4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1063
София, 28.07.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1694 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. С. Д. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв. Е. Х., против въззивното решение № 579 от 25 юни 2010 г., постановено по гр.д. № 290 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2010 г., с което е оставено в сила решение № 603 от 23 януари 2010 г., постановено по гр.д. № 712 по описа на Софийския градски съд за 2005 г.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано, защото каузалното правоотношение е безусловно доказано с изявление на ищеца в наказателно производство, като признанието означава както наличието на договор за заем, така и че заетата сума е получена и без значение е качеството, в което ответникът го е заявил, след като са посочени неблагоприятни за него обстоятелства; това доказателство не е в противоречие с останалите доказателства по спора; неправилно съдът приема, че между страните е бил налице договор за съвместна дейност, изключващ заемното правоотношение, но дори и той да съществува, това не изключва заемното правоотношение; неправилно са ценени свидетелските показания; неправилно съдът приема, че е налице изявление от страна на касатора за връщане на сумата от 1500 щатски долара; мотивите на съда са в противоречие със събраните доказателства. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по следните въпроси: признанието от ответника, направено в наказателно производство в качеството му на подсъдим, не може да се приеме като достатъчно доказателство и надлежно доказателствено средство относно съдържащите се в признанието факти и обстоятелства, от които се прави извод за наличие на каузално заемно правоотношение; вероятността в отношенията между ищеца и ответника да има елементи на договор за съвместна дейност изключва възможността каузалното правоотношение “заем”; признанието на ответника за получения от него заем в размер на 1500 щатски долара по представената по делото разписка е върнат от него на ищеца и това признание кореспондира с “признание” на ищеца в исковата молба във връзка с нуждата да се създаде трайна съдебна практика дали може да се приеме, че изрично записаното в исковата молба като претенция може и следва да се тълкува от съда в обратния смисъл – като признание, че не се дължи. По всички проблеми се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът Ц. В. Ц. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв. Н. Ц., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Във въззивното решение е прието, че анализът на доказателствата по спора не води до извода за наличие на договор за заем между страните, защото ищецът не провел пълно и главно доказване за реално предаване на пари и намерение у двете страни за сключване на такъв договор; не са ангажирани доказателства за тезата на ответника, че между страните са съществували отношения по повод съвместна търговска дейност, но това не освобождава ищеца от тежестта да докаже основанията за претенцията си; за установяване на твърдяното заемно правоотношение предвид чл. 133, ал. 1, б. “в” ГПК (отм.) не се представя писмен документ, а записът на заповед не е доказателство за сключен договор за заем или разписка за дадени суми в заем; ответникът признава, че е получил сумата от 1500 щатски долара в заем, който е върнат, в който смисъл има признание от ищеца в исковата молба; обясненията на ответника са давани в качеството му на обвиняем и следва да се ценят заедно с останалия събран по делото доказателствен материал; показанията на ищеца пък индицират някакъв вид съдружие между страните; в друго заседание по наказателното дело ответникът е дал други показания за съществуващите между страните парични отношения.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси по третото основание на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Макар да е необходимо прецизиране на поставените правни проблеми с оглед задължителните указания за оформяне на общото основание за допускане на касационното обжалване, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, касационният съд приема, че следва да се произнесе по уточнените правни въпроси по следния начин: може ли признание на ответника, направено в наказателно производство в качеството му на подсъдим, да се приеме като достатъчно доказателство и надлежно доказателствено средство относно съдържащите се в признанието факти и обстоятелства, от които може да се направи извод за наличие на каузално заемно правоотношение. Независимо, че касаторът иска отговор на поставения процесуалноправен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касационният съд в задължителната си съдебна практика вече е дал отговор по реда на чл. 290 и сл. ГПК на този проблем. Така например в решение № 98 по гр.д. № 952 за 2010 г. на ІV ГО касационният съд е приел, че съдът може да преценява признанието на обстоятелства, на които се основава иска с оглед на всички обстоятелства по делото. Така впрочем разпорежда и самия закон в чл. 175 ГПК, респективно – чл. 127, ал. 2 ГПК (отм.). Ето защо отговорът на поставения правен въпрос е ясен – признанието на ответника не може да се приеме като достатъчно доказателство за наличието на каузално правоотношение, а следва да се преценява с оглед всички обстоятелства по делото. В случая въззивният съд е посочил различни твърдения на ответника в рамките на наказателно производство и е обосновал защо не могат да станат основа за противния на твърдения от касатора извод.
По втория поставен процесуалноправен въпрос дали вероятността в отношенията между ищеца и ответника да има елементи на договор за съвместна дейност изключва възможността каузалното правоотношение “заем”, въззивният съд не се е произнесъл, поради което касационният съд не дължи отговор. Това е така, защото въззивният съд е приел, че твърдението на ответника за наличие на договор за гражданско дружество не се оправдават от доказателствата по спора, докато самият касатор в показанията си по същото наказателно дело дава данни да се предполага някакъв вид съдружие. Съображения за изключване по този начин на заемно правоотношение не са излагани, поради което не е ангажирано от страна на касатора общото основание за допускане на касационното обжалване – произнасяне от въззивния съд по обусловил изхода на спора правен въпрос.
На последно място се поставя въпросът може ли признанието на ответника за получения от него заем в размер на 1500 щатски долара по представената по делото разписка, че е върнат от него на ищеца и ако това признание кореспондира с “признание” на ищеца в исковата молба, да се тълкува от съда в обратния смисъл – като признание, че не се дължи. Поставеният въпрос е фактически и подлежи на преценка с оглед конкретните заявени обстоятелства по спора, като общ отговор не може да се даде. Освен това в мотивите си съдът приел, че недължимостта на сумата произтича от насрещните твърдения на страните по спора, но не е посочил, че недължимостта произтича само от признание на ищеца в исковата молба, което да води до тълкуване на съда в обратния смисъл на заявеното от ищеца, както се твърди в пояснението на поставения правен проблем. Ето защо и по този въпрос не е необходимо произнасянето на касационния съд с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът Ц. Ц. претендира заплащане на сторените за касационното производство разноски, които са в размер на 1500 лева заплатени по договор за правна защита и съдействие. Посочената сума се дължи на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 579 от 25 юни 2010 г., постановено по гр.д. № 290 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2010 г.
ОСЪЖДА П. С. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], ет. 5, ап. 18, да заплати на Ц. В. Ц. с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 1500, 00 (хиляда и петстотин) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: