О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1043
гр. София, 17.11.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 760/11г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. М. Д., В. В. Д., В. В. Д. и Ги Ж. В. С. срещу решение от 18.03.11г., постановено по гр.д.№ 4115/06г. на Софийския градски съд, ІІд с-в, с оплаквания за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е обезсилил решение от 02.06.99г. по гр.д.№ 1816/94г. на Софийския районен съд, 53 с-в, в частта, с която по иска на П. М. Д., В. В. Д., В. В. Д. и М. В. С. /починала в хода на процеса и заместена от своя наследник Ги Ж. В. С./ срещу Г. С. Г. и П. Г. Г. с правно основание чл.7 ЗВСОНИ е признато за установено, че договорът от 01.08.1967г. за покупко-продажба на апартамент, находящ се в [населено място], [улица], ет.4, е нищожен поради липса на валидно решение за продажба.
Със същото решение градският съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която по исковете по чл.7 ЗВСОНИ е признато за установено, че посоченият договор за покупко-продажба е нищожен поради липса на валидно наемно правоотношение, неуведомяване на всички наематели на жилището за покупко-продажбата и липса на надлежно утвърждаване от министъра на архитектурата и благоустройството и в частта, с която на основание чл.108 ЗС ответниците са осъдени да предадат на ищците владението върху имота и вместо него е отхвърлил предявените искове по чл.7 ЗВСОНИ и чл.108 ЗС.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че процесният имот е бил собственост на наследодателите на ищците в първоинстанционното производство и е бил отчужден от тях по реда на ЗОЕГПНС, а впоследствие закупен от ответниците с договор от 01.08.1967г. Тъй като ищците са посочили като основание за нищожност на договора липсата решение за продажба едва в писмена защита от 11.03.99г., въззивният съд е приел, че се касае за ново основание на иска по чл.7 ЗВСОНИ, което е било заявено след изтичането на преклузивния едногодишен срок. Приел е също, че ответникът Г. Г. е бил наемател на стая от процесното жилище и че в случая е спазено изискването на чл.6, ал.1 от Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд (ДВ, бр.6/67г.), както и че с писмо от 10.12.66г. останалите наематели са били уведомени за започналата процедура по покупко-продажбата, както и че неуведомяването не води до нищожност на покупко-продажбата, тъй като съгласно чл.6, ал.4 от наредбата жилището е могло да се продаде на един от наемателите и без съгласието на останалите. Във връзка с последното основание за нищожност на договор е прието, че изискването на чл.14, ал.3 от първоначалната редакция на наредбата е било спазено, независимо че покупко-продажбата е била от заместник-министъра на архитектурата и благоустройството, вместо от министъра, тъй като по действащите тогава нормативни актове е предвидена делегация на правомощието по утвърждаване на покупко-продажбата и то е било от компетентността на заместник-министър. Изложени са и съображения, че липсата на делегиране на права за одобряване на държавни жилища по чл.14, ал.2 и 3 от НПЖДЖФ не води до нищожност на покупко-продажбите като се е позовал на чл.1 по протокол № 1 към ЕКЗПЧ и практиката на Европейския съд по правата на човека, свързана с неговата прилагане.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: приложими ли са разпоредби на приети през 1956, 1959 и 1966 г. нормативни актове на Министерски съвет относно делегиране на права на административни органи в процедура по продажба, проведена при действието на Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд от 1967 г.;може ли да се делегира правомощие, което още не е възникнало и необходим ли е нарочен акт за делегиране на правомощието; дали предвидената в нормативните актове на МС възможност за делегиране на права касае правомощията при осъществяването на властническите им функции като органи на държавна власт или обхваща и правомощията им при осъществяване на продажбата на държавни имоти, в която органите формират волята на държавата като равнопоставен субект в гражданско правоотношение, които са от значение за развитието на правото.
Поддържа се, че съдът се е произнесъл по въпросите относно допустимостта на свидетелските показания в случаите, когато за установяване на определено обстоятелство е необходимо представяне на писмени доказателства и липсват твърдения и доказателства документът да е бил загубен или унищожен не по вина на страната, която желае да се ползва от него; кое е годното доказателство за установяване съществуването на валидно наемно правоотношение; относно процесуалната допустимост да бъде обсъждано и кредитирано писмено доказателство, оспорено по надлежния ред, когато оспорването е доказано от изслушана графологична експертиза; относно валидността на утвърждаване на решение за продажба на държавен недвижим имот, извършена от заместник министър на архитектурата и благоустройството при действието на НПЖДЖФ от 1967 г.; относно приложението на протокол 1 към ЕКЗПЧОС- установява ли цитираният текст предимство в защита на правото на собственост на приобретателите ответници по чл. 7 от ЗВСОНИ спрямо правото на собственост на бившите отчуждени собственици на имотите, дали добросъвестността на купувачите при констатиране на обективно нарушение на закона по смисъла на чл. 26 ЗЗД в процес по чл. 7 ЗВСОНИ има същото правно значение каквото има тя по дело, водено от добросъвестните купувачи срещу държавата за обезщетение и относно допустимостта да бъде разгледано въведено след 23.02.1993 г.твърдение за нарушение на закона в производство по чл. 7 ЗВСОНИ при нередовна първоначална искова молба, което са решени в отклонение от съдебната практика.
Ответниците по жалбата изразяват становище, че същата не следва да се допуска до разглеждане.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение поради липсата на сочените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
М. или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства (срв.дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК, т.1 разяснения).
В случая по първия от втората група поставени въпроси (относно допустимостта на свидетелските показания в случаите, когато за установяване на определено обстоятелство е необходимо представяне на писмени доказателства и липсват твърдения и доказателства документът да е бил загубен или унищожен не по вина на страната) липсва произнасяне и същият не обуславя изхода на спора, тъй като в случая въззивният съд, въз основа на писмените доказателства по делото, е приел че настанителните заповеди за процесния имот не се съхраняват в общината и доколкото за бившия наемател не съществува задължение да съхранява своя екземпляр от същата след като впоследствие е закупил имота и се е снабдил с документ за собственост. С оглед на казаното липсва и противоречие между обжалваното решение и представената във връзка с този въпрос съдебна практика – Р № 2285 по гр.д.№ 961/99г. на ВКС, Р № 945 по гр.д.№ 4523/55г., Р № 678 по гр.д.№ 344/55г., Р № 537 по гр.д.№ 500/89г., Р № 582 по гр.д.№ 2606/55г. и Р № 1442 по гр.д.№ 2247/56г. на ВС.
По отношение на втория поставен въпрос липсва противоречие с представените Р № 312 по гр.д.№ 891/93г. на ВС и Р № 356 по гр.д.№ 5254/08г. на ВКС, тъй като същите се отнасят до предпоставките за възникване на наемно правоотношение за държавен имот, а не за доказателствените средства, с които същото може да бъде установено.
Липсва произнасяне от въззивния съд и по третия поставен въпрос, тъй като същият, въз основа на изслушаната по делото графологична експертиза, е приел, че в представените по делото протокол за нормиране на наема и определение от 21.01.1958г. на началника на служба “Жилищно настаняване” при Б. РНС за наемната цена на обитаваната от ответника стая има зачерквания, дописвания и добавки, но липсват такива в тези части на определението, в които се посочва обитаваната стая, личното име и фамилията на ответника и подписа на началника, както и в частта от протокола относно времето на издаване на настанителната заповед, поради което същите са ценени съобразно чл.142, ал.2 ГПК/отм./ с оглед другите обстоятелства по делото. Освен това представените Р № 1500 по гр.д.№ 286/99г. и Р № 2239 от 20.03.03г. на ВКС се отнасят за различни от настоящата хипотези и противоречие с тях не е налице.
С оглед приетото от съда, че липсата на делегиране на права за одобряване на държавни жилища по чл.14, ал.2 и 3 от НПЖДЖФ не води до нищожност на покупко-продажбите, четвъртият поставен въпрос сам по себе си не обуславя изхода на спора, а освен това този въпрос е решен в съответствие с постановеното по реда на чл.290 ГПК Р № 410 по гр.д.№ № 389/09г. на ВКС. Ето защо противоречието с представената от касатора незадължителна практика на ВКС и по конкретно с Р № 105 по гр.д.№ 1351/09г. на ВКС е без значение.
По част от петия поставен въпрос отново липсва произнасяне, тъй като въззивният съд е приел, че останалите наематели на жилището са били уведомени за продажбата, а не че такова липсва. Относно даването на съгласие е прието, че съгласно действалата към момента на продажбата редакция на чл.6, ал.4 НПЖДЖФ /отм./ жилището е могло да бъде продадено и без съгласието на останалите наематели. Във връзка с последния извод следва да се отбележи, че липсва противоречие с представеното от касаторите Р № 1762 от 22.10.1975г. по гр.д.№ 2659/74г. на ВС, тъй като това решение се отнася до договор, който е сключен след изменението на тази разпоредба (ДВ, бр.68/69г.), т.е. при друга нормативна уредба.
Във връзка с шестия поставен въпрос е налице задължителна практика на ВКС (Р № 410 по гр.д.№ № 389/09г.), с която въззивното решение е съобразено, поради което представеното от касаторите решение № 234 по гр.д.№ 1658/08г. на ВКС, постановено по реда на чл.218а, ал.1, б.”б” ГПК /отм./, не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, дори с него този въпрос да е решен по друг начин.
По седмия поставен въпрос също не е налице произнасяне, тъй като в случая въззивният съд е приел, че нередовностите на първоначалната искова молба са били отстранени с уточняваща молба от 23.09.1994г., а едва в писмена защита от 11.03.1999г. (когато исковата молба вече не е била нередовна) са заявили ново основание на иска по чл.7 ЗВСОНИ, което е станало след изтичане на преклузивния едногодишен срок. Освен това представената от касаторите задължителна (ППВС № 6/79г. на ВС, ТР № 1/01г. на ОСГК на ВКС, опр. № 276 по ч.гр.д.№ 162/10г. на ВКС) и незадължителна (ТР № 8764г., ТР № 63/84г., Р № 504 по гр.д.№ 105/05г. на ВКС, Р № 1036 по гр.д.№ 9/94г. на ВС и др.) се отнася до различни от настоящата хипотези и противоречие с нея не е налице.
Точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според дадените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК разяснения формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
В случая във връзка с посочените предпоставки никакви доводи не са изложени и същите по отношение на поставената първа група въпроси не са налице, поради което касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане и на това основание
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбата сторените от тях разноски пред настоящата инстанция в размер на 1400 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение от 18.03.11г., постановено по гр.д.№ 4115/06г. на Софийския градски съд, ІІд с-в.
О с ъ ж д а П. М. Д., В. В. Д., В. В. Д. и Ги Ж. В. С. да заплатят на Г. С. Г. и П. Г. Г. сумата 1 400 лв. /хиляда и четиристотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: