О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 328
София, 05.10.2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на единадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 2288 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 30015 от 06.03.2015 г., подадена от [фирма] чрез адвокат Т. М. от САК срещу въззивно решение № 566 от 26.01.2015 г., постановено по в.гр.д. № 16980/2013 г. на СГС, ІV „д” въззивен състав.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт (включително досежно цената на иска) и отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано – основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса „Какъв е давностният срок, необходим за придобиването на имот, собствеността върху който се възстановява по реда на ЗСПЗЗ; може ли владелецът на имота да придобие собствеността върху имота с изтичане на петгодишния давностен срок по чл.79, ал.2 от ЗС от влизане в сила на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ, или необходимият за това давностен срок е винаги десетгодишен?” с довод, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителна съдебна практика – Тълкувателно решение № 10 от 05.12.2012 г. по тълк.д.№ 10/2012 г. на ВКС, ОСГК. Поддържа, че по въпроса „Представлява ли законна пречка за възстановяване на собствеността при условията на чл.10-б ЗСПЗЗ отчуждаването на имота с Решение на Комисията за земята по граници съгласно Генплан, когато няма изработен план за застрояване и план за регулация? Какви доказателства следва да ангажира ответникът по иск с правно основание чл.108 ЗС, за да докаже наличието на пречка за възстановяване на собствеността върху земеделски имот в стари граници?” въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителна съдебна практика – Решение № 168 от 12.07.2013 г. по гр.д.№ 13/2013 г. на ВКС, I г.о., Решение № 406 от 25.11.2010 г. по гр.д.№ 614/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 263 от 19.07.2010 г. по гр.д.№ 1157/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 225 от 19.10.2012 г. по гр.д.№ 380/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 425 от 06.01.2011 г. по гр. д. № 969/2009 г. на ВКС, І г.о., както и в противоречие с Решение № 1079 от 01.12.2005 г. по гр.д. № 511/03 г. на ВКС, IV г.о. На следващо място счита, че въззивният съд се е произнесъл по въпрос, решаван противоречиво от съдилищата, а именно: „Коя от страните по иск за собственост, основан на земеделска реституция, носи доказателствената тежест да установи по делото, че по отношение на процесния имот не е проведено мероприятие по смисъла на чл. 10-б, ал. 1 ЗСПЗЗ, не е застроен със законна постройка до 01.03.1991 г., респ. да не е било учредено суперфициарно право и законно разрешеният строеж към 01.03.1991 г. да не е започнал – арг. чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ?”, като се позовава на разрешението, дадено с Решение № 4196 от 04.06.2013 г. по в.гр.д.№ 6928/2012 г. на Софийски градски съд. Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса „Поражда ли вещно – правно действие решението за възстановяване на земеделски имот в стари граници, когато имотът попада в урбанизирана територия и решението е придружено със скица, заверена само от общинската служба по земеделие? Допустимо ли е заверяването на скицата от техническа служба на общината по реда на чл.18ж, ал.1 от ППЗСПЗЗ да бъде заместено посредством издаване на скица от търговско дружество, на което общината е възложила изготвянето на помощния план?”.
В срока по чл.287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците по касация Я. В. С. и М. И. П., които възразяват срещу наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и срещу основателността на жалбата. Претендират разноски.
По допускане на касационното обжалване съдът намира следното:
С посоченото решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, СГС е потвърдил решение на първата инстанция (постановено на 03.10.2013 г. по гр.д.№ 36076/2009 г. Софийски районен съд, 51 състав), с което е признато за установено по отношение на [фирма], че Я. В. С. и М. И. П. са собственици на следния недвижим имот : ливада с площ от 2,884 дка, намираща се в землището на [населено място], м.„Х.”, представляваща имот № 90519, кадастр. лист № 273 от кадастрален план, изработен 1956 г., при граници по скица на ГИС – София от 25.09.2006 г. по цифрите от 1 до 12, правото на собственост, по отношение на която е признато и възстановено с решение № 3972К от 09.10.2006 г. на ОСЗГ – [община], влязло в законна сила на 01.11.2006 г., и дружеството е осъдено на основание чл. 108 ЗС да предаде на Я. В. С. и М. И. П. владението на описания недвижим имот.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че в случая кумулативно са налице и трите предпоставки за успешното провеждане на иск по чл.108 ЗС : ищецът да е собственик на имота; вещта да е във фактическата власт на ответника; да отсъства противопоставимо на ищеца основание за упражняваната от ответника фактическа власт. В случая ищците са се позовали на земеделска реституция и наследствено правоприемство като придобивно основание, на което ответникът е противопоставил възражения, че липсва идентичност между притежавания от общия за ищците наследодател имот съгласно нотариален акт от 1933 г. и този, за който е постановено решението на ОСЗГ – П.; решението на ОСЗГ – П. не е надлежен титул за собственост поради допуснати нарушения на закона при постановяването му; налице е цялостно реализирано комплексно мероприятие, което пречи да се възстанови собствеността по ЗСПЗЗ; имота е част от капитала на [фирма]; имотът е придобит въз основа на изтекла от 1991 г. насетне придобивна давност. Въззивният съд е обсъдил подробно събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните по така заявените твърдения и възражения и е намерил, че при разпределена за ищеца тежест да докаже първите две, а за ответника – последната от предпоставките на претенцията по чл.108 ЗС, искът е основателен.
Във връзка с възраженията срещу законосъобразното протичане на реституционното производство, на първо място съдът се е позовал на задължителна съдебна практика на ВКС, съгласно която по иск за собственост, основан на земеделска реституция, ответникът не може да оспорва легитимацията на ищеца с възражението, че неговият наследодател не е бил собственик на имота, предмет на решението на органа по поземлена собственост, към момента на обобществяването, ако самият той не заявява права върху имота към същия момент. Тъй като в случая ответникът не заявява собственически права по отношение на спорния имот към момента на обобществяването, по разгледания ревандикационен иск той не разполага с възражението, че не било доказано основанието, на което е придобита собствеността от наследодателя на ищците, като при това от представения нотариален акт № 181 от 1933 г. се установява правото на собственост на наследодателя на ищците. Посочено е още, че косвеният съдебен контрол на актовете на органите по поземлена собственост се осъществява в рамките на правилата на специалния закон, регламентиращи доказване на собствеността преди обобществяване на земята (т.е. по документите по чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ), установяване на идентичност на заявените за възстановяване имоти към настоящия момент в административното производство чрез издирване на стари планове, аерофотоснимки, анкетиране, представяне на удостоверения по чл. 13, ал. 4 ППЗСПЗЗ, а след измененията – и на скици по чл. 13, ал. 5 и ал. 6 ППЗСПЗЗ, изготвяне на помощни планове по чл. 13а ППЗСПЗЗ и планове на новообразуваните имоти. По делото не е установено при идентифициране на старите реални граници на имота да са били допуснати нарушения на административната процедура или грешки при определяне на границите. Имотът е идентифициран с номер по стар КП след проведено анкетиране и изготвен помощен план за местността и е индивидуализиран в решението със съседи на стария имот, с номер по помощния план и с препращане към скицата на [фирма], на което СО е възложила изготвянето на помощния план. Скицата е подпечатана от ОСЗГ – П. и съответно е заверена в съответствие с изискването на чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Идентичността на възстановения имот с част от имота, притежаван от наследодателя на ищците се установява по безспорен начин от приетото основно заключение на СТЕ. За неоснователен е намерен и доводът, че решението на органа по поземлена собственост било издадено от некомпетентен орган, доколкото от събраните доказателства се е установило, че членовете на състава, издал решение № 3972К от 09.10.2006 г., са били щатни служители на ОСЗГ „П.”.
Съдът е приел, че не са били налице пречки за възстановяване на земеделската земя по смисъла на чл. 10-б ЗСПЗЗ, тъй като в имота няма сгради, нито е реализирано мероприятие. Процесният имот попада извън регулация, намира се извън терена на Автостоянка „Л.” и не е част от прилежащ терен на тролейбусно депо „Л.”. Недоказани са останали твърденията, че тролейбусното депо и автостоянката съставляват цялостно мероприятие, предвидено с регулационен план и реализирано.
Съдът е проследил извършените реорганизации на съществувалото към 1988 г. СО „Градски транспорт”. Посочил е, че ответника носи тежестта да установи при условията на пълно и главно доказване, че теренът, предоставен на СО „Градски транспорт” с решение на Комисията за земята от 1988 г., е този, актуван с приети по делото два АДС от 1993 г. – № 3485 и № 3486. Въпреки съвпадението в общата площ по решението и по двата акта и цитираното в последните основание за издаване, като е съобразил основното заключение на СТЕ и доказателствата, при анализа на които са формирани изводите на експертизата, съдът е приел, че обсъждания факт не се е осъществил. Посочено е , че дори да се приеме противното, на която база да се формира извод, че процесният имот е бил предоставен за оперативно управление на [фирма] / Е. (праводател на [фирма]), ответникът по иска не е доказал твърдението си, че имотът е включен в капитала му при преобразуването на [фирма] през 1998 г., когато от последното са отделени пет нови дружества, между които и [фирма]. По делото не е представен описаният в решението за регистрация на касатора разделителен протокол по баланса на преобразуващото се дружество към 30.06.1997 г., нито са ангажирани други доказателства за установяване, че при образуването на [фирма] чрез отделяне от [фирма] имотът е бил включен в капитала на новообразуваното дружество.
Поради неоснователността на главните възражения, противопоставени от ответника, въззивният съд се е произнесъл и по евентуалното възражение за придобиване на имота по давност. В тази връзка е изложил своето разбиране относно продължителността на срока, необходим за придобиването на имот, собствеността върху който се възстановява по реда на ЗСПЗЗ, след влизане в сила на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, а именно : необходимият за придобиването на такива имоти давностен срок, започнал да тече преди 22.11.1997 г., е винаги 10-годишен, дори и когато владелецът на имота е установил добросъвестно владение върху него преди тази дата, тъй като в тези случаи владението придобива правна значимост по силата на закона, а не защото е установено при условията на чл. 70, ал. 1 ЗС. Владението, установено след 22.11.1997 г. би могло да е добросъвестно и да доведе до придобиването на земеделския имот с кратката придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС, но само ако към датата на установяване на това владение имотът вече е бил възстановен на бившите му собственици – т.е. само ако е приключила предвидената в ЗСПЗЗ административна процедура по възстановяване на собствеността. Формиран е извод, че в случая ответникът не е добросъвестен владелец по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС; от влизане в сила на реституционното решение на 01.11.2006 г. до предявяване на исковете срещу него на 15.05.2012 г. не е изтекъл предвиденият в чл. 79 ЗС 10-годишен давностен срок, а с предявяване на исковете (на 15.07.2009 г.) давността е прекъсната и е спряла да тече. Възражението за придобиване на имота по давност е и напълно недоказано – ответникът не е ангажирал никакви доказателства да е владял имота в релевирания период, а безспорно по делото е само обстоятелството, че към предявяване на исковете и впоследствие се намира във фактическата му власт.
С оглед изложеното се налага извода, че първият от формулираните от касатора въпроси, няма обуславящо значение за изхода на спора. Действително, въззивният съд е разсъждавал по въпроса за продължителността на срока, необходим за придобиването на имот, собствеността върху който се възстановява по реда на ЗСПЗЗ, след влизане в сила на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ. Същевременно, независимо от становището на СГС по същия, по делото е прието, че не е налице пречка за уважаване на иска по чл.108 ЗС, защото евентуалното възражение за придобиване на имота по давност се явява недоказано – касаторът не е установил обективния елемент (corpus), както и периода на упражнявана фактическа власт преди предявяването на иска. Доколкото изобщо отсъстват предпоставките за приложение на чл. 79 ЗС, то обсъждането на въпроса каква следва да е продължителността на владението, за да се придобие по давност имот, реституиран по ЗСПЗЗ, в случая е безпредметно, има чисто хипотетичен характер и не се отразява на крайния резултат по делото. В този смисъл обсъждания въпрос не удовлетворява изискванията относно наличието на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, поради което същият не съставлява основание за допускане на касационното обжалване.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по въпросите „Представлява ли законна пречка за възстановяване на собствеността при условията на чл.10-б ЗСПЗЗ отчуждаването на имота с Решение на Комисията за земята по граници съгласно Генплан, когато няма изработен план за застрояване и план за регулация? Какви доказателства следва да ангажира ответникът по иск с правно основание чл.108 ЗС, за да докаже наличието на пречка за възстановяване на собствеността върху земеделски имот в стари граници?” ; „Коя от страните по иск за собственост, основан на земеделска реституция, носи доказателствената тежест да установи по делото, че по отношение на процесния имот не е проведено мероприятие по смисъла на чл. 10-б, ал. 1 ЗСПЗЗ, не е застроен със законна постройка до 01.03.1991 г., респ. да не е било учредено суперфициарно право и законно разрешеният строеж към 01.03.1991 г. да не е започнал – арг. чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ?”. На първо място, обосновката към тези въпроси няма връзка с формулираните от касатора питания, доколкото в тази връзка в изложението изобщо не се обсъждат елементите от фактическите състави по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ и чл. 10-б ЗСПЗЗ. Произнасяне по тези въпроси не се съдържа и в цитираната и приложена задължителна и незадължителна съдебна практика, в която са разгледани предпоставките на придобивното основание по чл. 17-а ЗППДОбП (отм.), съответно – разпределението на доказателствената тежест за установяване на релевантните в тази връзка факти. Тъй като включването на един имот в капитала на търговско дружество не може да бъде приравнено на мероприятие, което не позволява възстановяване на собствеността по смисъла на чл. 10-б ЗСПЗЗ, то посочената от касатора съдебна практика се явява неотносима към формулираните от него въпроси, съответно – не може да обоснове извод, че по отношение на същите е налице допълнителния селективен критерий както по чл. 280, ал. 1, т. 1, така и по т. 2 ГПК.
Касационното обжалване не може да се допусне и по последния от поставените с изложението въпроси. Съобразно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – точното приложение на закона и развитие на правото – формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. В разглеждания случай по въпроса за значението на издадената скица при преценка дали е приключена процедурата по възстановяване на земеделски земи с решение по чл. 18-ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ е формирана задължителна съдебна практика, с постановени по реда на чл. 290 ГПК актове, между които и цитираните и представени от касатора решения на ВКС. Съгласно тази практика, споделяна и от настоящия състав на съда, и с оглед редакцията на чл. 18-ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ към момента на издаване на решението на ОСЗГ, скицата е от значение да индивидуализира реституирания имот с неговите граници и номер съгласно кадастралния план; регулационното отреждане на територията, в която попада имотът (каквото в случая изобщо отсъства); границите и площите за възстановяване на правото на собственост, включително и с ограниченията върху имотите. Приложената в реституционната преписка скица удовлетворява тези изисквания, като коректността на отразените в нея данни е потвърдена от изслушаното по делото заключение на съдебно-техническата експертиза. При наличието на цитираната практика, по отношение на която не се налага промяна или осъвременяване, както и с оглед установената по делото фактическа обстановка, поставеният въпрос нито има обуславящо значение за изхода на спора, нито е налице допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по касация направените разноски за защитата пред ВКС – 800 лв. съобразно сключения от М. И. П. ДПЗС № 0380664 от 18.03.2015 г.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК във връзка с чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационна жалба с вх.№ 30015 от 06.03.2015 г., подадена от [фирма] чрез адвокат Т. М. от САК срещу въззивно решение № 566 от 26.01.2015 г., постановено по в.гр.д. № 16980/2013 г. на СГС, ІV „д” въззивен състав.
ОСЪЖДА [фирма] ДА ЗАПЛАТИ на М. И. П. сумата 800 (осемстотин) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: