О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 173
С. 20.04.2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осми февруари, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 3875/2016г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивно решение № 40/23.03.2016г. по гр.д.№ 106/2016г. на Варненския апелативен съд. Изложени са твърдения за произнасяне в решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото- основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 ГПК. В хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК се поставят следните въпроси : длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по посочените във въззивната жалба претенции и ако не го направи налице ли е процесуално нарушение; следва ли въззивният съд да коментира необжалваната част на първоинстанционното решение; процесният обект преминал ли е в общинска собственост към 17.09.1991г. при наличието на положителните и съответно липса на отрицателни предпоставки, визирани в §7,ал.1 и ал.2 ат ПЗР на ЗМСМА; на какво правно основание се формира становището на въззивния съд, че процесното съоръжение е публича държавна собственост, след като според него имотът не е както публична държавна собственост /в частта, извън границите на населеното място/, така и публична общинска собственост/в частта, в границите на населеното място/. Сочи се противоречие с ТР№1/2013г. по тълк.д.№1/2013г., ОСГТК на ВКС. Прилага се решение №8/2013г. по гр.№ 583/12г., ВКС, ІІ г.о. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, я оспорва в писмено становище.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение №390/2015г. по гр.д.№ 492/2015г. на Добричкия окръжен съд в обжалваната част, с която е признато за установено по отношение на [община], че държавата е собственик на основание чл.6,ал.4,т.2 ЗУЧК и чл.12, ал.2 ЗВ на поземлен имот с идентификатор 02508.87.114 по КК на [населено място] с изграденото върху него брегоукрепително и брегозащитно съоръжение /публична държаван собственост/.
Въззивният съд е приел, че производството пред него е висящо по отношение на установителната част на предявения ревандикационен иск с правно основание чл. 108 от ЗС. Въззивникът и ответник по иска [община], твърди, че брегоукрепителните съоръжения, когато са в границите на населеното място, са публична общинска собственост, съгласно разпоредбата на чл.6, ал.5 от ЗУЧК; процесното съоръжение не е морски плаж, нито се намира извън границите на населеното място, за да се подведе под нормата на чл.6, ал.4 от ЗУЧК. От доказателствата, в т.ч. и заключението на съдебнотехническата експертиза е установено, че процесният имот идентификатор № 02508.87.114 представлява брегоукрепително съоръжение и буна. Брегоукрепителното съоръжение се състои от каменно-насипна дига, подпорни стени, вълноломни стени, дренажни ребра, речни легла и насипна част. Конструкцията на каменно насипната дамба се състои от ядро от от взривена скална маса и защита на откосите с едри скални блокове извън урбанизираната територия на града, а в обхвата й – от стоманобетонови елементи. По короната на дъмбата е изпълнена стоманобетонова настилка с ширина 6 метра. Изграденото съоръжение се използва по предназначението си, а именно да защитава и укрепва морския бряг. Същевременно с това изпълнява и функцията на алея, свързваща [населено място] с к.к. „А.”. Действащият ПУП-ПРЗ на [населено място] е одобрен с решение № 719 по протокол № 63/03.09.2007 г. на Общински съвет [населено място]. Процесният имот с площ от 5 328 кв. м. частично е включен в обхвата на действащия ПУП, като частта от имота, включена в действащия ПУП на [населено място] е с площ от 2 939 кв. м., както и буна 205 с площ от 493 кв. м., а останалата част от имота, която е извън обхвата на ПУП е с площ от 1 896 кв. м. Категорично е установено, че както буна 205, така и брегоукрепителното съоръжение са изградени в акваторията на Черно море. [община] е съставила Акт за публична общинска собственост № 194/2010 г. за ПИ № 02508.87.114, вкл. съоръжението върху него. Спорният имот е изграден върху морското дъно, доколкото попада в акваторията на Черно море. Съгласно чл.12 от Закона за водите /ЗВ/, публична държавна собственост са островите и земите, образувани в резултат на естествени процеси, настъпили в реките, водоемите и островите във вътрешните морски води и териториалното море, публична държавна собственост са морското дъно и неговите недра в границите на вътрешните морски води и териториалното море и крайбрежната заливаема ивица на р. Д.. Съгласно чл. 6, ал. 5 от ЗУЧК, публична общинска собственост, която не може да бъде обявена за частна, са брегоукрепителните и брегозащитните системи и съоръжения за предпазване от вредното въздействие на водите, с изключение на тези по ал. 4, т. 2, следователно тези, които представляват брегоукрепителните и брегозащитните системи и съоръжения за предпазване от вредното въздействие на водите, изградени в имоти – държавна собственост, извън границите на населените места, и които представляват публична държавна собственост. Процесният имот е изграден върху морското дъно, т. е. върху имот държавна собственост. Факът, че част от него е изградена извън обхвата на действащия ПУП, т.е. извън границите на населеното място, не променя изводите, че имотът е публична държавна собственост. Съобразно чл.18 от Закона за административно-териториалното устройство на Република България територия на населеното място е селищната територия, определена от строителните му граници, и извънселищната територия, определена от границите на землището. Съгласно чл. 108, ал. 1 ЗУТ подробните устройствени планове /ПУП/ конкретизират устройството и застрояването на териториите на населените места и землищата им, както и на селищните образувания. Следователно конкретизирането на устройството и застрояването от ПУП обхваща територията на населено място, неговото землище и селищните образувания. Понятието „граници на населено място” е с по-щироко значение от понятието „строителни граници”, доколкото обхваща и извънселищната територия, определена от границите на землището. При това положение, след като част от имота попада извън обхвата на ПУП за [населено място], то следва да се приеме, че тази реална част е изградена извън границите на населените места. Имотът не може да представлява едновременно както публична държавна собственост /в частта извън границите на населеното място/, така и публична общинска собственост /в частта в границите на населеното място/, поради което и с оглед предназначението на изграденото съоръжение да защитава и укрепва морския бряг /брегоукрепителните и брегозащитните системи и съоръжения предпазват от вредното въздействие на водите/ следва, че целият имот представлява публична държавна собственост. Съгласно т. 2А от ТР № 4/2016 г. по тълк. дело № 4/14 г., ОСГК, съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 от ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца, като ако в хода на делото се установи, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния имот, но ответникът не владее този имот или го владее на правно основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи първото искане за правна защита като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за правна защита – за предаване на владението на имота.
Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Той определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Той трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Поставените въпроси не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение в някоя от сочените хипотези на чл.280,ал.1 ГПК. Доколкото част от тях касаят правомощията на въззивния съд правомощията на въззивната инстанция като инстанция по същество и задължението да отговори на оплакванията във въззивната жалба, следва да се има предвид, че така даденото разрешение не противоречи, а съответства на посочената от касаторите практика на ВКС. Съобразно задължителната практика на ВКС, вкл. ТР №1/2013г., ОСГТК, въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания.Тя е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл.235,ал.2 ГПК и чл.236,ал.2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Той е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. С оглед релевираните в жалбата оплаквания той трябва да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и да се произнесе по спорния предмет на делото. В случая това е сторено от въззивния съд. Той е изложил подробни мотиви като е извел решаващите си правни изводи, че в случая са приложими разпоредбите на ЗУЧК и ЗВ, поради което доводите на касатора за приложимост на §7 ЗМСМА са счетени за неоснователни.
Въпросът дали следва да се коментира първоинстанционното решение в частта, която не е обжалване пред него, не може самостоятелно да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение. Това е така, защото той няма значение за изхода на делото. Касае се за необжалваната част от първоинстанционното решение, с която е отхвърлен искът по чл.108 ЗС в частта за осъждане на общината да предаде владението на имота. Въззивинят съд не е поставил недопустимо решение без да е сезиран с въззивна жалба в тази част. Той само е коментирал в мотивите си постановките на ТР № 4/2016 г. по тълк. дело № 4/14 г. на ОСГК на ВКС. При това положение така поставеният процесуален въпрос е ирелевантен. Въпросът дали имотът е преминал в собственост на общината по силата на §7,ал.1 и ал.2 ЗМСМА, е въпрос по съществото на спора и не отговаря на посочените по-горе по смисъла на ТР№1/2010г., ОСГТК, ВКС, изисквания за релевантен правен въпрос, който да послужи за допускане касационно обжалване на решението. Последната част от изложението, оформена като въпрос „на какво правно основание се формира становището на въззивния съд, че имотът е публична държавна собственост, след като според него не представлява както публична държавна, така и публична общинска собственост”, също не представлява правен въпрос. Това са касационни оплаквания по приложението на материалния закон, които не могат да послужат като основания по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и цитираното ТР за допускане касационно обжалване на въззивното решение. За пълнота трябва да се имат предвид решаващите изводи на въззивния съд, че с оглед предназначението на изграденото съоръжение да защитава и укрепва морския бряг, тъй като брегоукрепителните и брегозащитните системи и съоръжения предпазват от вредното въздействие на водите, целият имот представлява публична държавна собственост.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК следва да се присъдят разноски на ответника по касационната жалба – юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лева, съобразно разпоредбата на чл.78,ал.8 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 40/23.03.2016г. по гр.д.№ 106/2016г. на Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА [община] да заплати на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, разноски за производството по чл.288 ГПК – юрисконсултско възнаграждение, в размер на 500 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: