3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1322
гр. София, 25.11.2014 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 5439 по описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Д. П. против решение № V-58/16.06.2014 г. постановено по гр.д.№ 910/2014 г. от състав на Окръжен съд – Бургас.
Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявените обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ са неоснователни. Съдът е приел, че заповедите – за налагане на дисциплинарно наказание и за прекратяване на трудовото правоотношение са връчени на ищцата на 10.09.13 г., следователно трудовото правоотношение е прекратено от тази дата, а не от 28.08.2013 г., както е посочил работодателят в заповедта за прекратяване. Обстоятелството че е посочено, че Т. се прекратява считано от 28.08.13г., съдът е приел, че не съставлява порок на заповедта, водещ до нейната отмяна като незаконосъобразна, а единствено последиците на наложеното наказание са настъпили не от посочения от работодателя момент, а по-късно – от нейното връчване. По делото не е било спорно, че след 28.08.13г. до 10.09.13г. ищцата е престанала да се явява на работа и следователно към датата на връчване на заповедта неявяването е продължило.
Във връзка с твърденията на ищцата за причините за неявяването, а именно, че не е била допусната до работа, съдът е приел, че трудовият договор се прекратява писмено, а след като работодателят към 28.08.13г. не е връчил на ищцата заповед за прекратяване на правоотношението, същата е била длъжна да се явява съобразно обичайното работно време, за да престира работна сила, като недопускането от страна на работодателя би дало право да се претендира обезщетение, но не и право да не се явява на работа.
Съдът е приел, че твърденията на ищцата по делото, че към 28.08.13г. е връчила на работодателя писмено изявление за прекратяване на Т. по взаимно съгласие не се доказват от представените доказателства, следователно към 28.08.13г. не е настъпило прекратяване на Т. на основание чл.325, т.1 КТ, поради което ищцата е следвало да се явява на работа.
Въз основа на горното, съдът е приел, че ищцата не се е явила на работа на посочените в заповедта дни, поради което правилно и законосъобразно и е наложено най-тежкото дисциплинарно наказание.
По претенцията за заплащане на положен извънреден труд, съдът е приел, че ищцата е работила по график на смените, съгласно който работата в трета смяна продължава до 22.00 часа. Следователно трудът, който е положила е в рамките, а не извън рамките на утвърдения график, в рамките на установеното работно време. Въз основа на горното въззивния съд е приел, че не се касае за положен от ищцата извънреден труд и е счел претенцията за заплащането на такъв за неоснователна.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се сочат правни въпроси, по отношение на които касаторът твърди, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК относно допустимостта на обжалването.
Сочените правни въпроси са относно датата на прекратяване на трудовото правоотношение и представлява ли тя задължителен реквизит от волеизявлението на работодателя, към кой момент следва да се счита прекратено трудовото правоотношение – момента на получаването на заповедта или от посочената в нея дата, към кой момент се преценява законосъобразността на прекратяването на правоотношението – определената писмено дата или от момента по чл.335, ал.2 КТ и представлява ли порок разминаването в двете дати. Предмета на спора се очертава от ищеца с исковата молба и от подадения от ответника отговор на исковата молба, ако е подадена такъв, както и при допустимите от процесуалноправна гледна точка нови доводи пред въззивната инстанция. Видно от данните по делото, ищцата е основала своя иск изцяло на твърденията си по исковата молба, а именно, че не е извършила дисциплинарното нарушение, за което работодателят й е наложил дисциплинарното наказание. Доводи извод тези по исковата молба не са правени в установените процесуални преклузивни срокове. Подобни твърдения ищцата е изложила едва с писмените си бележки пред първоинстанционния съд, по които доводи, липсва произнасяне от страна както на първоинстанционния , така и от въззивния съд, предвид несвоевременното им предявяване. Въззивната жалба е бланкетна, като въззивния съд не се е произнесъл по така посочените в изложението правни въпроси, във връзка с въведени в спора по делото основания за незаконосъобразност на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание. Предвид изложеното, така поставените правни въпроси са неотносими към спора по делото, по тях липсва произнасяне от страна на въззивния съд, както и задължение за такова произнасяне, поради което само на това основание касационното обжалване не следва да се допуска.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № V-58/16.06.2014 г. постановено по гр.д.№ 910/2014 г. от състав на Окръжен съд – Бургас.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.