О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 173
гр. София, 22.02.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 1187/09г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Н. И. от гр. С. срещу въззивно решение от 24.06.09г., постановено по гр.д. № 2132/07г. на Софийския градски съд, ІVв г.о. с оплаквания за недопустимост и неправилност, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за отмяна по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение от 30.03.07г., постановено по гр.д. № 11033/05г. на Софийския районен съд, 29 с-в, и вместо него е признал за установено по отношение на Л. Н. И., че В. А. Х. , Ц. А. Я. , Я. Г. Д., А. Н. А., Е. М. Д., М. С. А., М. С. А. и З. С. Т. са собственици на дворно място с площ от 600 кв.м., представляващо реална част от УПИ ХVІ-1912 в 205 по плана на гр. Б., м.”К” от 1998г. при посочените в решението граници. Със същото решение градският съд е отменил на основание чл.431, ал.2 ГПК/отм./ констативен нот. акт № 124/95г. и е осъдил ответницата да заплати на ищците направените от тях разноски по делото.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че процесният имот е бил собственост лицето А. Д. А. , починал през 1963г., и че правото на собственост върху него е възстановено на ищците в първоинстанционното производство с решение № 4* от 04.04.02г. на ПК- Б. , които са негови наследници по закон (имотът е част от бивша нива с площ от 1 075 кв.м.). През 1960 г. имотът е предоставен от ТКЗС на лицето Д. Ш. К. в замяна на включен в стопанството негов недвижим имот. С предварителен договор от 02.03.1968г. същият е продал имота на лицето Н. С. И. (наследодател на ответницата), който с нот акт. № 124/95г. е признат за негов собственик по давност. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че посоченото решение на поземлената комисия легитимира ищците като собственици на процесния имот и че предявеният установителен иск е основателен. Прието е също, че предварителният договор няма вещнопрехвърлително действие и че ответницата, респ. нейният наследодател не са придобили имота по давност, тъй като осъществяваното от тях владение върху него през периода 02.03.1968г. до 04.04.02г. (от сключването на предварителния договор до възстановяването на собствеността с решението на ПК) е правно ирелевантно с оглед разпоредбата на чл.10, ал.13, изр.2 ЗСПЗЗ.
Като основание за допускане на касационно обжалване жалбоподателката сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и че съдът се е произнесъл по въпросите за значението на понятието “разпоредителни сделки” по смисъла на чл.18з ППЗСПЗЗ и за обхвата на приложение на чл.10, ал. 13, изр.2 ЗСПЗЗ, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение поради липсата на сочените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
В случая жалбоподателите не се позовават на задължителна съдебна практика на ВКС (постановления на Пленума на ВС, приети при действието на ЗУС или ТР на ОС на гражданската и търговската колегия на ВКС, респ. на ВС приети при действието на ЗСВ или на решения на ВКС по чл.290 ГПК), поради което основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице, а доколкото същите се позовават на три решения на ВКС по конкретни спорове (Р № 1* по гр.д. № 2397/01г., Р № 46 по гр.д. № 573/93г. и Р № 56 по гр.д. № 1179/93г.), постановени по реда на отменения ГПК, следва да прецени дали са налице условията на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Същите биха били налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение, постановено по граждански спор.
Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В разглеждания случай жалбоподателите не са посочили конкретните правни въпроси от значение за изхода на делото, които в посочените решения на ВКС са решени по друг начин, което само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че противоречие между обжалваното въззивно решение и посочените решения на ВКС не съществува, тъй като същите се отнасят за спорове за материално право по смисъла на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, а не до релевантните за изхода на настоящия спор въпроси, по които се е произнесъл решаващият съд. Представените Р № 96 по ад.м. д. № 4876/93г. на ВКС, ІІІ г.о., Р от 07.02.05г.по гр.д № 1838/04г. и Р от 14.10.99г. по гр.д. № 4723/99г. на СРС са постановени по административни, а не граждански спорове, поради което също не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, още повече че жалбоподателката не се позовава на тях в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая в посочените насоки никакви доводи не са изложени, а само е цитиран законът, поради което следва да се приеме, че и това основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
С оглед изложеното подадената от Л. Н. И. касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на ответницата по жалбата В. Х. сторените от нея разноски в настоящото производство в размер на 200 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение от 24.06.09г., постановено по гр.д. № 2132/07г. на Софийския градски съд, ІVв г.о.
О с ъ ж д а Л. Н. И. от гр. С. да заплати на В. А. Х. от гр. С. сумата 200 лв. /двеста лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: