10
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 1196/2013 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 17
гр.София, 16.01. 2014 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 1196/2013 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 3057/07.06.2012 год. на регистратурата на Апелативен съд-В., подадена от Л. М. Б.-синдик на [фирма]/в несъстоятелност/, [населено място]; А. Енгелбертус Мария Ноллен и Херарад С. Стюрман-граждани на Кралство Х., съдружници в дружеството чрез процесуалния им представител адвокат А. Д. от САК срещу решението на Варненския апелативен съд № 151/28.05.2012 год., постановено по в.т.дело № 179/2012 год. С това решение след отмяна на първоинстанционното решение на Варненския окръжен съд № 1550/16.12.2011 год. по т.дело № 865/2009 год. апелативният съд на основание чл.707а вр. с чл.704 ТЗ е отказал да утвърди приетият от събранието на кредиторите оздравителен план с вх.№ 489/07.01.2011 год. на обявеното в несъстоятелност дружество, представен от вносителите-касатори.
В касационната жалба се правят оплаквания за недопустимост на въззивното решение, тъй като апелативният съд, извършвайки проверка на приетия оздравителен план, се е произнесъл по целесъобразността на мерките включени в него, както и относно нарушения, които не са били изрично релевирани от кредитора [фирма], [населено място] във въззивната му жалба. Наведени са доводи и за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че решаващият съд не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото и приложил материалния закон, което е довело до погрешни крайни изводи за незаконосъобразност на процесния оздравителен план. Неправилно, според касаторите, във въззивното решение е прието, че предвидените мерки, касаещи имуществото на длъжника не могат да бъдат бъдещи или условни, както и че обект на оздравителните мерки е само имуществото придобито до откриване на производството по несъстоятелност, а не и бъдещо имущество, което ще се придобие в периода на оздравяване.
В допълнителни изложения по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК по поставени многобройни процесуални и материалноправни въпроси, които според касаторите са от съществено значение за точното приложение на закона и за развитие на правото и са решени в противоречие с практиката на ВКС и съдилищата, позовавайки се на цитираните в изложенията съдебни актове, постановени при действието на отменения ГПК от 1952 год., както и на сега действуващия ГПК от 2007 год.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество-направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена в законния срок от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение след отмяна на първоинстанционното решение апелативният съд е отказал да утвърди приетият от събранието на кредиторите оздравителен план с вх.№ 498/07.01.2011 год. на обявеното в несъстоятелност търговско дружество [фирма]/ [фирма]/. Отказът да утвърди оздравителния план решаващият съд е мотивирал с извода, че предвидените в плана мерки-ликвидиране на съсобственост между длъжника и трето лице, последвано от погасяване на ипотечни права върху бъдещо новопридобито от длъжника имущество и заличаване на ипотеката учредена в полза на кредитора [фирма] върху имущество извън масата на несъстоятелността, противоречат на закона – чл.704 ТЗ и ощетяват посочения кредитор по смисъла на чл.705, ал.1, т.3 и т.4 ТЗ, който разполага с ипотечни права противопоставими на длъжника и останалите кредитори.
По делото е безспорно установено, че комплексът „М. Б. С. Р.” се изгражда върху два УПИ, като основните строителни дейности са извършвани върху УПИ VІ-6, 9, 29 от кв.3 по плана на [населено място]. Процесният УПИ с площ 12087 кв.м. първоначално е бил съсобствен между длъжника [фирма]/притежаващ 71.45% ид.ч./ и бившия управител на дружеството Д.Д. и съпругата му, като с нотариален акт № 120 от 15.12.2007 год. съсобствениците са учредили в полза на [фирма] договорна ипотека върху имота ведно с правото на строеж на самостоятелни обекти на ваканционното селище. Договорът включва изричната уговорка, че ипотеката ще обхване всички самостоятелни обекти след тяхното изграждане, независимо от промени в същите по време на строителството. Учредените ипотечни права обезпечават задълженията на дружеството към Банката-кредитор, произтичащи от два договора за инвестиционен кредит № 1546/2007 год. и № 1547/2007 год. Безспорно е също, че впоследствие физическите лица са продали своята част на [фирма], който понастоящем притежава 28.55% ид.ч. от терена и учреденото право на строеж.
Във връзка с учредените ипотечни права предложеният за утвърждаване оздравителен план предвижда следните правни действия: ликвидиране на съсобствеността след сключване на договор за доброволна делба с [фирма] и изкупуване на ипотекираните 28.55% ид.ч. от УПИ VІ-6, 9, 29; препроектиране и етапно изграждане на ваканционното селище и бъдеща продажба на построените обекти на завършеното строителство; провъзгласява се недействителност на ипотеката върху новопостроените обекти в съсобствения парцел с мотив, че е учредена върху невъзможен предмет и че правото на строеж не е учредявано от съсобствениците. Предвижда се също заличаване на учредената в полза на Банката ипотека по силата на съдебното решение за утвърждаване на оздравителния план.
При тези фактически данни с обжалваното решение е прието, че Банката се явява ипотекарен кредитор с валидно учредена договорна ипотека върху 28.55% ид.части от съсобствения парцел, респ. от правото на строеж върху конкретно посочени предстоящи за изграждане строителни обекти. Изложени са доводи, че обезпечението е валидно учредено от всички съсобственици на терена дали съгласието си към датата на нотариалното изповядване. Според изричната воля на страните ипотечната тежест се разпростира не само върху парцела, но и върху правото на строеж за обектите във ваканционното селище. Наведени са съображения, че последващото прехвърляне на ипотекираните ид.части в полза на [фирма] не дерогира извода за съществуваща вещна тежест, тъй като ипотеката е абсолютно право, което следва вещта – чл.173, ал.1 ЗЗД и дава право на ипотекарния кредитор за предпочтително удовлетворение. Настъпването на фактическия състав на приращението по чл.92 ЗС разпростира ипотечната тежест върху трайно прикрепените върху имота вещи и подобрения по силата на закона и всеки завършен обект в селището е в режим на съсобственост. Към момента на учредяването на ипотечните права, правото на строеж не е било реализирано /сградите не са били изградени в груб строеж/, вследствие на което съдът приема, че обявената с оздравителния план недействителност на ипотеката поради невъзможен предмет не е налице. Наведени са и допълнителни доводи, че въпросът за недействителността на чужди права не може да бъде предмет на уреждане в оздравителния план, освен ако е установена със съдебен акт /в спорно производство, в производство по предявяване, оспорване и приемане на вземанията/ или чрез спогодба между главните страни в правоотношението, каквато в случая не е налице. В тази връзка оздравителният план не може да преобразува обезпечения, учредени в полза на кредитора от трети лица, чиито интереси са защитени от нормата на чл.706, ал.2 ТЗ. Ипотечното право учредено от трети лица се запазва дори и главното задължение да е намалено по размер или погасено с оздравителния план. В тази връзка, освен правото да се удовлетвори наравно с останалите кредитори, Банката има право да се удовлетвори и на отделно самостоятелно основание по силата на учредената ипотека върху посочените 28.55 ид.ч. от терена и подобренията, в което е ощетена, а изискването да не се допуска ощетяване има императивен характер – чл.705, ал.1, т.4 ТЗ. По изложените съображения, за да отмени пъвоинстанционното решение и да откаже утвърждаването на предложения план за оздравяване на длъжника съдът е направил решаващия извод, че същият противоречи на императивни изисквания на закона, свързани с предвиденото в него заличаване на ипотеки и следващото от това ощетяване на кредитора [фирма].
Съгласно указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове допускане на касационен контрол, материалноправният или процесуален въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение с оглед възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или преценката на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение предвидени в чл.281, т.3 ГПК.
С оглед данните по делото, оплакването на касаторите за недопустимост на обжалваното решение е мотивирано с твърдението, че с него съдът недопустимо се е произнесъл за нарушения, които не са изрично релевирани във въззивната жалба на Банката, както и по отношение целесъобразността на мерките включени в оздравителния план. В тази връзка същественият правен въпрос се свежда до контролните правомощия на съда и обема на проверката, която извършва при утвърждаването на приетия оздравителен план. Отговорът на този въпрос е изяснен в трайноустановената практика на ВКС, обективирана в редица решения – р.№ 84/19.02.2004 год. по гр.дело № 860/2003 год. на І т.о.; р.№ 844/19.02.2006 год. по т.дело № 528/2006 год. на І т.о. и др., както и постановеното по реда на чл.290 ГПК р.№ 158/30.11.2012 год. по т.дело № 42/2012 год. на ІІ т.о., което съгласно т.2 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС е задължително за долустоящите съдебни инстанции. Съгласно посочената съдебна практика, при утвърждаването на оздравителния план, за разлика от формалната проверка по допускането му за разглеждане, съдът по несъстоятелността следва да направи проверка за съответствие на съдържанието му с изискванията на закона, като проверява цялостно предпоставките – материалноправни и процесуални, с които законът е обвързал утвърждаването му, независимо дали недоволни кредитори са възразили или оспорването е пропуснато. В цитираното решение по т.дело № 42/2012 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о. е прието, че поради засилената роля на съда в производството по несъстоятелност, при упражняване на инстанционния контрол по чл.707а ТЗ, въззивният съд е длъжен да следи служебно за съответствието на утвърдения оздравителен план с императивните разпоредби на чл.700-705 ТЗ. В случай на констатирани нарушения на предвидените законови изисквания относно съдържанието или процедурата на приемането му, съдът следва да отмени обжалваното пред него решение и да откаже да утвърди плана, дори тези нарушения да не са релевирани изрично в жалбата на кредитора. Преклузия за незаявените по реда на чл.703, ал.5 ТЗ възражения не може да настъпи, тъй като правото на жалба срещу решението за утвърждаване на оздравителния план включва имплицитно и правото на обжалващия кредитор да иска от сезирания с жалбата въззивен съд цялостна проверка спазени ли са изискванията на закона. Обжалваното решение е постановено в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС, поради което не е недопустимо, нито е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по посочения правен въпрос.
Формулираният в т.2 от изложението на синдика въпрос: „При предвидено преобразуване на вземанията съгласно оздравителния план, подлежат ли на преобразуване и обезпеченията към главните вземания?” е некоректно зададен. Този въпрос следва да се разглежда в контекста на предвидените в процесния оздравителен план бъдещи действия за ликвидиране на съсобствеността между длъжника и третото лице [фирма] чрез делба и изкупуване на частта му и заличаване на учредената в полза на Банката ипотека върху 28.55% от УПИ VІ-6, 9, 29 и правото на строеж. В тази връзка поставеният въпрос е ирелевантен, тъй като незаконосъобразността на посочените действия решаващият съд е обосновал с извода, че обявената в оздравителния план недействителност на ипотеката не е налице, нито същата може да бъде заличена по посочения в плана начин /по силата на съдебното решение за утвърждаване на плана/, тъй като заличаването й може да бъде извършено само по изрично предвидения от закона ред. По тези съображения съдът е приел, че ипотечното право на Банката се запазва дори и главното задължение да бъде намалено по размер или погасено с оздравителния план.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по хипотетично поставения от синдика въпрос: „Може ли имущество, което ще се придобие от длъжника в периода на оздравяване, да бъде обект на оздравителни действия предвидени в оздравителния план?”. В случая този въпрос също не е релевантен за изхода на делото предвид приетата в решението незаконосъобразност на мярката, нейното съдържание и адресати, както и бъдещата условност и несигурност за придобиването на това имущество, което е в режим на съсобственост, послужили като основание да се откаже утвърждаването на плана.
Аналогично е положението и по отношение на поставените от касаторите-кредитори в изложението им по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси: „Към кой момент следва да се оцени принадлежащото на длъжника имущество, за да се определи степента на удовлетворяване на кредиторите и следва ли съдът на основание чл.235, ал.3 ГПК да съобрази новонастъпили обстоятелства, които значително променят степента на удовлетворение и определят като неактуален методът на оценка, избран от събранието на кредиторите”. Отговорът на първия въпрос се съдържа в разпоредбата на чл.700, ал.1, т.1 ТЗ и това е момента на внасяне на одобрения оздравителен план за утвърждаването му от съда, който осъществява контрол за неговата законосъобразност. Неудачно е позоваването на чл.235, ал.3 ГПК и цитираната съдебна практика, които не намират приложение, тъй като в случая новонастъпили обстоятелства по смисъла на закона не са налице. Така поставеният в производството по чл.288 ГПК въпрос, както и въпросите за начинът на оценка на имуществото на длъжника и методът за определяне на т.нар. справедлива цена; оплакванията за овехтяване на обектите и изтичане срока на разрешението за строеж в хода на процеса и др., целят единствено проверка правилността на изводите на въззивния съд относно конкретни факти. Както вече беше изложено, въпросът за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и за приложението на материалния закон въз основа на тях не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване, в който смисъл са и указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Касационният контрол не следва да бъде допуснат и по въпроса следва ли инстанцията по същество да разпредели доказателствената тежест с доклада по делото или това следва да се извърши с решението, с което съдът отчита неизпълнението на задължението за доказване, без да са дадени указания на вносителите да установят обстоятелствата, с които да обосноват законността на плана. Постоянна и непротиворечива е съдебната практика на ВКС относно задължението на съда да съдействува на страните за изясняване на делото от фактическа страна, като разпоредбата на чл.146 ГПК задължава първоинстанционния съд да изготви доклад по делото, в който следва да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти, за да могат страните да предприемат съответни процесуални действия, включително и да сочат нови доказателства. Неизпълнението на тези задължения от първата инстанция води до задължение на въззивния съд да отстрани нарушенията и сам да извърши пропуснатите процесуални действия. В този смисъл са постановените по реда на чл.290 ГПК решения по гр.дело № 304/2010 год. на ІІІ г.о.; по т.дело № 907/2011 год. на І т.о.; по т.дело № 158/2012 год. на ІІ т.о. и др. Така формираната по реда на чл.290 ГПК съдебна практика е съобразена при разглеждане на делото от двете съдебни инстанции, като в проведеното на 8 май 2012 год. съдебно заседание пред апелативния съд процесуалните представители на всички страни изрично са заявили, че нямат възражения по доклада на съда и нямат други искания по доказателствата – лист 64 от въззивното дело. Що се отнася до направените в решението изводи в резултат на извършената от съда суверенна преценка на цялостния фактически и доказателствен материал по делото, тези изводи са относими единствено към конкретния спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. Ето защо, оплакванията на касаторите за необоснованост, изразяваща се в погрешно тълкуване от съда на събраните по делото доказателства, представляват основания за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Твърдението на касаторите-кредитори, че апелативният съд се е произнесъл в противоречие със съдебната практика на ВКС по въпроса „Неделимо ли е ипотечното право и задължение? Приложим ли е чл.26, ал.4 ЗЗД и какви са последиците от отпадане на неделимостта по отношение на ипотеката?” е невярно и не съответства на приетото с постановеното въззивно решение. Цитираните в изложението съдебни решения са неотносими, тъй като са постановени при съвсем различна фактическа обстановка. В случая, с оглед данните по делото, съдът е приел, че ипотеката върху съсобствения парцел и правото на строеж върху бъдещите обекти е валидно учредена със съгласието на всички съсобственици, дадено към момента на учредяването и обезпечава вземането на Банката към дружеството-длъжник по отпуснатите два кредита. Прието е също, че ипотечното право, учредено от трети лица, се запазва дори главното задължение да е намалено по размер или погасено с оздравителния план. Наведени са доводи, че последващото прехвърляне на ипотекираните ид.части от терена в полза на [фирма] не дерогира съществуващата вещна тежест, тъй като ипотеката е абсолютно право, което следва вещта. В оздравителното производство пък правата на кредитора по отношение дадените от трети лица обезпечения са защитени от нормата на чл.706, ал.2 ТЗ. Отказът да утвърди оздравителния план съдът е обосновал с решаващия извод, че провъзгласената с плана недействителност на ипотечните права на Банката и предвидения начин на заличаване на ипотеката противоречи на закона и води до ощетяването на кредитора. Преценката относно съответствието на предложения оздравителен план с изискванията на закона за неговото съдържание е конкретна и е извършена с оглед спецификата на настоящото производство, което е различно от производствата по исковете, които са предмет на приложените от касаторите съдебни решения.
Зададеният от касаторите въпрос „може ли да се учреди право на строеж без съгласие на останалите съсобственици и може ли да се ипотекира неучредено право на строеж” е некоректен, тъй като противоречи на данните по делото, които сочат точно обратното – учредяването на ипотечни права върху правото на строеж в полза на Банката е извършено със съгласието на всички съсобственици на терена и към момента на учредяването му това право не е било реализирано, тъй като предвиденото строителство на обектите не е било извършено.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по хипотетично поставените от касаторите-кредитори въпроси: „1. Налице ли е съсобственост в обединен УПИ без договор по чл.17, ал.3 ЗУТ, и ако е налице, как се определят квотите в общия УПИ, при липса на договор? 2. Диспозитивна ли е нормата на чл.706, ал.2 ТЗ и може ли събранието на кредиторите да уговори и гласува друго на основание чл.696 ТЗ, непоставящ ограничение в мерките и действията за оздравяване? 3. Какво се включва в понятието облекчение по смисъла на чл.706, ал.2 ТЗ и приложима ли е нормата в случаите на сливане на длъжника и третото лице и в случаите, в които длъжникът придобива обезпечение, дадено от трето лице в изпълнение на мерките, предвидени в самия оздравителен план? 4. Какво включва масата на несъстоятелността при наличие на приет оздравителен план до момента на окончателното му изпълнение от длъжника? Правата, придобити от длъжника след влизане в сила на оздравителния план, при евентуално възобновяване на производството при условията на чл.709 ТЗ, влизат ли в обхвата на чл.716 ТЗ и служат ли за удовлетворяване на кредиторите?”. Така формулираните общи въпроси са ирелевантни, по тях няма изрично произнасяне, нито са обосновали крайния извод на съда за незаконосъобразност на оздравителния план в обжалваното решение.
Съгласно даденото тълкуване в т.4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика по съществения за изхода на делото материалноправен или процесуален въпрос, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му поради съществуваща неяснота, какъвто не е настоящия случай по отношение на изброените по-горе въпроси.
При този изход на делото, съдебни разноски на касаторите за настоящото производство не се дължат. Съдебни разноски на ответника по касация [фирма] не се присъждат, тъй като липсват представени доказателства, че такива са направени.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд № 151/28.05.2012 год., постановено по в.т.дело № 179/2012 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ