4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 12
София, 14.01. 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 6601/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от В. М. К. и И. М. Б. чрез адвокат Д., срещу въззивното решение № 3276 от 08.05.2013 г. по гр. д. № 3152/2006 г. на С. градски съд.
Ответниците по касация “Б.” Е. [населено място] и [фирма] с. гр. считат, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване; от [фирма] [населено място] не е постъпил писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, и е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Спорът е за собственост, произхождаща от възстановяване по ЗСПЗЗ с решение № 303 от 01.03.1994 г. на поземлената комисия, въз основа на което е издаден н. а. № 164/20.07.2011 г. за имот пл. № 1267 от кв. 97 с площ 1 118 кв. м., в полза на наследниците на М. П. Д. – ищци по делото и касатори, на нива с площ 1.160 дка, находяща се в строителните граници на [населено място] – Г.,[жк], както и за обезщетение за ползите от имота в размер на 4 616 лева.
С обжалваното решение в сила е оставено решението от 14.04.2006 г. по гр. д. № 2657/2004 г. на Софийския районен съд, с което исковете по чл. 108 ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени.
Въззивният съд приел, че, макар да е издадено от компетентен орган, решението на поземлената комисия е материално незаконосъобразно, тъй като върху обекта на възстановеното право на собственост е осъществено мероприятие. Имотът попада в действаща автосервизна гаражна база, чийто терен е ограден и застроен; върху част от него през 1974 г. е изградено без строителни книжа производствено хале с площ от около 203 кв. м., ползващо се по предназначение от [фирма]. Съдът приел, че при спазване изискванията на Наредбата за необходимата земя при изграждане на строителни обекти от 1982 г. /отм./, целият възстановен имот е прилежащ към терена на базата. Съгласно експертизите по делото, мероприятията по отрежданията на всички регулационни планове от 1959 г. до регулационния план, одобрен със заповед № 118/03.04.1972 г., са изпълнени /проведени/. Налице е пречка за възстановяване на собствеността по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, като разпоредбата не изисква законност на застрояването /за разлика от чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ/, каквото не изисква и пар. 1в, ал. 1 и 2 от ДР на ППЗСПЗЗ; за реституцията по ЗСПЗЗ е ирелевантно и дали юридически земеделските земи са били отчуждени за реализиране на мероприятие или не, както и последващо преотреждане на имота.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК на първо място е поставен процесуалноправният въпрос за правомощията на гражданския съд да преценява по пътя на косвения съдебен контрол валидността и материалната законосъобразност на реституционния акт по ЗСПЗЗ, за който се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК. Според касаторите допустимите възражения срещу валидността и материалната законосъобразност на този акт са само в рамките на противопоставимите от ответника права; в разглеждания случай ответниците претендират права към настоящия момент и собствеността на ищците следва да се счита доказана с решението на поземлената комисия и скицата към него; затова съдът следвало да се произнесе и по останалите предпоставки на иска по чл. 108 ЗС, както и по иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. К. твърдят, че в нито една от инстанциите по същество ответниците не са представили доказателства за реализирано мероприятие съобразно отреждането на терена по заповед № 245/1967 г. и до преотреждането му със заповед № 231/1973 г. Това поставя въпроса коя е приложимата норма – чл. 10, ал. 7 или чл. 10б ЗСПЗЗ, като отговорът на този въпрос ще даде отговор и на основния въпрос кой е собственик на имота сега. Сочат, че като се възползвали от отрежданията по заповедта от 1973 г. и съставения акт за държавна собственост № 01009/1998 г., ответниците-търговски дружества „придобили права” не само върху спорния имот, и но и върху всички имоти в кв. 97. Позовават се на решение № 231/31.10.2011 г. по гр. д. № 1610/2010 г. на ВКС, II-ро г. о.
С това решение, в производство по чл. 290 ГПК е прието, че ищецът е длъжен да докаже собствеността на праводателя си преди обобществяването, само ако ответникът оспорва иска, като предявява свои права върху същия имот към същия момент; в обратната хипотеза, когато черпи правата си от юридически факт, възникнал след обобществяването, ответникът няма интерес да твърди, че наследодателят на ищците не е бил собственик към момента на кооперирането, а следва да докаже, че неговите права са противопоставими на правото на реституция.
В разглеждания случай тези въпроси не са част от спорния по делото предмет. Отхвърлянето на иска за ревандикация се основава не на липса на доказателства наследодателят на ищците да е бил собственик на имотите по исковата молба към момента на образуването на ТКЗС, а на пречка по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ за възстановяване на земята при осъществено мероприятие. Възражението в този смисъл на ответника [фирма] е прието за основателно след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, а въпросът за правилността на фактическите констатации и на правните изводи касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не съответства на данните по делото доводът, че, като е отхвърлил иска по чл. 108 ЗС поради недоказване правото на собственост на наследодателя, без да обсъжда каквито и да е възражения на ответниците по иска, въззивният съд е излязъл извън рамките на косвения съдебен контрол и на практика е отрекъл конститутивното действие на решението на поземлената комисия. Произнасянето на съда по наличието на пречки за реституция е обусловено от възраженията срещу решението на поземлената комисия, и то не само по законността на състава на административния орган /което е прието за неоснователно/, но и по приложението на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, която изключва реституционните претенции на ищците. При недоказаната активна материалноправна легитимация въззивният съд е счел за ненужно да изследва останалите предпоставки на иска по чл. 108 ЗС, включително и да обсъжда доказателствата за правата на ответниците; той не е бил и длъжен да стори това, защото въпросът кому ще принадлежи земята в този случай е последващ и не се обхваща от предпоставките на закона, при които реституцията на земята е възможна. Ето защо не е налице определящ изхода на делото правен въпрос, по който въззивният съд да е бил длъжен да се произнесе. По иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е изложил мотиви, че уважаването му е обусловено от изхода на спора по ревандикационния иск, а последният е неоснователен и затова и искът за обезщетение правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд.
К. поставят и материалноправния въпрос: налице ли е ограничение за възстановяване на собствеността по смисъла на чл. 10б ЗСПЗЗ, когато имотът е отреден за мероприятие, което към 01.03.1991 г. не е изпълнено и попада ли имотът в приложното поле на чл. 24 ЗСПЗЗ, по която разпоредба няма формирана съдебна практика – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Считат, че преценката за възстановяване на собствеността по смисъла на чл. 10б ЗСПЗЗ следва да бъде извършена с оглед установените в чл. 24 ЗСПЗЗ критерии; че пречка за възстановяване е налице в хипотезата на чл. 10, ал. 7, но не и на чл. 10б ЗСПЗЗ и се позовават на решение № 499/08.12.2011 г. по гр. д. № 1534/2010 г. на ВКС, I-во г. о. Изтъкват липсата на строителни книжа и сочат, че след възстановяване на собствеността държавата в лицето на областния управител не може да се разпорежда с възстановения имот и тези негови действия са недействителни; сочат, че е недопустимо имот, който е станал частна собственост по пътя на реституцията с влязло в сила решение и завършена процедура по възстановяване, отново да бъде одържавяван, какъвто е настоящият случай с действията след съставянето на акт за държавна собственост от 1998 г. – сключване на делба, споразумения, изменение на действащия регулационен план на кв. «Г.», преотреждане на имота и включване в капитала на търговско дружество.
Върховният касационен съд, състав на I-во г. о., намира, че определящият изхода на спора въпрос за наличието на пречка за възстановяване на собствеността е решен в съответствие с трайната съдебна практика по приложението на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, която приема, че в този случай, за разлика от чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, няма изискване за законност на строителството. Тази практика е възприета и в последващата задължителна съдебна практика, формирана с решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Така например с решение № 310 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 494/2009 г., решение № 329 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 1277/2010 г., двете на I-во г. о., решение № 277 от 12.01.2012 г. по гр. д. № 1140/2010 г. на II-ро г. о., и др., е прието, че осъществяването на комплексно мероприятие на държавата по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ е пречка за възстановяване на собствеността, като в тези случаи, за разлика от чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ – застрояване на имота с единична сграда, най-често жилище, законодателят не е предвидил изискване за законност на строителството, а е уредил само завареното фактическо състояние към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ; няма изискване да са били спазени процедурите по отреждане на терена за строителство или за друго мероприятие на държавата, достатъчен е обективният факт на извършено строителство или на осъществено друго мероприятие на държавата, за да се отрече възможността за възстановяване на собствеността върху земята в реални граници по реда на ЗСПЗЗ.
Обжалваното въззивно решение не противоречи, а съответства на тази съдебна практика, а представеното от касаторите решение № 499/2011 г. третира случай, в който мероприятието не е реализирано и затова не е налице пречка по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ.
Неотносими към спора са решение № 1991/15.01.2002 г. по гр. д. № 316/2001 г. на ВКС, IV-то г. о., с предмет предоставена за ползване земеделска земя, която е останала незастроена, и решение № 211/09.06.2010 г. по гр. д. № 212/2009 г. на ВКС, I-во г. о., което разглежда въпроса за доказателствата в производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са представени и други съдебни актове, но касаторите не са обосновали в какво се състои противоречието между тях и обжалваното решение.
В допълнителното изложение от 17.06.2013 г. касаторите са изложили съображения във връзка с въведеното от ответника [фирма] възражение за придобивна давност. При приетата пречка по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, въззивният съд не е дължал произнасяне по него, както е и процедирал.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 3276 от 08.05.2013 г. по гр. д. № 3152/2006 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: