Определение №1141 от по гр. дело №1106/1106 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

 
                                          О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
                                                      №.1141
 
                                 гр. София,16.12.2009 год.
 
                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А
 
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на втори декември две хиляди и девета година, в състав:
                                                                      
                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
                                                                   ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
                                                                           СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
 
като  разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1106 по описа на Върховния касационен съд за 2009 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
 
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 28.05.2009 год. по гр. д. № 1511/2008 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила решението от 27.02.2008 год. по гр. д. № 9115/2007 год. на първоинстанционния Софийски районен съд. С него е отхвърлен предявения от „Е” Е. , гр. С. против С. С. Х. от с. гр. иск за установяване правото му на собственост на недвижим имот в гр. С., представляващ поземлен имот с пл. № 1* в кв. 103, м. „К”, целият с площ 2 180 кв. м., при посочените в решението съседи, а съгласно скицата – представляващ УПИ * – 1427 в кв. 103.
Въззивното решение е обжалвано в срок от ищецът „Е” Е. , чрез пълномощниците му адвокатите Ст. Г. и Д. М. , с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на направените изводи относно действието на вписването на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на неговия праводател при невписване на решението по него в шестмесечния срок по чл. 115, ал. 2 ЗС, отнесено към момента на придобивната сделка на ответника.
Ответникът С. Х. , чрез пълномощника си адвокат Д. Й. , поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на жалбата.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл и които са обусловили изхода на делото – за значението на вписването на влязлото в сила решение, с което е уважен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД в срока по чл. 115, ал. 2 ЗС и за действието на това решение по отношение на третите лица, правоприемници на ответника по иска, при прехвърляне на спорното право в хода на висящия процес.
Според касатора въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие със съдебната практика, илюстрирана в представените решения на ВС и ВКС.
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което установителния иск за собственост е отхвърлен, въззивният съд е приел, че праводателите на ищцовото дружество не могат да се позоват на защитното действие на вписването на исковата им молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, тъй като не са спазили срока за отбелязване на решението по нея, съгласно чл. 115, ал. 2 ЗС и не са придобили правото на собственост, за да могат да го прехвърлят на дружеството. Ответникът, макар и да е придобил правото на собственост в хода на висящия процес по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е собственик, тъй като решението, с което искът против неговите праводатели е уважен, му е непротивопоставимо, защото същото не е отбелязано в шестмесечния срок. Поради това и вписването на исковата молба е загубило действието си и съдебното решение не обвързва приобратетеля на ответника по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Притежанието на правото на собственост ще се определи от поредността на вписванията, което е в полза на вписания от ответника акт.
Следователно, поставените в изложението на касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси, макар и относими към спора за собственост, породен от легитимацията и на двете страни с придобивни основания за собствеността върху спорния недвижим имот, не са решаващите, тъй като изводът за неоснователността на предявения иск е обусловен от решаването на въпроса за последиците от неспазване на срока по чл. 115, ал. 2 ЗС за ищеца по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, респ. неговия правоприемник и противопоставимостта на решението в негова полза на приобретателя на спорното право от ответника, въз основа на поредността на вписванията.
Ищцовото дружество е придобило правото на собственост с нот. акт № 17 от 8.12.2004 год. от Г. и А. М. , които успешно са провели иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД против В. и Ц. С. , като с влязло в сила на 27.01.2004 год. съдебно решение по гр. д. № 8881/96 год. е обявен за окончателен предварителния им договор за покупко-продажба на имота. Прието е, че това решение е вписано в книгите за вписванията на С. по вписванията – гр. С. на 23.11.2004 год., т. е. след изтичането на срока по чл. 115, ал. 2 ЗС. Въззивният съд е направил извод, че последиците от неизпълнението на това задължение се изразяват в загубване действието на вписването на исковата молба по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, което е от 24.10.96 год. и решението е непротивопоставимо на ответника, като трето лице. Касаторът счита, че съдът не е отчел момента на придобиването на имота от последния, което е осъществено в хода на висящия процес срещу праводателите му, което противоречи на приетото в представеното решение № 844 от 27.06.2007 год. по гр. д. № 739/2006 год. на ВКС, ІV г. о. Казусът, предмет на разглеждане по това дело обаче е друг – придобивното основание на ответниците е по време на висящия процес, при наличието на вписана искова молба и отбелязване на решението в срока по чл. 115, ал. 2 ЗС. Действително, в мотивите е прието, че последното не е и от значение, доколкото придобиването не е в този шестмесечен срок, а още докато процесът е бил висящ, поради което и ответниците са обвързани на по-силно основание от последиците на решението – чл. 220 ГПК, което обосновава тезата на касатора за наличие на противоречиво произнасяне по въпроса относно значението на момента на придобиването на спорното право. Този въпрос не е от значение за изхода на спора относно принадлежността на вещното право нито в настоящия казус, нито в спора по приложеното решение, тъй като не го обуславя. От значение е противопоставимостта на влязлото в сила съдебно решение за правоприемниците на спорното право, като в настоящето дело ефектът на вписването надделява над силата на присъдено нещо, с оглед изключението от изключението по чл. 121, ал. 3 ГПК /отм./, а в цитираното решение правоприемниците са обвързани от силата на присъдено нещо на постановеното решение. Поради това и не е налице противоречиво решаван въпрос, който да е довел до извода на въззивния съд в обжалваното решение.
Представените решения № 862 по гр. д. № 505/2005 год. по ІV г. о. на ВКС, № 387 по гр. д. № 948/2002 год. на ІІ г. о. на ВКС и № 18 по гр. д. № 19/63 год. ПлВС не са относими към релевантния за настоящия спор въпрос, тъй като в първите две се разглежда въпроса за действието на вписването на исковата молба относно правата на третите лица, приобретатели на спорното право след вписването, а в третото съображенията за отпадане значението на вписване на исковата молба с влизането в сила на решението за отхвърляне на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не са в противоречие с приетото в обжалваното решеине, напротив, и в него е прието, че при уважаването на този иск е предвиден срок – този по чл. 115, ал. 2 ЗС, за отбелязване на решението, като след изтичането му вписването губи действието си. Няма спор в настоящето производство, че този срок е пропуснат, и вписването на решението е извършено след изтичането му, поради което и приоритет има вписания преди това от ответника акт.
Неотносимо към релевантния въпрос е и представеното Р 76 по гр. д. № 467/2002 год. на 5-чл. състав на ВКС, тъй като разглеждания в него казус е различен – наличие на правоприемство на страната на ищеца, с ефект на решението и за приобретателя, по арг. от чл. 121, ал. 3 ГПК /отм./, докато релевантният в случая въпрос е друг, както вече се посочи.
Изложените съображения водят до извода, че въпросът, обусловил извода на въззивния съд за неоснователност на предявения от касатора иск с оглед надделяване ефекта на вписването над силата на присъдено нещо на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, за отбелязването на което ищецът по него е пропуснал срока по чл. 115, ал. 2 ЗС, не е налице противоречиво произнасяне в представените влезли в сила решения на ВКС, поради което и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Разноски за настоящето производство не се присъждат на ответника, тъй като, макар и да има искане, няма данни такива да са направени.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
 
О П Р Е Д Е Л И
 
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 28.05.2009 год. по гр. д. № 1511/2008 год. по описа на Софийски градски съд по подадената от „Е” Е. , чрез адвокатите Ст. Г. и Д. М. , касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар