О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 451
София, 06.11.2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети септември, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 718/2017г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. С. К., действащ като [фирма], [населено място], чрез пълномощника му адвокат М. З., срещу въззивно решение № 4971/13.06.2016г. по гр. дело № 6874/2012г. на Софийския градски съд. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се сочи, че са налице основанията на чл.280,ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че в противоречие с практиката на ВКС – ППВС №1/1953г., ТР№1/2001г., ОСГК, решение №57/2011г. по гр.д.№1416/2010г. , ВКС, ІІІг.о., е решен процесуалноравен въпрос относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, поставени в становищата на страните, както и всички доказателства за да установи правилно фактите и ги прецени законосъобразно. Твърди се, че в противоречие с практиката на ВКС е решен въпрос относно прекъсването на давностния срок на владение – с установителен или осъдителен иск за собственост на спорния имот, предявен от собственика срещу владелеца.В противоречие с практиката на ВКС са решени въпросите относно неприложимостта на чл.59,ал.1 ЗТСУ /отм./ за парцели за обществени мероприятия и за възможността да бъде придобита по давност сграда отделно от намиращото се под нея дворно място. Посочени са решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, както и ТР №1/2012г., ОСГК.
Ответниците по касационната жалба [фирма], Д. В. Б. и Л. Б. Н.- Н. я оспорват като неоснователна в писмено становище по чл.287,ал.1 ГПК. Останалите ответници не изразяват становище.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е оставено в сила решение от 03.11.2010г. по гр.д.№9955/2007г. на Софийски районен съд. С последното е отхвърлен предявеният от Н. С. К., действащ като [фирма], иск с правно основание чл.97,ал.1 ГПК /отм./ вр.чл.79 ЗС за признаване правото на собственост върху недвижим имот, представляващ дворно място в [населено място], [улица], с площ 504 кв.м., съставляващо ПИ № 10, кв. 104 по плана на С., м.З., ведно с построената в мястото едноетажна масивна постройка, бивша спортна зала, състояща се от производствено помещение, сервизни помещения и склад, със застроена площ 150 кв.м.
Въззивният съд е констатирал, че съгласно допуснато уточнение в хода на процеса, предмет на делото е реална част от УПИ VІІІ, отреден за имоти пл. № 10 и 11, целият с площ от 770 кв.м., а процесната част – от 496 кв.м., съставляваща ПИ № 10 от кв. 104, заедно с построената в мястото масивна стопанска едноетажна постройка, описана в заключението на вещото лице Б., с площ 148 кв.м. Съгласно уточнение с писмена молба от 26.06.2007г., ищецът се е позовал на оригинерно придобиване въз основа на владение за период от 10 години преди предявяването на иска. Ответниците са оспорили иска с правоизключващо възражение за право на собственост, като ответното дружество [фирма] се легитимира като собственик на имота, на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 199/30.03.2007г. с ответниците – физически лица /техни праводатели/. Ищецът не се е снабдил с констативен нотариален акт на претендираното от него придобивно основание и с оглед въведената конкуренция на права, той трябва да установи при условията на пълно и главно доказване сочения оригинерен способ. След анализ на доказателствата по делото въззивният съд е приел за недоказано непрекъснато владение по смисъла на чл.68 ЗС в продължение на 10 години до завеждане на иска, осъществено от ищеца. Приел е за безспорно установено, че ищецът е придобил държането на имота /сградата през 1996г./ като наемател като той не твърди и не е доказал, че в процесния период това държане да се е превърнато във владение по някой от предвидените в закона начини. Освен това налице е признание на този факт в представена по делото искова молба по друго дело. Не е налице твърденият придобивен способ поради липса на субективния елемент на владението – намерение за своене. По делото са представени многобрайни доказателства, че ответникът не е имал и несмущавано държане върху имота, тъй като по жалби на ответниците – физически лица, след реституция на имота в тяхна полза, ползването на сградата е било забранявано многократно през периода 2002-2006г. Освен това с влязло в сила съдебно решение, което е изпълнено,ищецът е изваден от сградата по реда на чл. 233 ЗЗД. За основателни са счетени и доводите на ответното дружество за изключено оригинерно придобиване на имота поради императивната забрана за придобиване на реална част от парцел по чл. 59 ЗТСУ /отм/ до 2001г., което се обхваща от част от процесния период.
Повдигнатите в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение в някоя от хипотезите на чл.280,ал.1 ГПК. Процесуалноправните въпроси не са решени в противоречие с цитираната практика на ВКС. В съответствие с нея въззивният съд е направил анализ на доказателствения материал по делото относно релевантните за спора факти и възражения и е изложил свои мотиви, приемайки, че твърдяното от ищеца придобивно основание -осъществено давностно владение в период от 10 години преди завеждане на иска, не е доказано. Следователно решаващите изводи са за неизпълнена доказателствена тежест, поради което поставените процесуални въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Въпросите относно задължението на въззивния съд да направи преценка на релевантните за делото факти и доказателства не е решен в противоречие с посочената практика на ВКС,а в съответствие с нея, поради което също не могат да обусловят допускане касационно обжалване на решението. Изводите на съда са основани на установените по делото факти от приетите доказателства. Посочените от касатора като необсъдени от съда доказателства – решения по гр.д.№6217/1999г. на СРС, и по гр.д.2017/2003г. на СГС са обезсилени с определение №99/2007г. по гр.д.№71/2006г. на ВКС, ІVг.о. /при отказ от иска/,т.е. не същствуват като съдебни актове, поради което не е следвало и да се обсъждат от въззивния съд. Решаващите изводи на въззивният съд са за недоказано от ищеца, чиято е доказателствената тежест, владение за процесния период, което може да се свърже с последиците на оригинерното придобиване. В тази връзка соченият от касатора отказ от иска за собственост, предявен срещу него от ответниците физически лица по настоящото дело, е без правно значение за твърдяното от самия него придобивно основание – давностно владение, т.е. отказът от иска не формира СПН по отношение претендираните от касатора права върху имота. Изложеното по-горе относно решаващите изводи на въззивния съд касае и въведените от касатора материалноправни въпроси. Те са ирелевантни за изхода на спора, тъй като основните изводи са за недоказано владение върху процесния имот /сграда и поземлен имот/, поради това, че фактическата власт е осъществявана от ищеца в качеството му на наемател /държател/ и че по иск на [фирма] на основание на чл.233 ЗЗД той е изваден от сградата с влязло в сила съдебно решение. Ето защо и въпросите относно допълващите изводи по приложението по чл.59 ЗТСУ /отм./ не могат да предпоставят самостоятелно допускане касационно обжалване на решението. При това положение са неотносими и посочените в тази връзка решения на ВКС.
Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК, на ответниците по касация не следва да се присъждат разноски поради липса на искане и данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4971/13.06.2016г. по гр. дело № 6874/2012г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: