5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 100
[населено място], 28.02.2018г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на двадесет и шести февруари,през две хиляди и осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2453 / 2017 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1009/02.05.2017 г. по гр.д.№ 137/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е частично отменено решение № 7248/30.09.2016 г. по гр.д.№ 13035/2014 г. на СГС, като е признато за установено по иска на А. Д. Ф., на основание чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. с чл.143 ЗЗП, че клаузата на чл.1 т.20 изр.първо на раздел І-ви от Общите условия към групов договор за застраховка „Сигурност” на кредитополучателите на [фирма] по големи кредити, застрахователен пакет „Максимум„, сертификат № 4000000022395, е нищожна , като неравноправна, както и е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на застрахователя да заплати сумата от 26 632,82 лева , представляваща заплатена от ищцата главница по договор за кредит от 12.09.2011 г., сключен с Банка [фирма] , дължима от [фирма] по силата на преждеупоменатата групова застраховка /1/, за осъждането му да заплати обезщетение за забава в издължаване на главницата, в размер на 3 853,54 лева , на основание чл.86 ал.1 ЗЗД / 2/, както и за осъждането му да заплати , на основание чл.238 ал.1 вр. с ал.5 КЗ / отм./ сумата от 303,79 лева и мораторна лихва върху тази главница, в размер на 45,16 лева. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, досежно извода за неравноправност на договорната клауза, на основание чл.143 ЗЗП , като намира, че преценката е следвало да отчита обстоятелството, че застраховката е сключена в обезпечаване на договор за кредит и следва да се отчита и интереса на кредитодателя,в полза на който е сключена. Излага съображения, относими към тълкуването на чл.1 т.20 от Общите условия в аспект на целта на застраховката и застрахователния интерес – покриване на риска от невъзможността на застрахования кредитополучател да погасява кредита си, като обусловено от невъзможността да реализира каквито и да било доходи чрез труда си, предвид трайната си , пълна / в смисъл непозволяваща престиране на какъвто и да било труд / неработоспособност. В отношение към потвърдените осъдителни искове, т.е. прогласявайки частично нищожността на клаузата на чл.1 т.20, само досежно изр. първо, не и изр. второ на т.20, въззивният съд , според касатора , изцяло е променил смисъла вложен в определението за този покрит застрахователен риск, в противоречие със застрахователния интерес от сключването на договора, като „ правно призната необходимост от защита от последиците на застрахователното събитие „, доколкото намалената, но позволяваща полагане на труд, при това по съществувалото трудово правоотношение на ищцата към момента на настъпване на застрахователното събитие, работоспособност / в границите между 71 % и 100 % / е приета за покриваща настъпването на застрахователен риск.
Ответната страна – А. Ф. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Счита, че въззивният съд не е давал и не е имал повод да даде отговор на формулирания въпрос, както и че не се явява обоснован допълнителен селективен критерия в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1 / 2009 г.на ОСГТК на ВКС .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното, съобразно предмета на касационните доводи и изложението по чл.280 ал.1 ГПК :
В обезпечаване на договор за ипотечен кредит, сключен между ищцата А. Ф. и [фирма], ищцата е включена в групата лица, върху чийто живот и здраве е сключена застраховката , по сключен между [фирма] / в качеството на застраховащ и ползващ се от застраховката / и [фирма] групов застрахователен договор по застраховка „Сигурност” на кредиополучателите на [фирма] по големи кредити, застрахователен пакет „Максимум”. Ищцата е оспорвала действителността на клаузата на чл.1 т.20 изр. първо от Общите условия по застраховка „Сигурност„ на кредитополучателите, в която е дадено определение на понятието „пълна трайна неработоспособност„ / разпоредбата се съдържа в чл.1 „Дефиниции„, т.е. дава определение на смисъла, с който са използвани съответните понятия, в клаузите на Общите условия, съставляващи същинското съдържание на договора за застраховка. Така в т.1.2 от Сертификат № 4000000022395 е визиран като покрит застрахователен риск „пълната трайна неработоспособност в резултат на застрахователно събитие, настъпила със застрахованото лице през срока на индивидуалното застрахователно покритие”. В процесния чл.1 т.20 изр. от ОУ е визирано, че „пълна трайна неработоспособност е медицински удостоверима, вероятно постоянна неспособност на лицето да упражнява к а к в а т о и д а б и л о д е й н о с т , чрез полагане на личен труд за осигуряване на доход, настъпила през срока на индивидуалното застрахователно покритие, като пряк резултат от застрахователно събитие.” Наред с изр. първо, клаузата на т.20 съдържа и следното второ изречение: „Пълната трайна неработоспособност се установява от застрахователя, въз основа на представено експертно решение на ТЕЛК или Н.,установяващо трайно намалена работоспособност от 71 % до 100 % / първа или втора група инвалидност /”. Ищцата е диагностицирана със заболяване, като в срока на действие на застрахователния договор й е определена трайно намалена работоспособност от 91 %.Доколкото се установява,че констатираната неработоспособност не е препятствала упражняване на трудовата й функция , застрахователят е отказал плащане, тъй като не е налице „ пълна трайна нерабопоспособност„ , по смисъла на чл.1 т.20 от Общите условия. Предявявайки установителния иск за нищожност на клаузата на чл.1 т.20 изр. първо от ОУ, ищцата се позовава на обстоятелството, че същата е неясна,в определяне смисъла на понятието „пълна трайна неработоспособност”, макар „неяснотата” да произтича от кумулативното съществуване на изр.второ, а не от съдържанието на изр. първо, единствено претендирано за нищожно, на основание чл.146 ал.1 във връзка с чл.143 т.3 от ЗЗП.
Въззивният съд не е възприел дадената от ищцата квалификация на основанието за твърдяната нищожност и прогласил такава, очевидно позовавайки се на неизчерпателното изброяване на хипотезите на неравноправност по чл.143 ЗЗП, но изхождайки от разпоредбата на чл.147 ЗЗП, според която /ал.1/ „ клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин„.Предвид неясното и подвеждащо формулиране на застрахователния риск, съдът е приел, че клаузата на чл.1 т.20 изр. първо от ОУ е неравноправна, защото с нея застрахователят си „запазва права /?/ на преценка на вероятности ,на практика неудостоверими медицински /?/, като по този начин си запазва права /?/,с които нарушава договорното равновесие и на които няма възможност застрахованото лице да противодейства по договорен път.” Съдът приема, че това е така, защото при настъпване на застрахователното събитие изцяло от застрахователя, а не от медицинските органи и издадените му документи зависело дали ще приеме наличие на пълна трайна неработоспособност.Предвид прогласяване нищожността на изр. първо, очевидно съдът е приел, че в останалата си част / изр. второ / к л а у з а т а – д е ф и н и ц и я на понятието „ трайна пълна неработоспособност„ предпоставя наличие на „ пълна трайна неработоспособност„ и е налице основание за уважаване на осъдителните искове, с които на ищцата е възстановена изплатената от нея, след настъпване на застрахователното събитие сума по кредита, съответно – разликата между застрахователната сума и дължимия остатък по кредита.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал въпрос, в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, обоснован с липса на задължителна съдебна практика : По застраховка в полза на кредитор по чл.199а КЗ / отм./ следва ли да се изхожда от интереса на кредитора и последствията за него от настъпилото застрахователно събитие, при обосноваване на извод за неравноправна клауза по чл.143 ЗЗП ?
Поставеният въпрос не удовлетворява изискването за правен, тъй като не е относим към преценката за неравноправност на договорна клауза, съгласно признаци, залегнали в нормата на чл.143 и сл. ЗЗП. Интересът на кредитора е безспорно преценим при т ъ л к у в а н е н а д о г о в о р н и т е к л а у з и, к о е т о е с л е д в а л о д а и з в ъ р ш и в ъ з з и в н и я т с ъ д, тъй като не се касае за договорна клауза, регламентираща права и задължения на страните по застрахователния договор или модалитети на договора – предмет на преценка за неравноправност, а на клауза – дефиниция, подлежаща на тълкуване на вложеното от страните понятие „трайна пълна неработоспособност„, в съответствие с принципите на чл.20 ЗЗД, между които са и „смисълът, който произтича от целия договор” и „целта„ му. Очевидно е, че за да обоснове „неравноправност„ по смисъла на ЗЗП, въззивният съд е приел за изключено правото на ищцата да тълкува договора, абсолютизирайки правото на тълкуване на застрахователя, което не следва от никоя от същинските разпоредби на договора /съдържащи предмета му и насрещните права и задължения на страните по него /, нито е допустимо от закона. Вярно е и съображението на касатора, че в ъ з з и в н и я т с ъ д е п о д м е н и л в о л я т а н а с т р а н и т е по застрахователния договор, отказвайки тълкуване на неясна, според ищцата, разпоредба – понятие / дефиниция /. Правен въпрос, обаче, по д е й с т в и т е л н о п р е д п о с т а в я щ и т е н е п р а в и л н о с т р е ш а в а щ и и з в о д и н а в ъ з з и в н и я с ъ д, касаторът не е формулирал.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1009/ 02.05.2017 г. по гр.д.№ 137/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] ,на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.1 ГПК, да заплати на адвокат Д. Й. Н., [населено място], ул.”Т.„ № 5Б, ет.1, на основание чл.38 ал.2 ЗАдв., адвокатско възнаграждение в размер на 2 428,73 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :