О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 161
С. 12.04.2017г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на първи февруари, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова
гр. дело №3785/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Я. А. , Н. К. Я., Н. К. Т., Л. Я. Б., С. Ш. Д. и Б. Ш. Д., всички чрез пълномощника им адвокат С. В., срещу въззивно решение № №156/21.04.2016г. по гр. дело №139/2016 г. на Русенския окръжен съд.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се сочи, че са налице основанията на чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Сочи се, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд се е произнесъл по няколко въпроса : нотариалният акт, издаден по реда на чл.587,ал.2 ГПК не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179,ал.1 ГПК, а има само обвързваща доказателствена сила; кое от двете Тълкувателни решения на ВКС има приоритет при решаване на спор за собственост в резултат на наследяване – ТР№11/2013г. по тълк.д.№11/2012г. или ТР№1/2012г. по тълк.д.№1/2012г., ОСГК на ВКС; кои са предпоставките за придобиване по давност на съсобствен имот в резултат на наследяване; тежестта на доказване на превръщането на държането във владение при съсобственост от наследяване; задължението на съда на обсъди всички относими към спора доказателства, доводи на страните и да изложи мотиви; снабдяването с нотариален акт, който не е доведен до знанието на сънаследниците, представлява ли явно и несъмнено владение за себе си. Освен двете цитирани ТР на ВКС, се сочат и други решения с твърдение, че обжалваното им противоречи.
Ответницата по касационната жалба Б. Я. А. не изразява становище.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е отменено решение №1579/2015г. по гр.д.№6627/2014г. на Русенския районен съд. Постановено е друго, с което са отхвърлени предявените от С. Я. А., Н. К. Я., Н. К. Т., Л. Я. Б., С. Ш. Д. и Б. Ш. Д. срещу Б. Я. А. иск за признаване за установено правото на собственост на ищците върху идеални части от недвижим имот – нива в землището на [населено място], [община] поле с площ 39,010 дка, имот № 036002 /подробно описан/. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че страните по делото са наследници на Я. И. и в това им качество им е възстановено правото на собственост върху процесната нива през 1994г. Ответницата се снабдила с констативен нотариален акт №191/2008г. за собственост върху целия земеделски имот по наследство и давност. Съобразно ТР№11/2013г. на ОСГК на ВКС констативният нотариален акт има обвързващо и легитимиращо действие за съда и третите лица като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. Възраженията на ищците са насочени към опровергаване на посоченото в акта придобивно основание -давностно владение. Разпитаните по делото свидетели не опровергават релевантните факти, че държането на идеалните части на ищците се е превърнало във владение. Ответницата Б. А. е отблъснала владението на останалите сънаследници. За да направи този извод съдът е обсъдил свидетелските показания като се е мотивирал кои от тях кредитира и кои не.
Не са налице основанията на чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Поставените въпроси във връзка с приетото от въззивния съд наличие предпоставките на чл.79,ал.1 ЗС за придобиване частите на сънаследниците по давност от ответницата не са решени в противоречие с посочените от касаторите решения на ВКС. Това е така, защото въззивният съд е приел, че А. е установила владение върху имота и е своила идеалните части на сънаследниците – касатори, владението е манифестирано пред тях и е продължило в изискуемия от закона срок. Изводите му относно доказателствената сила на констативния нотариален акт за собственост не са в противоречие с ТР№11/2013г. на ОСГК на ВКС. С него е прието, че нотариалния акт, с който се признава право на собственост по реда на чл.587 ГПК не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179,ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. Предвид обвързващото и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, оспорващата нотариалния акт страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право.Когато и двете страни по спора се легитимират с нотариални актове за правото на собственост, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл.154,ал.1 ГПК. Въпросът за това, кое ТР има приоритет при решаване спор за собственост в резултат наследяване, е неотносим. По такъв въпрос въззивният съд не се е произнасял, а освен това двете ТР дават тълкуване по различни правни въпроси : първото – за доказателствената сила на констативния нотариален акт за правото на собственост, издаден по реда на ч.587 ГПК, а второто – за приложимостта на презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването дали съсобственикът, който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част трябва да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо съсобствениците намерението да владее техните идеални части за себе. В случая въззивният съд не е приел, че сънаследникът не следва да обърне държането на идеалните части на останалите сънаследници във владение, а че е доказано това да е направено от ответницата. Ето защо и въпросът за предпоставките за придобиване по давност на съсобствено имот, в резултат на наследяване не е решен в противоречие със сочената практика на ВКС. Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, не са решени в противоречие с посочената практика на ВКС. В съответствие със същата въззивният съд е изложил мотиви относно установената фактическа обстановка, обсъдил е всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Касаторите не сочат конкретно кои доказателства и възражения не са обсъдени. Въпросът за това дали снабдяването с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, който не е доведен до знанието на останалите сънаследници, представлява явно и несъмнено владение за себе си е неотносим. Това е така, защото въззивният съд е приел, че е доказано основанието за съставяне на констативния нотариален акт за собственост – давностно владение продължило повече от десет години, но не считано от датата на съставяне на акта. В останалата си част изложението съдържа касационни оплаквания, в т.ч. за необоснованост на съдебния акт, които не могат да се обсъждат в производството по предварителна селекция на жалбите по реда на чл.288 ГПК. Те не представляват самостоятелно основание за допускане касационно обжалване в това производство.
Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касационната жалба не следва да се присъждат разноски, тъй като такива не са поискани.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № №156/21.04.2016г. по гр. дело №139/2016 г. на Русенския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: