на ищците) или съдът следва да се произнесе по съществото на спора с решение, като се твърди, че даденото от съда разрешение е в противоречие с разясненията, дадени в ТР № 8/2012 г., ОСГТК, ВКС. Невярно се твърди в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, че като е обезсилил частично първоинстанционното решение, приемайки неправилно, че заемната сума била получена от ищците, въззивният съд е ограничил възможността за разрешаването на спора за недължимост на сумата на посоченото основание – липсата на договор за заем, поради непредаване, респективно неполучаване на заемната сума. Съдът е приел недопустимост на предявения иск не заради получаването на сумата от ищците, а защото приема, че оспорването на вземането с правоизключващо възражение не представлява самостоятелен иск, доколкото при уважаването на отрицателен установителен иск правото, което е негов предмет, се отрича без оглед на конкретното правопораждащо го основание, а с оглед на всички възможни до приключването на устните състезания основания. Разяснения в цитираното ТР за конкретната хипотеза, посочена във въпроса, не се дават, а касаторите не обосновават основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, макар формално да сочат подобно искане. Правен въпрос, свързан с конкретно изразените мотиви на въззивния съд, в случая не се поставя, което, както се поясни по-горе, е пречка за допускане на касационното обжалване.
Следващите два въпроса отново атакуват частта от мотивите на съда, касаеща тезата за недължимост на сумата предвид неосъществяването на фактическия състав на съответната сделка. Пита се допустимо ли е с оглед приложението на чл. 266 ГПК въззивният съд да дава указания за представяне на относими по делото нови доказателства, които са пропуснали да представят в първата инстанция, както и да приема нови писмени доказателства, които ответникът не е представил своевременно нито в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, нито в първоинстанционното производство след допълването на доклада по делото, нито към въззивната си жалба срещу първоинстанционното решение, въпреки че е имал възможност да стори това, при положение, че във въззивната жалба на ответника не са релевирани обосновани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото, включително и по отношение на разпределената доказателствена тежест, както и липсват твърдения за процесуални нарушения на съда относно несъбиране на своевременно поискани доказателства, предвидената в чл. 146, ал. 3 ГПК процесуална преклузия настъпва ли по отношение на фактите, за които съдът е изразил становище в доклада си, и допустимо ли е въззивният съд да приема и обсъжда приети от него нови писмени доказателства, които касаят друг правен спор и не са относими към спора по настоящото дело (твърди се противоречие с ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, решение № 371 по гр.д. № 1906/2013 г., ІV г.о., решение № 98 по гр.д. № 318/2011 г., ІV г.о., решение № 233 по гр.д. № 1803/2013 г., І г.о. – всички на ВКС); и допустимо ли е въззивният съд при постановяване на решението си да разгледа, анализира и да изведе правните си изводи от доказателства, които не са допуснати и събрани нито от първоинстанционния съд, нито от него, включително и по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, независимо, че тези доказателства се намират в кориците на делото (твърди се противоречие с ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, решение № 2375 по гр.д. № 1861/1981 г., ВС, решение № 263 по гр.д. № 561/2010 г., ІV г.о., ВКС). И за тези два въпроса се отнасят съображенията, дадени в настоящото определение по първия въпрос на касаторите Д..
По оплакването на касаторите Д. за липса на произнасяне от страна на въззивния съд по искането им за разноски, делото следва да се изпрати на компетентния въззивен съд.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 4895 от 13 юни 2016 г., постановено по гр.д. № 12307 по описа на Софийския градски съд за 2015 г.
ИЗПРАЩА делото на въззивния Софийски градски съд за произнасяне по искането на Л. и В. Д. за присъждане на разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: