О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 159
София, 12.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети януари, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова
гр. дело №3661/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Е. П. Х., чрез процесуалните му представители адвокати Ц. П. и К. М. и на М. П. А., чрез процесуалния и представител адвокат Д. Г., срещу въззивно решение от 09.05.2016г. по по гр. дело №12276/2015г. на Софийския градски съд.
Е. П. Х. обжалва решението в частта, с която е уважен предявеният срещу него иск по чл.31,а.2 ЗС, отхвърлена е паричната му претенция по чл.12,ал.2 ЗН над присъдената сума от 35 886,13 лева, представляваща увеличение на наследството, поради частичното му възнаграждаване за вложените от него средства, оставена е без разглеждане евентуално предявената претенция за подобрения в имота, и е осъден да заплати за уравнение на дела на другата съделителка разликата между 60 372,80 лева и 109 346,50 лева. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в хипотезите на чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по много въпроси : следва ли безкритично съдът да възприеме приета експертиза или трябва да я цени с оглед нейната обоснованост и следва ли да изложи мотиви за това;какви трябва да са мотивите му – правни или житейски; необходимо ли е експертизата да е надлежно обоснована, за да бъде възприета от съда; длъжен ли е съдът да обсъди доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност и да се произнесе по всички твърдения и възражения на страните; може ли въззивният съд да измени първоинстанционното решение на база ненаправено във въззивната жалба оплакване; следва ли по претенция по чл.12, ал.2 ЗН да се отчете обстоятелството че заявителят е полагал грижи за общия наследодател; ползването на имота за срок от 3 години представлява ли облага, съизмерима с приноса за построяване и подобрения на имота; какъв е начинът за определяне на средния пазарен наем като способ за определяне на обезщетението за пропуснати ползи; допустимо ли е когато съдът уважава частично претенцията по чл.12,ал.2 ЗН да преизчислява за каква част следва да се произнесе по евентуалния иск за подобрения; може ли ползването на един имот през 1972г. – 1978г. да се счита възнаграждение за наследника за вложени от него средства за период 1986г. -2009г. Прилагат се многобройни решения на ВКС.
Ответникът по тази касационна жалба М. П. А. я оспорва в писмено становище.
М. П. А. обжалва въззивното решение в частта, с която на основание чл.12,ал.2 ЗН е осъдена да заплати на Е. П. Х. 35 886,13 лева. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се сочат основанията на чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Поставят се процесуалноправни въпроси относно задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения; относно задължението на съда да извърши преценката на неизгодни за страната факти наред с всички обстоятелства по делото. Поставят се материалноправни въпроси : при наличието на какви обстоятелства наследникът, който претендира да е увеличил наследството, следва да се счита възнаграден от наследодателя за извършеното увеличение; следва ли да се счита за възнаграден наследник, който претендира да е увеличил наследството, който след като е станал съсобственик на идеална част от имота заедно с наследодателя си и последният безвъзмездно му е отстъпил ползването на своята идеална част с оглед възнаграждаване на увеличение на наследството и как в този случай ще се уредят отношенията между сънаследниците – изцяло в качеството им на съсобственици по правилата на чл.30 и следващите ЗС или при условията на чл.12,ал.2 ЗН.
Ответникът по тази касационна жалба я оспорва в писмен отговор.
Касационните жалби са депозирани в срока по чл.287 ГПК и са процесуално допустими.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е отменено решение №II-78-9/2014 г. по гр.д.№48753/09г. на СРС в частта, с която в дял на Е. Х. на основание чл.12, ал.2 ЗН е поставен имот – жилищна сграда /подробно описана/, построена в УПИ X-523, кв.19 по плана на [населено място], м.в.з.С., с площ 850 кв.м., в частта, с която е поставен в дял на Е. Х. УПИ Х-523, върху който е построена жилищната сграда, в частта, с която М. А. е осъдена да заплати на Е. Х. 40 963 лева за уравняване на дяловете, в частта, с която е отхвърлен частично искът на М. А. срещу Е. Х. с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за разликата над 13 603 лева до 15 253,71 лева – обезщетение за лично ползване на описаното дворно място и къща за период : 04.07.2009г. – 28.02.2014 г., както и по отношение на разноските. Постановено е друго, с което в дял и изключителна собственост на Е. Х. на основание чл.353 ГПК е поставен имот идентификатор №68134.2040.523, представляващ УПИ X-523, кв.19 по плана на [населено място], м. в.з. С., с площ от 850 кв.м., заедно с построения в имота имот №68134.2040.523.1 , представляващ барака с площ 8,25 кв.м, както и построената в УПИ жилищна сграда и гараж към нея с идентификатори съответно №68134.2040.523.2 и №68134.2040.523.3 /подробно описана/ ; Е. Х. е осъден да заплати на М. А. разликата над 60 372,80 лева до 109 346,50 лева за уравнение на дяловете. Първоинстанционното решение е оставено в сила в останалата част, с която в дял и изключителна собственост на основание чл.353 ГПК на М. А. е поставен апартамент, находящ се в [населено място] /подробно описан/ с площ от 61,11 кв.м., с която Е. Х. е осъден да заплати на М. А. общо 60 372,80 лева за уравняване на дяловете, с която Е. Х. е осъден да заплати на М. А. на основание чл.31, ал.2 ЗС 13 603 лева обезщетение за лично ползване на описаното дворно място и къща за период 04.07.2009 г. – 28.02.2014 г. и в частта, с която същият иск е отхвърлен за разликата над 15 253,71 лева до предявения размер от 33 540 лева.
Въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение е допусната делба между двамата съделители при равни квоти на процесните наследствени имоти : апартамент и дворно място с построената в него сграда и барака като възражението на Х., че е придобил по давност сградата в кв.С. е прието за неоснователно. Страните по делото са наследници на Ц. И., поч. на 05.07.1986г. и на П. И., поч. на 27.03.2009г.
А. е предявила претенция по сметки – обезщетение за ползване по чл.31, ал.2 ЗС за имота в кв.С. за периода 04.07.2009 г. – 28.02.2014 г. в размер на 12 970 лева. Х. е предявил искане да му бъде възложена къщата в кв.С. – идентификатор №68134.2040.523.2 на основание чл.12, ал.2 ЗС с твърдение, че приносът му е в размер на 80 % от стойността на построената сграда като е участвал при строежа на основите и при довършването. След 1986 г. е извършил значителни подобрения – пристрояване , строителство на санитарен възел и др. , с което приносът е достигнал общо 88 % . При условията на евентуалност претендира увеличението да бъде присъдено в пари в размер на 42,90 % от пазарната стойност на имота. В продължение на 10 години преди смъртта на наследодателя Х. охранявал имота и му се полагат още 1500 лева. Алтернативно е поискал и възлагане на имота по чл.349 ал.2 ГПК , тъй като е живял в едно домакинство с наследодателя. При условията на евентуалност е поискал и разпределяне на имота, защото тегленето на жребий е неудобно при наличието на големи подобрения. При условията на евентуалност е поискал присъждане на подобрения за периода 1986г. – 2009 г. в размер на 15 361 лева. Претендира подобрения и за периода 2009 г. – 2014 г. в размер на 1437,50 лева.
Въззивният съд е приел претенцията за възлагане на Х. по чл.349 ал.2 ГПК за неоснователна, тъй като притежава идеална част от друго жилище, а освен това в случая и двата имота, предмет на делбата са жилищни имоти. Претенцията по чл.12, ал.2 ЗН е приета за основателна, но остойностена не имотно, а с парична сума, и то не в претендирания размер. Разпоредбата на чл.12, ал.2 ЗН дава възможност да се присъди на сънаследник, който приживе на наследодателя е спомогнал да се увеличи наследството – ако не е бил възнаграден по друг начин – увеличението на стойността на имота в имот или в пари. Възлагане на целия имот по чл.12, ал.2 ЗН може да стане само ако вложените в имота средства напълно покриват неговата стойност – напр.ако имотът е закупен изцяло със средства на наследника или е изграден изцяло с негови средства в дворното място на наследодателя като същевременно наследникът не е бил възнаграден по друг начин вкл. и чрез безвъзмездно ползване на имота. В случая УПИ и сградата съставляват един имот и са неподеляеми, поради което е налице един общ жилищен имот . Застроеният УПИ има обслужващо значение по отношение на сградата и не би могъл да се разглежда като самостоятелен обект на делба. Няма данни парцелът да е закупен от Х. или с негови средства , а той формира дори преобладаваща част от стойността на този жилищен имот. По-ценен е парцелът в подножието на В., а не строената с десетилетия бивша вилна постройка. Твърденията на Х. за владението и ползването на къщата са противоречиви. В първата фаза на делбата е твърдял, че ползва имота от 1973 г. – 1974 г. Впоследствие твърди, че е обитавал постоянно сградата през периода 1976 г. – 1978 г. и след 1990 г. С оглед тези твърдения и гласните доказателствата по делото въззивният съд е приел, че Х. е ползвал имота за жилищни нужди около 4 години за периода 1975 г. – 1978 г. Имотът е ползван и от наследодателите. Приносът на Х. за постояване на къщата дори да е водещ и преобладаващ, не изключва участието и на наследодателите с личен труд, както и принос на други близки и роднини в строителството на къщата. При тези данни е прието, че от стойността на сградата трябва да се приспаднат – съобразно заключенията на СТЕ – 18 % за основите на сградата , за които ищецът признава , че са изградени от баща му. Освен това съделителят е бил частично възнаграден чрез ползване като жилище на бившата вилна сграда за периода 1975г. – 1978 г. с по 6,53 % от стойността на сградата годишно,т.е. общо 26,16 % , изчислени от техническата експертиза като валоризация на спестения наем през стойността на минималната работна заплата към този период. Не следва да се завишава процентът на принос в сградата поради последващи подобрения до 1986 г. , тъй като успоредно с тези подобрения сградата е била ползвана от Х. за вилни нужди за периода заедно с наследодателите. Не са доказани по безспорен начин нито датата на постепенното подобряване, нито времетраенето на вилното ползване, както и доколко сградата е ползвана и от бащата и майката на страните. След като през 1986 г. е починала майката на страните и Х. е станал съсобственик в имота, не може да се приеме, че той „възнаграждаван“ чрез ползване на имота, защото всеки съсобственик има право да ползва имота на основание на собствеността си. Приносът на Х. в сградата, за който не е възнаграден от наследодателите, е в размер на 55,84 % от стойността на сградата. Съгласно заключението на новата тройна СТЕ изслушана пред въззивната инстанция актуалната пазарна стойност на сградата е в размер на 128 532 лева. След като Х. претендира 42,90 % от пазарната стойност на имота, то съделителката А. му дължи половината от 55,84 % от стойността – или 35 886,13 лева. Поради частично уважаване на претенцията по чл.12, ал.2 ЗН не подлежи на разглеждане заявената като евентуална претенция за подобрения за периода 1986 г. – 2009г. Разглеждането на евентуалния иск зависи от сбъдването на поставено от самия ищец условие – отхвърляне на главната му претенция. Недопустимо е съдът да „преизчислява“ за каква част следва да се произнесе по евентуалния иск , ако главният е частично уважен. Основателността на претенцията по чл.12, ал.2 ЗН, както и фактът на извършени подобрения в имота в кв.С. налага прилагане на чл.353 ГПК при извършване на делбата и разпределение на имотите като в дял на Х. следва да се постави този имот. Съделителката А. също е заявила, че не възразява този имот да бъде поставен в дял на съделителя Х., а тя да получи апартамента в С.. По уравняване на дяловете въззивният съд е приел, че общата стойност на имотите е 352 959 лева, от която стойността на имота в кв.С. е 285 826 лева , а на апартамента – 67 133 лева. Всеки от съделителите има стойностен дял от 176 479,50 лева. Доколкото А. получава имот на стойност 67 133 лева, то Х. й дължи за уравнение на дяловете 109 346,50 лева .
По отношение на претенцията по чл.31, ал.2 ЗС на А. за ползването на дворното място и къща за процесния период е прието за безспорно, че имотът е ползван изключително от Х. и след поканата на ищеца. Размерът е установен от заключението на новата тройна СТЕ, която определя обща наемна цена за периода в размер 30 507,42 лева. Въззивният съд не е кредитирал варианта на заключението с допълнителен коефициент за лоша инфраструктура, поради това, че не е доказана лоша инфраструктура след 2009 г. , която да е непреодолима пречка за ползване на имота.Освен това месечна наемна цена от 546,75 лева за двуетажна къща и дворно място в кв.С. за посочения период съответства на пазарните условия. Инфраструктурата е съобразена още в първоначалното заключение и не следва повторно да се взема предвид. Самият ответник предпочита да обитава и да придобие този перспективен имот.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби.
Повдигнатите и от двамата касатори процесуалноправни въпроси относно задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, не са решени в противоречие с посочената практика на ВКС. В съответствие със същата въззивният съд е изложил подробни мотиви относно установената, вкл. от гласните доказателства и от първоинстанционния съд /непроменена пред него/ фактическа обстановка по отношение на влаганите от съделителя Х. средства и труд при построяване на процесната сграда във връзка с претенцията му по чл.12,ал.2 ЗН. Направил е извод, че тази претенция не може да се уважи чрез имотно обезщетение, а чрез парично такова. За размера на вложените от Х. средства и труд е отчел събраните гласни и писмени доказателства /в.т.ч. данните за доходите на този съделител/. Той е съобразил трайно установената съдебна практика, включително и посочената от касаторите.Според нея съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Той е обсъдил релевантните към спора доказателства във връзка с доводите на страните, в т.ч. и доводите за размера на приноса на Х. за построяване на къщата. Като неотносими към спора по заявената от него претенция по чл.12,ал.2 ЗН не са обсъдени сочените от касатора Х. доказателства относно това дали ищцата също е ползвала жилище на родителите си и дали Х. е давал издръжка на наследодателя на страните за период 1990г. – 2009г. По въпросите в изложението на касатора Х., касаещи цената на допуснатите до делба имоти и размера на претенцията за пропуснати ползи и тази по чл.12 ЗН, определена на база експертните заключения, а именно : следва ли безкритично съдът да възприеме приета експертиза или трябва да я цени с оглед нейната обоснованост и следва ли да изложи мотиви за това; какви трябва да са мотивите му – правни или житейски; необходимо ли е експертизата да е надлежно обоснована, за да бъде възприета от съда; също не са налице предпоставките на чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.Това е така, защото е съобразена сочената от касатора задължителна за въззивния съд практика на ВКС, съгласно която съдът следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му по възприемане на експертните заключения, да изложи съображения защо кредитира едно или друго от приетите по делото заключения. За да се възприеме експертното заключение от съда, то трябва да бъде пълно, ясно и мотивирано. Експертът трябва не само да формулира отговор на поставените задачи, но и да посочи конкретните факти, въз основа на които прави изводите си. В случая всичко това е изпълнено. Въззивният съд е изложил съображения за допускането на нова тройна експертиза, а именно установяване действителната пазарна цена на имота в кв.С., предвид явното и занижаване от страна на мнозинството в тройната експертиза, приета в първоинстанционното и изложените в особеното мнение съображения. Възприел е заключението на назначената от него тройна експертиза като компетентно и установяващо действителната цена на имота, без варианта, който е дала за допълнителен коефициент „лоша инфраструктура”. В тази връзка е посочил, че такава не е доказана и е изложил своите съображения. По въпроса може ли въззивният съд да измени първоинстанционното решение на база ненаправено във въззивната жалба оплакване също не е налице противоречие със задължителната практика на ВКС, в т.ч. и приетото в ТР №1 /2013г., по тълк.д.№1/2013г., ОСГТК относно правомощията на въззивната инстанция по проверката за правилност на първоинстанционното решение с оглед рамките на релевираните във въззивната жалба оплаквания. Според цитираното ТР въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания.Тя е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263,ал.1 ГПК. Въззивният съд трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. В случая във въззивната жалба на съделителката А. са изложении оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с кредитиране заключението на тройната техническа експертиза, поискано е назначаване на нова такава, направени са оплаквания и във връзка с приетото от първоинстанционния съд относно възражението, че съделителят Х. е бил възнаграден за вложените от него труд и средства за построяване на сградата.Във връзка с тези оплаквания и поради липса на специални знания въззивнят съд е допуснал счетоводна експертиза, която да остойности вилния имот към момента на построяването му като парична стойност и като брой минимални работни заплати и да даде наемната цена за период от построяването до смъртта на наследодателя като даде и стойност на всяка година евентуално ползване. Касаторът Х. също е поискал така поставените на експертизата задачи да бъдат разширени с нови въпроси, формулирани в писмената му молба от 15.02.2016г.
Въпросът, поставен от касатора Х. – следва ли по претенция по чл.12, ал.2 ЗН да се отчете обстоятелството че заявителят е полагал грижи за общия наследодател поставен в хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК не може да се прецени като относим. От една страна касаторът твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по такъв довод, т.е. той не е включен в предмета на спора, а от друга, че решението му ще е от значение за правилното приложение на закона както и за развитието на правото. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК. този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда. В случая този въпрос не е включен в предмета на спора, въззивният съд не се е произнасял по него, поради което и той не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението. За пълнота следва да се има предвид, че не е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Полагането на грижи към наследодателя от страна на наследника, който има претенция по чл.12,ал.2 ЗН няма отношение към размера и, то обикновено е израз на изпълнение на нравствен дълг,освен ако не е изрично поето като правно задължение, напр. по алеаторен договор. Въпросът дали ползването за срок от 3 години на делбения имот представлява облага, съизмерима с приноса за построяване и подобрения на същия не може да бъде преценен като относим. Това е така, защото въззивният съд само е остойностил ползването на имота от съделителя Х. за този период и така като получено възнаграждение го е съотнесъл към общия размер на извършените от него подобрения. Той не е приел, че това ползване е облага, която е пълен еквивалент на вложения принос за построяването на имота. Въпросът какъв е начинът за определяне на средния пазарен наем като способ за определяне на обезщетението за пропуснати ползи не е решен в противоречие, а в съответствие със сочената от касатора Х. решения на ВКС. За да определи размера на средния пазарен наем въззивният съд е възприел заключение на експертиза която е определила размера на този пазарен наем. Касаторът е разполагал с процесуалната възможност да поставя задачи на тази експертиза да остойностява наема по различни методики и съпоставки, в т.ч. и тези които сега сочи като залегнали в различни експертни заключения, обсъждани в приложените съдебни решения.
Не са налице предпоставките на чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане касационно обжалване и по въпроса, допустимо ли е когато съдът уважава частично претенцията по чл.12,ал.2 ЗН да преизчислява за каква част следва да се произнесе по евентуалния иск за подобрения и може ли ползването на един имот през 1972г. – 1978г. да се счита възнаграждение за наследника за вложени от него средства за период 1986г. -2009г. По първия от тези два въпроса въззивният съд не е приел, че след като уважава частично претенцията по чл.12,ал.2 ЗН трябва да уважи и частично заявената при условията на евентуалност претенция за подобрения. Той е приел, че поради уважаване частично на претенцията по главния иск не подлежи на разглеждане заявена като евентуална претенция за подобрения. Така даденото решение е съобразено с константната съдебна практика относно разглеждането от съда на заявените обективно съединени при условията евентуалност искове. Съгласно тази практика уважаването на първия е предпоставка за неразглеждане на втория иск, т.е. с постигането на целения правен резултат по първия иск отпада правният интерес на ищеца от втория иск. Частичното уважаване на главния иск не предпоставя разглеждане частично и на евентуалния иск с извършване на преизчисления, в каквато насока са съображенията на касатора. Последният въпрос също е неотносим към решаващите изводи в обжалваното решение.Това е така защото възизвният съд не е приел, че ползването на имота от касатора Х. за периода 1975г. – 1978г. е възнаграждение на наследника за вложени от него средства в последващ период – 1986г. – 2009г. /годините на смъртта на двамата наследодатели/. Прието е, съобразно твърденията на самия съделител и приетите доказателства, че сградата в кв.С. е строена в период 1970г. -1974г. като за строежа са влагани труд и средства от касатора /без основите на сградата, изградени от наследодателя/, а ползването от последния на същия имот, което е преценено като възнаграждение „по друг начин” е за период 1975г. – 1978г. Посочено е, че не следва да се завишава процентът на принос в сградата от страна на Х. поради последващи подобрения до 1986г., тъй като успоредно с тях, той е ползвал сградата за вилни нужди заедно с наследодателите. Не е доказано кога е осъществявано постепенното подобряване, нито времетраенето на вилното ползване. В останалата си част изложението съдържа касационни оплаквания, в т.ч. за необоснованост на съдебния акт, които не могат да се обсъждат в производството по предварителна селекция на жалбите по реда на чл.288 ГПК. Те не представляват самостоятелно основание за допускане касационно обжалване в това производство.
По повдигнатия от касатора М. А. процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения; относно задължението на съда да извърши преценката на неизгодни за страната факти наред с всички обстоятелства по делото, следва да се има предвид изложеното по-горе, че въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС. Не е налице соченото противоречие с практиката на ВКС по въпроса за задължението на съда да извърши преценката на неизгодни за страната факти наред с всички обстоятелства по делото.Това е така защото въззивният съд е отчел наличието на противоречиви становища, относно ползването на имота от страна на съделителя Х., поддържани в двете фази на делбеното дело и по-точно възражението му, че е владял имота и го е придобил по давност. Като е взел предвид, че това възражение е отхвърлено като недоказано и делбата е допусната между страните с влязло в сила решение от една страна, а от друга като е преценил и гласните доказателства, въззивният съд е приел за установен период на ползване 1975г. – 1978г. първият материалноправен въпрос- при наличието на какви обстоятелства наследникът, който претендира да е увеличил наследството, следва да се счита възнаграден от наследодателя за извършеното увеличение не е конкретен и като твърде общ не може самостоятелно да предпостави допускане касационно обжалване на решението. Освен това следва да се има предвид, че отговорът му предполага винаги установяване на конкретна фактическа обстановка съобразно изпълнената от съответната страна в процеса доказателствена тежест. Ето защо и посочените решения на ВКС, даващи отговор дали наследникът е бил възнаграден „по друг начин” по смисъла на чл.12,ал.2 ЗН при конкретно установени обстоятелства, не могат да се приемат като относими към хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Последният материалноправен въпрос е поставен в хипотезата на чл.280,ал.1, т.3 ГПК и е конкретизиран по следния начин – следва ли да се счита за възнаграден наследник, който претендира да е увеличил наследството, който е станал съсобственик на идеална част от имота заедно с наследодателя си и последният безвъзмездно му е отстъпил ползването на своята идеална част с оглед възнаграждаване на увеличение на наследството и как в този случай ще се уредят отношенията между сънаследниците – изцяло в качеството им на съсобственици по правилата на чл.30 и следващите ЗС или при условията на чл.12,ал.2 ЗН. Настоящият съдебен състав намира, че така формулираният правен въпрос е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд. Това е така, защото в решението е прието, че след 1986г., когато е починал първият наследодател – майката на страните, съделителят Х. е станал съсобственик в имота, наред с баща си и другата съделителка – неговата сестра. Осъщественото от него впоследствие ползване на имота е в рамките на правото на всеки съсобственик да ползва общата вещ съобразно чл.31,ал.1 ЗС доколкото не пречи на останалите съсобственици. Ползването е било осъществявано заедно с другия съсобственик –бащата на страните, до неговата смърт като няма данни последният, както и другата съделителка да са се противопоставяли на това. Няма изводи, че е налице безвъзмездно отстъпване на съделителя Х. на идеалната част от имота, собственост на наследодателя, а че е осъществявано общо ползване на съсобствената вещ без противопоставяне на третия съсобственик.В останалата част на изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са развити каасционни оплаквания, които не представляват основания по чл.280,ал.1 ГПК.
С оглед изложеното по следва да се приеме, че не са налице основанията на чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на производството по чл.288 ГПК на страните не следва да се присъждат разноски и те следва да останат за всяка страна такива, каквито са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение 09.05.2016г. по по гр. дело №12276/2015г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: