О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№109
гр. София, 25.11.2008 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети ноември две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3315/08г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 72 от 16.04.08г., постановено по в.гр.д. № 566/07г. на Варненския апелативен съд е отменено частично решение № 61а от 25.10.07г. по гр.д. № 106/06г. на Добричкия окръжен съд и вместо него е осъдил О. С. да заплати на основание чл.1, ал.1 ЗОДОВ на Н. М. Н. обезщетение за нанесените му вреди от незаконно опразване на наето от него общинско жилище в гр. С. сумата 3 816 лв. за унищожени движими вещи и 700 лв. неимуществени вреди от накърняване на достойнството му и професионалната му репутация, ведно със законната лихва, считано от 14.08.1997г. В останалата му част, с която са отхвърлени претенциите на ищеца за унищожени движими вещи за разликата от 3 816 лв. до предявения размер от 55 170 лв., за неимуществени вреди за разликата от 700 лв. до 20 000 лв. и за заплащане на сумата 8 150 лв.- обезщетение за лишаване ищеца от ползването на подобренията, които е извършил в жилището, както и исковете по отношение на П. на РБ, първоинстанционното решение е оставено в сила. Същото е оставено в сила и в частта, с която ищецът е осъден да заплати държавна такса в размер на 3 150,04 лв. и 367 лв. разноски за вещи лица съобразно отхвърлената част на исковете, като същият е осъден да заплати и държавна такса за въззивното производство в размер на 1 575,02 лв., както и 218 лв. разноски за вещи лица. Прието е, че ищецът в първоинстанционното производство е бил наемател на общинско жилище и е бил изваден от него не по установения от закона ред (без да е налице влязла в сила заповед за опразване по чл.65, ал.1 ЗОС) като са изнесени намиращите се в жилището негови движими вещи, които не са му били върнати, нито му е заплатена стойността им, която към момента на отнемането им е равна на 3 816 лв. По отношение на претендираното обезщетение за неимуществени вреди е прието, че сумата 700 лв. е достатъчна да ги възмезди като са взети предвид установените по делото в тази насока факти, а претенцията за извършени подобрения в имота, предявена по реда на ЗОДОВ, е приета изцяло за неоснователна, тъй като ищецът е бил държател на имота и е поел задължение да извършва само текущи ремонти в имота, както и за това, че голяма част от дейностите, описани като подобрения, се отнасят до монтиране на движими вещи, за унищожаването на които е предявена отделна претенция. Исковете по отношение на П. на РБ са приети изцяло за неоснователни, тъй като същата не извършва административна, а правораздавателна дейност и претърпените от ищеца вреди се дължат единствено на действия, извършени от служители на О. С., а не на прокуратурата.
Касационна жалба срещу въззивното решение в отхвърлителната му част е подадена от Н. Н. с оплаквания за частична недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. От същия е подадена и частна жалба срещу определение № 218 от 13.06.08г. по гр.д. № 566/07г. на Варненския апелативен съд, с което е отхвърлена молбата му по чл.192, ал.4 ГПК /отм./ за присъждане на съдебно-деловодни разноски на основание чл.64, ал.1 ГПК/отм./ и е оставена без уважение молбата му за изменеие на решението в частта за държавната такса и разноските върху отхвърлената част на иска на основание чл.10 ЗОДОВ.
Като основание за допускане на касационно обжалване на решението се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по редица съществени правни въпроси, които са решение в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение поради липсата на сочените предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
На първо място следва да се отбележи, че обжалваното решение в частта му, с която са отхвърлени предявените искове по отношение на П. на РБ, не е постановено в противоречие с решение № 71 от 11.04.2004г. по гр.д. № 2392/02г. на ВКС, ІV г.о. , в което е посочено, че административната дейност се приравнява на изпълнителната дейност или на изпълнителната власт при разделянето на държавната власт на законодателна изпълнителна и съдебна, както и че административна е всяка властническа дейност, която е законодателна или съдебна. Това е така, тъй като и с това решение е прието, че П. на РБ не може да носи отговорност на основание чл.1 ЗОДОВ за претендирани по това дело от касатора неимуществени вреди, по повод направено предложение за отстраняването му от длъжността “районен прокурор” в РП гр. С. и доколкото под съдебна дейност в решението се има предвид дейността, която се осъществява от органите на съдебната власт, към които принадлежи и П. на РБ. Липсва и противоречие с решение № 213 ат 18.04.2000г. по гр.д. № 1265/99г. на ВКС, в което е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди (решението не се отнася за обезщетение за имуществени вреди), каквото изисква чл.52 ЗЗД, означава да определи точен паричен еквивалент на болките, страданията и другите морални вреди, като вземе предвид и инфлационните процеси в страната, тъй като в атакуваното решение не е възприето различно тълкуване на посочената правна норма. Неоснователно е и позоваването на противоречива практика по отношение претендираното обезщетение за имуществени вреди – решение 07.04.2000г. по гр.д. № 116/2000г. на Варненския апелативен съд, тъй като със същото е разгледат различен от настоящия правен спор ( иск по чл.59 ЗЗД между бивши съпрузи), а и липсват данни това решение да е влязло в сила. Под точно прилагане на закона следва да се разбира еднообразното му тълкуване, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователната и противоречива съдебна практика или преодоляване на неправилната практика, а в случая релевантни доводи в тази насока не са изложени. Вместо това се правят искания (за определяне на предпоставки, критерии, ред за осъществяване) по редица въпроси, като и оплаквания за недопустимост и незаконосъобразност на въззивното решение, които са релевантни за неговата проверка по същество, докато в настоящото производство по чл.288 ГПК ВКС преценява единствено дали касационната жалба следва да бъде допусната до разглеждане от гледна точка на наличие на визираните в чл.280 ГПК предпоставки, които в разглеждания случай не са налице. Във връзка с обезщетението за неимуществени вреди следва да се отбележи, че съгласно ППВС № 4/68г. при определяне на това обезщетение следва да се имат под внимание всички обуславящи тези вреди обстоятелства. Размерът на обезщетението се определя от решаващия съд по справедливост като се вземат предвид редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай съгласно установените от съдебната практика критерии. Ето защо разглеждането на настоящия казус от ВКС с нищо не би допринесло за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
С оглед изложеното подадената от Н. Н. касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане. Не са налице сочените в нея основания по чл.280, ал.1,, т.2 и т.3 ГПК.
По частната жалба срещу определението от 13.06.08г.
Същата е подадена в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
По отношение на присъдените с първоинстанционното и въззивното решение държавни такси и разноски определението е незаконосъобразно. Съгласно чл.9а, ал.1 ЗОДОВ (ДВ, бр.43/29.04.08г., в сила от 30.05.08г.)за делата по този закон се внася проста държавна такса в размер, определен от тарифата, приета от Министерския съвет (съгласно тарифата таксата е 10 лв. за първата инстанция и 5 лв. при обжалване), а според новата ал.3 на чл.10 от същия закон ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса, а така също и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно уважената част на иска. Съгласно ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ(ДВ, бр.43/08г.) посочените разпоредби се прилагат по отношение на неприключилите по този закон производства, като таксата присъжда в края на производството за всяка съдебна инстанция. Ето защо въззивният съд неправилно е приел, че жалбоподателят дължи държавна такса за първата инстанция в размер на 3 150,04 лв. и разноски за вещи лица на същата в размер на 367 лв., както и държавна таса за въззивната инстанция в размер на 1575, 02 лв. и разноски за вещи лица в размер на 218 лв. В тази му част обжалваното определение и постановеното решение следва да бъдат отменени и вместо тях следва да се постанови друго, с което ответникът О. С. следва да бъде осъден да заплати по с/ка на ДОС сумата 388 лв. разноски за вещи лица, а по с/ка на ВАС сумата 218 лв. разноски за вещи лица.
По отношение на претендираните от жалбоподателя разноски, въззивният съд правилно е приел, че разноски за адвокатски възнаграждения не му се дължат, тъй като по делото не са били представени доказателства такива да са били направени. Съгласно чл.64 ГПК/отм./ на ищеца се дължи само заплатеното възнаграждение за един адвокат, а не и уговореното възнаграждение, за което липсват данни да е реално платено към приключване на устните състезания по делото. Ето защо представените с настоящата частна жалба разписки за платено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв./деноминирани/ не следва да се вземат предвид, тъй като са представени несвоевременно. Доводите на касатора, че обжалваното определение е нищожно, тъй като не е постановено от състава, които е постановил въззивното решение, са неоснователни, тъй като законът не съдържа изискване двата съдебни акта да бъдат постановени персонално от едни и същи съдии. Ако бъде възприета тезата на жалбоподателя, това би означавало, че в случай на невъзможност някой от съдиите, който е взел участие при постановяване на въззивното решение, да вземе участие в производството по чл.192, ал.4 ГПК/отм./, респ.чл.248 ГПК (напр. при освобождаване от длъжност и др.), такова определение не би могло да бъде постановено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на решение № 72 от 16.04.08г., постановено по в.гр.д. № 566/07г. на Варненския апелативен съд.
О т м е н я определение № 218 от 13.06.08г. по гр.д. № 566/07г. на Варненския апелативен съд в частта, с която е оставена без уважение молбата на Н. М. Н. от гр. Ш. за изменение на решение № 72 от 16.04.08г., постановено по в.гр.д. № 566/07г. на Варненския апелативен съд в частта му за присъдените държавни такси и разноски.
О т м е н я решение № 72 от 16.04.08г., постановено по в.гр.д. № 566/07г. на Варненския апелативен съд в частта му, с която е оставено в сила решение № 61а от 25.10.07г. по гр.д. № 106/06г. на Добричкия окръжен съд в частта, с която Н. М. Н. е осъден да заплати по с/ка на Добричкия окръжен съд държавна такса в размер на 3150, 04 лв. и разноски за вещи лица в размер на 367 лв., както и въззивното решение в частта му, с която Н. М. Н. е осъден да заплати по с/ка на Варненския апелативен съд държавна такса в размер на 1575, 02 лв. и разноски за вещи лица в размер на 218 лв.
О с ъ ж д а О. С. да заплати на основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ по с/ка на Добричния окръжен съд сумата 388 /триста осемдесет и осем/ лв., а по с/ка на Варненския апелативен съд сумата 218 /двеста и осемнадесет/ лв. разноски за вещи лица.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: