О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 15
София, 08.01. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осми октомври, две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова
гр. дело № 4894/2014 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на П. Г. Р. и А. П. Р., и на В. Д. А.-К., Д. В. К. и А. В. К. срещу въззивно решение №886 от 10.02.2014г. по гр. дело № 9918/2011г. на Софийския градски съд.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК към касационната жалба на П. Р. и А. Р. се сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните правни въпроси : допустимо ли е постановяване на осъдително решение по чл.38а ЗЖСК срещу лице, което притежава собственически права върху спорния недвижим имот. Твърди се, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е налице специален иск по чл.32 ЗС за разпределяне ползването на съсобствения имот. В изложението се сочи още, че в противоречие на решения на ВКС е прието, че степента на завършеност на сградата се установява с протокол по чл.181 ЗУТ и едва с протокол от 23.10.2007г. такава завършеност била установена, както и че твърдяното владение в полза на касатора А. Р. не било явно. Прилагат се решения на ВКС.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК към касационната жалба на В. Д. А.-К., Д. В. К. и А. В. К. се сочи, че са налице основанията на чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Твърди се, че в противоречие с ТР№1/2013г., ОСГТК в мотивите си въззивният съд е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. Последният обаче макар да е разгледал правоизключващото възражение на ответника по иска -придобиване правото на собственост по силата на сделка, не е разгледал „контра-възражението” на ищците за нищожност на сделката. Въззивният съд не се е произнесъл по всички аргументи срещу неправилността на първоинстанционното решение, развити в допълнителната жалба. Представени са решения на ВКС.
Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна в становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, депозирани са в срока по чл.283 ГПК и са процесуално допустими.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение от 10.02.2011г. по гр. дело №45/2010г. на Софийския районен съд. С последното са осъдени П. Р. и А. Р. да предадат на В. А. – К., Д. К. и А. К. по исковете с правно основание чл.38а ЗЖСК фактическата власт върху 8 500/20 595 ид.ч. от недвижим имот : ателие №86, находящо се във вход „Ж” на [жилищен адрес] [населено място], м.”К. село-Плавателен канал”, парцел І, кв.133-Д, ул.Т.К.”№3, с площ от 207,43 кв.м. Исковете са отхвърлени в останалата част – за предаване владението на 12 095/20 595 ид.ч. от същия имот. Въззивният съд е приел, че ЖСК”Български художник” притежава 7650/20595 ид.ч. от дворното място, върху което без наличие на учредено право на строеж е построила блок 259, а останалите идеални части от имота са били придобити от Н.Б. чрез публична продан и прехвърлителни сделки. Впоследствие по договор за дарение, сключен с Б., ответникът А. Р. е придобил същите 12 095/20595 ид.ч. Той е признат за собственик по давност на останалите 8500/20595 ид.ч. с констативен нотариален акт №123/2006г. Ищците са член-кооператори в ЖСК „Български художник” и са легитимирани да водят иска само за притежаваната от ЖСК част от правото на собственост. Ответникът Р. не е станал собственик и на останалите 8500/20 595 ид.ч. от имота на основание давностно владение за период до 2006г. Той се е снабдил с констативен нотариален акт, но от доказателствата по делото се опровергава легитимаращото действие на нотариалното удостоверяване. Нормата на чл.181 ЗУТ указва, че сградата или части от нея се считат изградени като годен обект на гражданския оборот, когато е извършена до степен „груб строеж”. В случая давност е започнала да тече от 23.10.2007г., когато съгласно представеното удостоверение по делото, сградата е изградена до степен „груб строеж” и е съставен констативен протокол по чл.181,ал.2 ЗУТ. Член-кооператорът разполага с правото да иска предаване жилището дори ЖСК да не е индивидуален собственик на цялата сграда.Наличието на съсобственост върху сградата, в която ЖСК има идеални части, не отменя правото и да извършва разпределение на обектите в нея.Както ответникът не би могъл да отблъсне иска за собственост на ЖСК, поради това че тя е само съсобственик, така и не може да отблъсне иска на член-кооператора, който по силата на закона упражнява правата на ЖСК.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Поставените от касаторите П. Г. Р. и А. П. Р. въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване в сочените хипотези на чл.280,ал.1 ГПК. Позоваването на противоречие с Р №774/2011г. по гр.д.№643/2009г., ІVг.о. е неоснователно. То не представлява задължителна практика по поставения въпрос, тъй като касационното обжалване е било допуснато по материалноправния въпрос за легитимацията на съсобственика да ревандикира целия имот от всяко лице, което го владее или държи без основание и с решението е прието, че такава е налице. По поставения от касаторите въпрос е налице задължителна практика на ВКС /Р №822/2010г. по гр.д.№46/2010г., І г.о., Р №146/2010г. по гр.д.№238/2009г., ІІ г.о., Р№251/2011г. по гр.д.№879/2010г., Іг.о./, която е съобразена от въззивния съд. Освен това и с посоченото от касаторите решение на ВКС не е прието, че постановяване на осъдително решение по чл.38а ЗЖСК срещу лице, което притежава собственически права върху спорния предмет е недопустимо, както в случая се поддържа. В останалата си част изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК съдържа касационни оплаквания, а не коректно формулирани правни въпроси. Решението е обусловено от решаващите изводи, направени в съответствие със задължителната съдебна практика относно това, кога при строеж възниква самостоятелен обект на собственост в сграда – с изграждане на грубия строеж на сградата или на етап, за който е издадено разрешението за строеж -ТР№1/2011г., ОСГК. Въпрос на изпълнена доказателствена тежест в процеса е установяването на факта кога сградата е била завършена до степен „груб строеж”, поради което въпросът е фактически и така релевираните доводи не могат да послужат като правен въпрос, по който да бъде селектирана касационната жалба. Посоченото относно наличието на явно владение в полза на касатора, също не представлява правен въпрос по смисъла на цитираното ТР. Решаващите изводи на въззивния съд не са във връзка с това дали владението в случая не е явно и е съмнително /то е такова винаги когато не може да се определи със сигурност дали владелецът държи имота като свой, при условие, че е започнал да упражнява фактическа власт върху него за друг и е невъзможно едно владение да се упражнява тайно по отношение на този, на когото се противопоставя/. Въззивният съд е приел,че не е налице изискуемият от закона 10 годишен срок за придобиването на имота по давност чрез упражняване на фактическа власт. В тази връзка са неотносими приложените решения на ВКС. Изложените от касаторите доводи за необоснованост на обжалваното решение, както и фактическите въпроси не могат да обосноват допускане касационно обжалване на решението, тъй като представляват касационни оплаквания по смисъла на чл.281,т.3 ГПК.
По касационната жалба на В. Д. А.-К., Д. В. К. и А. В. К.. Не в противоречие с ТР№1/2013г., ОСГТК, а в съответствие с него въззивният съд се произнесъл по поставените процесуални въпроси. С посоченото ТР се прие, че при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне по мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. В разглеждания случай въззивният съд е разгледал оплакванията във въззивната жалба,подадена в срока по чл.259,ал.1 ГПК. След изтичане срока за обжалване на въззивното решение е преклудирана възможността за въвеждане на нови основания за неправилност на първоинстанционното решение. Възприетото от въззивния съд не е в противоречие с ТР№1/2013г.,ОСГТК, както и с решения №764/2011г., ІV г.о. и №670/2010г., ІІІ г.о. Последните две разглеждат въпроси за правомощията на въззивния съд при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба.
С оглед изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби.С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК и липсата на искане и данни за извършени разноски, страните не следва да се присъждат разноски.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №886 от 10.02.2014г. по гр. дело № 9918/2011г. на Софийския градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: