1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 155
гр.София, 27.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
тринадесети март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 869/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Матеви” ЕООД срещу въззивно определение на Софийски апелативен съд № 323 от 30.01.2019 г. по ч.гр.д.№ 4264/ 2018 г., с което е потвърдено определение на Софийски градски съд от 27.07.2018 г. по гр.д.№ 9668/ 2017 г. и по този начин е прекратено производството по иска, предявен против Върховен касационен съд на Република България, Варненски апелативен съд и Добрички окръжен съд за солидарното им осъждане да заплатят сумата 1 190 556,84 лв – обезщетение за вреди от несправедлив съдебен процес.
Частният жалбоподател поддържа, че неправилно въззивният съд извел недопустимост на иска от обстоятелството, че функционалният имунитет на съдиите, прокламиран в чл.132 КРБ, изключва както тяхната гражданска отговорност във връзка с постановените в това им качество актове, така и отговорността на съдилищата, в които те правораздават, като възложители на работата им. Поддържа, че предявеният иск не е за реализиране на гаранционно – обезпечителната отговорност на възложител на работа, а за реализиране на отговорността на държавата за обезщетяване на вреди, причинени от нарушаване на правото на Европейския съюз (ЕС) от несправедлив съдебен процес. Такъв иск е допустим, съгласно практиката на Съда на ЕС, обективирана в решения по делата Ф. срещу Италия, К. срещу А. и Т. де М. срещу Италия. Позовава се и на практика на ВКС, според която в хипотеза на нарушение на правото на ЕС от държава – членка, извършено от национална юрисдикция, отговорността на държавата следва да бъде реализирана по реда на ЗОДОВ, независимо от наличието на влязло в сила решение, с което нарушението е извършено. Поддържа, че обезщетение за вредите от несправедливо приключил съдебен процес може да се претендира въпреки наличието на такова решение, щом то е постановено в нарушение на правото на ЕС. Въпросът дали има причинно следствена връзка между вредите и несправедливия процес, според касатора, е по съществото на спора, а не по допустимостта на предявения иск. За неправилно счита и разбирането, че доводи за нарушение на правото на ЕС е възможно да бъдат релевирани само по реда на инстанционния контрол, защото за реализиране на отговорността на държавата за вреди, произтекли от нарушение на правото на ЕС не може да бъде процесуална пречка наличието на влязло в сила съдебно решение. Поради това моли обжалваното определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол повдига процесуалноправните въпроси „Отговорността на държавата за вреди, причинени от несправедлив съдебен процес, обективна отговорност ли е, при която се преценява характера на извършеното нарушение, или следва да се преценява вината на решаващия състав и/или възможността за ангажиране на неговата гражданска отговорност?” и „Допустимо ли е да се търси отговорност на държавата при допускане на несправедлив съдебен процес?”. Счита, че в обжалваното определение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, в противоречие с практиката на Съда на ЕС, както и че са от значение за точното прилагане на закона развитието на правото. Поддържа също, че определението е очевидно неправилно, тъй като отрича на практика възможност за реализиране на отговорност за вреди от несправедлив съдебен процес, което не съответства на практиката на ВКС и Съда на ЕС, както и на общностното право.
Частната жалба е допустима, а основателно е и искането за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Въззивният съд е констатирал в обжалвания акт, че производството по делото е образувано въз основа на искова молба на „Матеви” ЕООД срещу Върховен касационен съд на Република България, Варненски апелативен съд и Добрички окръжен съд, предявен е иск за солидарно осъждане на ответниците да заплатят сумата 1 190 556,84 лв – обезщетение за вреди от несправедлив съдебен процес. Фактическите твърдения, на които е основана исковата претенция, са за допуснати процесуални нарушения при разглеждане на правен спор между ищеца и трето лице, необоснованост на издадените от съдии при ответниците съдебни актове, разрешаващи този спор; несъобразяване на задължителни указания на ВКС; необсъждане на аргументи на страна; допускане на противоречива съдебна практика; формалистичен подход при разглеждане на спора от ВКС като последна инстанция. Апелативният съд посочил, че ищецът основава претенцията си на влязло в сила съдебно решение, с което е осъден да предаде на действителния му собственик владян от него недвижим имот и което според него е постановено в последица от несправедлив съдебен процес. При тези обстоятелства въззивният съд извел, че предявеният иск е недопустим, макар не поради това, че с него би се засегнала силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение. Недопустимостта на иска съдът извел от обстоятелството, че чл.132 КРБ прокламира функционален имунитет на съдите относно гражданската им отговорност във връзка с постановените от тях актове, което изключва и възможността да бъде търсена отговорност от съответния съд, в който те правораздават, като възложител на работата им.
С оглед мотивите на въззивната инстанция, първият поставен от частния касатор правен въпрос е релевантен, а основателен е и доводът на касатора, че той има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По него няма данни за установена практика, нито законът съдържа ясен отговор, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато за отговор по този въпрос.
Отговорността на държавата за вреди, причинени от действия и актове на нейни органи и длъжностни лица, е обективна и се реализира без оглед обстоятелството виновно ли е било поведението на съответните лица или членове на състава на органа. Това следва от разпоредбата на чл.7 КРБ, която не предпоставя възникването на отговорността на държавата в зависимост от субективното отношение на прекия причинител на вредите. Вината му е от значение единствено в отношенията между него и държавата (чл.9 ЗОДОВ), но не и в отношенията между държавата и пострадалия. Когато се твърди, че страна по гражданско дело е увредена вследствие действие на правораздавателен орган, разрешил правен спор със сила на пресъдено нещо, отговорността на държавата също е обективна, но ако е налице противоправно деяние, което е причинило претендираната вреда. Практиката на СЕС допуска реализиране на отговорността на държавата и при наличие на влязло в сила решение, без преди това да е необходима отмяната му, но само когато съдебният акт е постановен при очевидно противоречие с правото на ЕС. В такъв случай се реализира отговорността на държавата за неизпълнено задължение по чл.4 пар.3 ДЕС, като нейните основания са: нарушена норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправен субект, нарушението да е „достатъчно съществено“ и да е в пряка причинно-следствена връзка с твърдяните вреди. Тази отговорност също е обективна, тя е за държавата, а не за органа, от чиито състав е прекият причинител. Разпоредбата на чл.132 КРБ няма отношение към допустимостта на иска за реализирането й дори когато страната сочи като ответник съд, тъй като съдът е единствено процесуален субституент на материалноправно легитимирания длъжник.
В обжалваното определение на въпроса е отговорено в противоположен смисъл, защото съдът е извел недопустимост на иска именно от разпоредбата на чл.132 КРБ, като е намерил функционалният имунитет на съдиите за пречка да се търси отговорност от съдилищата, в които те правораздават. Изводът е незаконосъобразен, тъй като отговорност се претендира не от съдилищата, а от държавата, съдилищата са само нейни процесуални субституенти. За реализирането на тази отговорност функционалният имунитет на съдиите не може да бъде пречка.
Предвид отговора на правния въпрос, по който обжалването е допуснато, отговорността на държавата за вреди от „несправедлив съдебен процес” може да бъде търсена при наличие на влязло в сила решение само доколкото то е постановено в очевидно нарушение на правото на ЕС. Тази отговорност е обективна и не зависи от уредения във вътрешното законодателство имунитет на съдиите постановили акта, но за да бъде реализирана ищецът трябва да изложи ясни и конкретни твърдения за предпоставките, при които тя възниква. Той следва да посочи в какво се състои нарушението на правото на ЕС, без значение дали има противоречие между това право и разпоредби от правото на държавата-членка – с кои действия на националния орган правото на ЕС е нарушено, какви вреди е претърпял и обстоятелствата, обосноваващи пряка причинно-следствена връзка между твърдяното нарушение и претендираните вреди. Бланкетното изявление, че е нарушено правото на ЕС не съставлява основание на предявения иск. Такова основание са фактите и обстоятелствата, от които ищецът извежда претендираното право.
В конкретния случай твърденията в исковата молба, с която се претендира обезщетение за вреди от действия на съда при решаване на правен спор с влязло в сила решение, са за допуснати процесуални нарушения при квалификацията на предявения иск и при разглеждане на правния спор между ищеца и „Промтур” ЕООД; за необоснованост на издадените по този спор съдебни актове от съдилищата поради необсъждане на съществени аргументи на дружеството; за несъобразяване на задължителни указания на ВКС; за необсъждане на основни аргументи на ищеца в хода на съдебното производство; за допускане на съществуване на противоречива съдебна практика, включително такава на ВКС; за формалистичен подход при разглеждане на спора от ВКС и необоснованост на акта му, водеща до фактическа липса на достъп до тази инстанция. Това не са твърдения за осъществяването на конкретни факти, а бланкетни изявления, които не са свързани с никакъв довод за нарушаване на правото на ЕС. Единствените сочени от ищеца разпоредби, които не са с източник национален правопорядък, са тези на чл.6 ЕКЗПЧОС и на чл.47 ХОПЕС. ЕКЗПЧОС е международноправен акт, задължителен за България, но не е част от правото на ЕС. Разпоредбата на чл.47 ХОПЕС няма отношение към фактически твърдения на ищеца, тъй като той не е изложил в исковата си молба никакви факти, които да могат да бъдат подведени като твърдения за неизпълнение на задълженията на българската държава по тази норма. Разпоредбата е посочена от ищеца, с бланкетното изявление, че тя е нарушена.
Макар по различни от изложените в обжалваното определение мотиви, касационната инстанция също стига до извод за недопустимост на предявения иск, поради което частната жалба не следва да бъде уважена.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение на Софийски апелативен съд № 323 от 30.01.2019 г. по ч.гр.д.№ 4264/ 2018 г.
ОСТАВЯ В СИЛА определение на Софийски апелативен съд № 323 от 30.01.2019 г. по ч.гр.д.№ 4264/ 2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: