ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 418
[населено място], 04.08.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти юли две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.д. № 1629/2017 година.
Производството е по реда на чл. 396,ал.2 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „ Т.-І”Е., [населено място] против определение № 108 от 04.05.2017 г. по ч.гр.д. № 155/2017 г. на Великотърновски апелативен съд.
Ответникът по частната жалба – [фирма], П., Италия, чрез пълномощника си – адв. Й.П. е на становище, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
С определението, предмет на обжалване, състав на Великотърновски апелативен съд, след отмяна на определение № 18 от 09.03.2017г. по ч.т.д. №32/17г. на Великотърновски окръжен съд, по същество е уважил искането на [фирма], П., Италия, по чл.390 ГПК, за допускане на обезпечение на бъдещ иск на молителя срещу [фирма], [населено място] с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 91000 евро дължими по договор от 12.11.2013г. сключен между страните, чрез налагане на запор върху банкови сметки на ответника.Съдът е приел, че иска, с оглед представените доказателства е вероятно основателен, налице е обезпечителна нужда, а исканата мярка за обезпечаване на бъдещия иск -.подходяща.
Разпоредбата на чл. 396,ал.2 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка в изложението си страната е поддържала евентуална недопустимост на постановения съдебен акт, като в подкрепа на това свое разбиране е твърдяла, че Великотърновски апелативен съд не е бил родово компетентен да разгледа искането за допускане на обезпечение, тъй като молителя няма адрес в Република България и с оглед разпоредбата на чл.107, ал.3 ГПК, молбата следвало да бъде предявена и разгледана от СГС. Освен това е сочено, че е налице и арбитражна клауза, и поради това ВТОС не е компетентен да разгледа искането. Цитирани са две определения на съдилищата, които според частният касатор обосновават изводите му. Страната е сочила лаконично, че ако не бъде приет довода и за недопустимост на произнасянето поддържа основание по чл.280,ал.1, т.3 ГПК по въпроса- „ Кой е родово компетентния съд, който е компетентен да се произнесе по молба за обезпечение на бъдещ иск чрез запор на банкова сметка от юридическо лице, което не е със седалище и адрес на управление в Република България”. Други доводи не са развити.
Доводите за недопустимост на акта се разглеждат служебно и извън предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съставляват самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване- арг. т.1 ТРОСГТК №1 /09г. В случая, същите са неоснователни. Частният касатор е поддържал недопустимост на акта, поради неспазване на местна подсъдност в обезпечителното производство. Разпоредбата на чл.390,ал.1 ГПК определя правилата за местна подсъдност при предявяване на искания за обезпечаване на бъдещи искове – като установява два критерия- по постоянен адрес на ищеца или по местонахождението на имота. Критерият, който е релевантен в случая, е този определен по постоянния адрес на ищеца. Той е установен с оглед специфичните цели на производството по налагане на обезпечение на бъдещи искове и охранява интереса на ищеца, а не на ответника по тях. В случаите, при които ищецът, не се е възползвал от тази, дадена му от закона възможност, респективно, както е в случая, с оглед посочения от него адрес извън територията на Република България, то валидното определяне на местна подсъдност, следва да бъде извършено по общите правила, тъй като специалните не уреждат такава хипотеза. Сочената от частният касатор като релевантна норма на чл.107 ГПК установява, че когато исковете са насочени срещу ответник с неизвестен адрес или с адрес извън пределите на Република България, местнокомпетентен е съдът по постоянния адрес на неговия пълномощник, а ако няма и такъв по постоянния адрес на ищеца и ако и ищеца е с адрес извън пределите на страната, едва тогава искът се предявява пред надлежния съд в [населено място]. Същественото при тълкуване на нормата е, че ищецът в случая следва да спази така установения ред – т.е. същият следва да предяви иска по местожителството на ответника и ако това условие не е налице, същият разполага с останалите, очертани в конкретен ред възможности – а именно, да предяви иска по адреса на пълномощника му и ако и това условие не е налице, да го предяви пред съдът в София. Т.е. дори и да се приеме приложимост на нормата, въпреки че тя урежда предявяване на иск срещу лице с неизвестен адрес т.е. няма относимост към разглежданата хипотеза, ищецът е предявил искането си и в съответствие с нея. Приложимата норма в случая е чл.105 ГПК, а доколкото ищец е чуждестранно юридическо лице. регистрирано в страна членка на ЕС – Италия и с оглед иска, който се обезпечава, то следва да бъде съобразен и чл.7 ,ал.1, б.”а” и „ б” от регламент /ЕС/ №1215/2012г. от 12.12.2012г. по отношение на държавата членка, пред която следва да бъде предявен обезпечавания бъдещ иск, предвиждаща, че по дела, свързани с договор, местнокомпетентен е съдът по място на изпълнение на задължението, като съгласно б. „б” – това е мястото където стоката или услугата е следвало да бъде предоставена. С оглед изложеното се налага извод, че ищецът е съобразил изискванията на закона, с оглед адреса на ответника и местоизпълнението по договора, като правилно е предявил искането си пред българският местнокомпетентен съд в [населено място],пред който е предявен и иска по чл.79 ЗЗД / вж. приложената искова молба/. Следва да се отбележи, че доводът относно наличието на арбитражна клауза е неотносим към обезпечителното производство, тъй като съгласно чл.9 ЗМТА, обезпечението на иска се заявява винаги пред съд, който не е местно определен от цитираната норма.
Частният касатор не обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване. Единственият поставен от него въпрос е свързан с вече изложеното по допустимостта на определението. Други доводи по основанията по чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК не са развити. С оглед така представеното изложение не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното определение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 108 от 04.05.2017 г. по ч.гр.д. № 155/2017 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: