2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 124
София, 27.03. 2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на деветнадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4477/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 3196/15.07.2019 г. по в. гр. д. № 771/2018 г. Благоевградският окръжен съд обезсилил решение № 6894/01.12.2017 г. по гр. д. № 21/2015 г. на Разложкия районен съд и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Е. В. Я., Н. А. Я., У. Р. Л., А. И. Л., Н. И. Л., Б. А. А., Р. Х. И., Т. Х. Ц., С. А. Д. и А. А. Я., които искат то да бъде отменено като неправилно – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответниците по касация А. С. К. и Д. С. М., както и М. Х. У. считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
Предявен е иск за делба на недвижими имоти, останали в наследство от Ю. Ю. У. /В. А. У./, починал през 1976 г., и от Р. Ю. У. /А. В. У./, починала през 1973 г.
Въззивният съд приел, че наследодателите на страните са съпрузи, които сключили брак през 1924 г., втори по ред и за двамата. Съобразно представеното по делото удостоверение за наследници съдът приел, че освен родените от брака им деца, съпругът е оставил и дете от първия си брак. Удостоверението за наследници на Р. Ю. У. /А. В. У./ е оспорено от ответника по иска М. У. с твърдения, че е непълно, тъй като в кръга на наследниците й по закон са и лицата С. М. С. и К. М. С. – деца от първия й брак.
Като посочил, че удостоверението за наследници, което се издава по регламентирана в Закона за гражданската регистрация процедура, съставлява официален свидетелстващ документ, ползващ се с материална доказателствена сила относно удостоверените факти, въззивният съд посочил и това, че тя може да бъде оборена чрез оспорване на неговата истинност по висящото производство за съдебна делба по реда на чл. 193, ал. 1 ГПК или чрез иск по реда на чл. 124, ал. 4 ГПК. Тъй като е възможно и след проверка в регистъра на населението за достоверността на данните, посочени от молителя, да не бъдат вписани всички наследници по закон, защото не всички документи във връзка с гражданското състояние на лицата са съхранени, други са унищожени по различни причини, то може не във всички случаи регистрите да отразяват вярно участниците в имуществената общност, предмет на съдебна делба. Същевременно наличието на удостоверение за наследници не изключва други доказателства относно същите факти – например акт за раждане, удостоверяващ произхода на наследника от наследодателя. Ето защо и без изричното оспорване на удостоверението за наследници в качеството му на официален свидетелстващ документ, верността на съдържанието му може да бъде проверена и съобразно с всички останали представени по делото данни относно релевантните факти. Това е необходимо и с оглед характерната особеност на производството за делба, която би се оказала изцяло нищожна, ако в нея не участва като страна някой от участниците в общността – чл. 75, ал. 2 ЗНсл.
С оглед изложеното въззивният съд заключил, че ако законът признава едно лице за наследник по закон на даден наследодател, това качество не се счита отпаднало поради обстоятелството, че същото не е вписано в удостоверението за наследници, издадено по заявление на друго лице, и приел, че липсват пречки установяването верността на удостоверението, респ. установяването на наследници извън посочените в удостоверението, да стане със свидетелски показания, при положение, че официалните документи са изгубени, респ. унищожени, не по вина на страната, която оспорва удостоверението за наследници.
Съобразно това становище и като взел предвид представения по делото констативен протокол от 11.12.2015 г., съставен във връзка с възложена проверка от областния управител, че в [населено място] се съхраняват регистри за население 9 броя от 1956 г. и 8 броя от 1973 г., а регистри от предходен период няма, тъй като през 1944-1945 г. са унищожени /изгорени/, съдът счел, че липсват правни пречки наследниците на Р. Ю. У. /А. В. У./ да бъдат установени посредством гласни доказателства.
По делото е разпитан като свидетел М. Ю. Б., който е установил, че наследодателката е имала от първия си брак двама сина – С. П. и К. П., които към настоящия момент са починали и имат оставени свои наследници. По делото липсват доказателства, които да опровергават показанията на този свидетел, поради което съдът приел, че същите са достоверни и установяват факта, че наследодателката на страните е имала от първия си брак две деца, поради което оспорването на удостоверението за наследници е доказано. Тъй като липсват данни посочените наследници да са конституирани в производството, въззивният съд приел, че е нарушено изискването за съвместна процесуална легитимация, за което съдът следи служебно, че постановеното без участието на задължителен другар първоинстанционно решение е недопустимо и следва да се обезсили, а делото – да се върне за ново разглеждане с участието на задължителния необходим другар от същия съд, който да извърши налагащите се процесуални действия във връзка с конституирането като страни по делото на наследниците на Р. Ю. У. /А. В. У./ от първия й брак – С. и К. П..
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че обжалваното решение е очевидно неправилно – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.
Касаторите сочат, че съдът не се е произнесъл по това как ще се включат в делото неидентифицирани наследници, които според съда евентуално съществуват. Действително, видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не се е произнесъл по такъв въпрос, но не е бил и длъжен да го стори. Достатъчно е това, че е установено наличието и на други участници в имуществената общност, предмет на делба, а тяхното идентифициране е свързано с последващи действия, при осъществяването на които съдът дължи да окаже съдействие на ищците в съответствие с принципите на гражданския процес, закрепени в чл. 7 и чл. 10 ГПК /определение № 23/11.02.2019 г. по ч. гр. д. № 74/2019 г. на ВКС, І-во г. о., и цитираното в него определение № 16 от 15.01.2013 г. по ч. гр. д. № 665/2012 г. на ВКС, I-во г. о./.
Освен изложеното настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че от развитите в изложението доводи може да се приеме, че касаторите поставят и въпроса: допустимо ли е опровергаването на съдържанието на удостоверение за наследници, когато се твърди, че в него не са посочени всички наследници на дадения наследодател, да стане с гласни доказателства, ако регистрите за гражданско състояние са били изгубени или унищожени не по вина на страната, която се домогва да докаже този факт.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са налице, когато: а/. произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми, или б/. съдът за първи път се произнася по даден правен спор, или в/. изоставя се едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. С решения на Върховния касационен съд е формирана съдебна практика за случаите, при които регистрите за сключените бракове /църковни или граждански/ не са запазени, като това не е станало по вина на страната, която се е домогвала да докаже твърдения факт – наличието на брак, като е прието, че в тези случаи отпада забраната за установяване на факта със свидетелски показания /чл. 165, ал. 1 ГПК/. В този смисъл са решение № 460/15.11.2011 г. по гр. д. № 912/2011 г. на ІV-то г. о., решение № 240/28.10.2014 г. по гр. д. № 2926/2014 г. на І-во г. о., и решение № 175/16.12.2015 г. по гр. д. № 2194/2015 г. на І-во г. о. В хипотезата, пред която страните са изправени, не става въпрос за установяване факта на сключен брак, но приетото в посочената съдебна практика разрешение следва да намери приложение и при опровергаване съдържанието на удостоверението за наследници, тъй като се касае за идентични случаи – възможно е непълнотата на удостоверението за наследници да е следствие от изгубен или унищожен акт за гражданско състояние, каквито са актовете за раждане и за смърт. Това, че когато за разрешаване на спор за собственост е необходимо да се установи произходът на едно лице, актът за раждане на което е изгубен или унищожен или не може да бъде издирен, е допустимо произходът да бъде установен за нуждите на конкретния процес с всички доказателствени средства, е прието в решение № 168/20.01.2017 г. по гр. д. № 823/2016 г. на ВКС, І-во г. о. Наличието на съдебна практика, на която обжалваното въззивно решение не противоречи, а съответства, изключва възможността касационното обжалване да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основанието очевидна неправилност е мотивирано с това, че въззивното решение не се базира на реално събраните доказателства, а в касационната жалба е посочено, че по делото са представени множество доказателства и са разпитани много свидетели, но те не са обсъдени, а съдът е обсъдил едностранчиво само един от тях и е базирал решението си. Така изложените доводи съставляват основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3, предл. 3-то ГПК поради необоснованост на съдебния акт, но не могат да се разглеждат като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Освен това така обоснованият порок на въззивното решение не е установим пряко и единствено от съдържанието на същото, а предполага запознаване и анализ на доказателствата по делото, което означава, че с оглед на горепосочените критерии въззивното решение не може да се квалифицира като очевидно неправилно.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд така: на А. С. К. и Д. С. М. – в размер на 500 лева, и на М. Х. У. – 500 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 3196/15.07.2019 г. по в. гр. д. № 771/2018 г. на Благоевградския окръжен съд.
ОСЪЖДА Е. В. Я. от [населено място], [улица], Н. А. Я. от [населено място], [улица], У. Р. Л. от [населено място], [улица]/”И. Б.”/ № 16, А. И. Л. от [населено място], [улица]/”И. Б.”/ № 16, Н. И. Л. от [населено място], [улица], Б. А. /А./ А. от [населено място], [улица], Р. Х. И. от [населено място], [улица], Т. Х. Ц. от [населено място], [улица], С. А. Д. от [населено място], [улица] и А. А. Я. от [населено място], [улица], да заплатят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд, както следва: на А. С. К. и Д. С. М. – 500 /петстотин лв./ лева, и на М. Х. У. – 500 /петстотин лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: