5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1061
София, 27.07.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1653 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Л. А. К. от [населено място] и С. А. Д. от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. Я. С., против въззивното решение № 106 от 29 март 2010 г., постановено по в.гр.д. № 617 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2009 г., с което е оставено в сила решение № 46 от 22 февруари 2008 г., постановено по гр.д. № 879 по описа на районния съд в [населено място] за 2007 г.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, защото незаконосъобразно съдът приел, че не може да се търси нищожност за последваща сделка, след като не е бил оспорен първият договор за дарение – първата дарствена сделка не е нищожна, а първоинстанционният съд разделил производството по образуваното дело на две основания – по чл. 30 от Закона за наследството и второто по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради което и първата сделка е оспорена; от представеното решение за възстановяване на правата на наследниците на А. К. е видно, че с дарствената сделка са били нарушени правата на наследниците му, поради което правата им са възстановени; доказателствата са събирани в насока установяване накърняване на добрите нрави; съдът неоснователно заличил допуснатия до разпит свидетел, който е могъл да установи именно тези обстоятелства, което пък е довело до постигането на един забранен от закона и правото краен резултат с позволени правни средства. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че е необходимо съдът да се произнесе на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материалноправния въпрос представлява ли нарушение на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ЗЗД непосредственото разпореждане с току-що придобит имот, по материалноправния въпрос относно кои или какви действия на страните по двустранна сделка представляват опорочаване, нарушаване на добрите нрави и морала и действията на ответницата К. представляват ли такова нарушение; друго основание за порочност на решението на въззивния съд е поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – неоснователно заличаване на допуснат до разпит свидетел, който е бил участник в атакуваната сделка.
Ответниците М. Т. К. и П. В. К. – двете от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. Д. Х., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъкват доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Във въззивното решение е прието, че към момента на даряване на имота на ответницата К. съпругът й А. К. е бил собственик на имота; претенцията за нищожност е спрямо сделката, с която К. е дарила дъщеря си с процесния имот, но не се установява, че чрез нея е постигнат противоправен резултат – лишаването на наследниците на К. от възможността да получат наследствени права върху имота, защото към момента на разпореждането с имота наследодателят е бил жив и твърдението за подобен противоправен резултат е недопустимо, а приобретателката по първата сделка е била съпруга и евентуален наследник на наследодателя; първата дарствена сделка не е оспорена и, дори да не е била осъществена втората, то имотът би се намирал в патримониума на ответницата К. при откриване на наследството, като касаторите отново не биха били във възможност да наследят идеални части от правото на собственост върху този имот; не съществува забрана за разпореждане с притежаваните права върху вещ в полза на трето лице извън кръга на наследниците на дарителя на разпореждащия се; ответницата К. е дарила имота на своя дъщеря от предишен брак – обяснима и житейски оправдана практика; обстоятелството, че двата нотариални акта са сключени последователно в един и същи ден и първият договор за дарение не е бил вписан в службата по вписванията, когато вторият е бил сключен, не води до извод за нищожност на второто дарение, защото вписването има декларативен и оповестително-защитен, а не конститутивен характер.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси по второто и третото основания на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, чието разрешаване е сторено противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. К. обаче не са представили съдебна практика, за да може да се преценява наличието на първото посочено от тях основание, поради което следва да се приеме, че се твърди само основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
К. обаче не са успели да поставят правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд и така не е ангажирано общото основание за допускане на касационното обжалване, което води до недопускане на касационното обжалване. Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
В разглеждания случай касаторите са поставили въпроса за това представлява ли нарушение на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ЗЗД непосредственото разпореждане с току-що придобит имот. В мотивите на съдебното решение отговорът на този въпрос е обвързан с обстоятелството, че надаряването на дъщеря от предишен брак с получен от дарителката също по дарение имот е основано на очакването последната надарена да поеме определени морални задължения и да поддържа определено поведение и то съпоставено с легитимни очаквания на наследниците на първия дарител да получат имота в своя патримониум, но въпрос в тази връзка не е поставен, поради което поставеното питане е общо и необвързано с решаващите доводи на съда, поради което не е ангажирано общото основание за допускане на касационното обжалване. Същият извод следва да се направи и по втория поставен въпрос – пита се кои или какви действия на страните по една двустранна сделка представляват опорочаване, нарушаване на добрите нрави и морала. И тук липсва обвръзка с решаващите изводи на съда, поради което отговор на подобен въпрос от една страна не би имал връзка с конкретния спор, а от друга общото теоретично разглеждане на поставения правен проблем би довело до доктринално, а не до казуално тълкуване. На трето място, питането действията на М. К. при непосредственото прехвърляне на новопридобития имот представляват ли такова нарушение, също не отговаря на посочените вече критерии.
Най-после, касаторите сочат, че другото основание за порок на решението на въззивния съд е осъщественото нарушаване на съдопроизводствените правила – неоснователното заличаване на допуснат до разпит свидетел, който е бил участник в атакуваната сделка, защото е бил определен за особен представител на малолетната тогава ответница П. К.. Тук изобщо липсва поставен правен въпрос, а касаторите са посочили касационно оплакване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което обаче би могло да е предмет на разглеждане от страна на касационния съд едва след допускане на касационното обжалване. Освен това, дори и да беше формулиран по правилата съответният процесуалноправен въпрос, той също не би станал причина за допускане на касационното обжалване. Това е така, защото искането за допускане на гласни доказателства е с оглед установяване на спазване на процедурата при подписване на втория нотариален акт във връзка с твърдението за извършването му с цел заобикаляне на закона. Дарителката по сделката в разпита си по чл. 114 ГПК (отм.) изрично заявява в тази връзка, че непосредствено след придобиването на имота, в същия ден се е разпоредила с него в полза на дъщеря си и са представени копия от съответните нотариални актове, чрез които се установяват твърдените от касаторките обстоятелства, макар съдът да е направил правни изводи, различни от претендираните от тях. При това положение и при липсата на твърдение как разпитът на съответния свидетел би повлиял на правните изводи на съда, следва да се заключи, че касационното обжалване не може да се допусне и по подобен въпрос.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 106 от 29 март 2010 г., постановено по в.гр.д. № 617 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2009 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: