О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 174
гр. София, 21.02.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори февруари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 1116/10г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Й. К., К. А. К., Г. Д. Ч., В. Т. Д. (В. (В.) Д. Т. съгласно исковите молби), Д. И. Н., И. Д. Н. и К. Д. Н. срещу въззивно решение № 59 от 26.02.10г., постановено по гр.д.№ 76/08г. на К. окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Наред с това се поддържа, че решението е нищожно без да се излагат някакви доводи в тази насока.
С посоченото решение въззивният съд е оставил в сила решение № 153 от 09.02.06г. по гр.д.№ 135/05г. на Д. районен съд, с което са отхвърлени исковете на М. А. Н. (заместена в хода на процеса от наследниците й по закон Д. И. Н., И. Д. Н. и К. Д. Н.), А. Й. К., К. А. К., Г. Д. Ч., В. Д. Т. срещу И. по микробиология “С. А.” при Б. за осъждане на ответника да преустанови неоснователното задържане на туристическа спалня от седем стаи с площ от 160 кв.м., находяща се в овощна градина с площ от 1, 3 дка в землището на[населено място] баня и да освободи имота чрез премахването на постройката на основание чл.109 ЗС, както и да заплати на ищците сумата 600 лв., представляваща обезщетение за ползване на част от имота за периода от 01.10.04г. до 31.05.05г. на основание чл.59 ЗЗД. Със същото решение е оставено в сила и решение № 676 от 13.07.06г. по гр.д.№ 464/04г.(двете дела са разгледани в общо производство при условията на чл.123 ГПК /отм./) на Д. районен съд, с което са отхвърлени исковете на същите ищци срещу [фирма] за предаване владението на овощната градина на основание чл.108 ЗС и за заплащане на сумата 3 230 лв., представляваща обезщетение по чл.59 ЗЗД за периода от 08.01.1999г. до 31.12.2000г.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че процесният имот, върху който е възстановено правото на собственост на ищците в първоинстанционното производство през 1999г. с решение на поземлената комисия, не представлява овощна градина, а преди 1986г. в него е построена от държавата едноетажна панелна сграда върху бетонова основа с площ от 160 кв.м., друга постройка с площ 15 кв.м., външни тоалетни, паркинг и алеи с вертикална планировка, изпълнена по проект, възложен от Б.. И. е водоснабден, електрифициран и представлява част от по-голям имот, извън регулация, който е бил предоставен за нуждите на Ц. при Б., застроен с производствени, административни и други сгради и съоръжения. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че бившият земеделски имот не е подлежал на реституция съгласно разпоредбата на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, вр. с § 1в Д.. Наред с това е прието, че ищците не притежават права върху имота и поради това, че по делото не е установено техният наследодател да е бил негов собственик към момента колективизацията.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторите сочат, че с посоченото решение въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, а именно за допустимостта на възстановяване право на собственост върху земеделска земя в стари реални граници, която е била внесена в ТКЗС, когато имотът се намира в урбанизирана територия, върху него са поставени преместваеми обекти или обекти без траен градоустройствен статут, за тях не е било учредено право на строеж и не е налице схема за поставянето им, към 01.03.1991г. имотът се владее от търговско дружество (държавна фирма), т.е имотът удовлетворява търговски интереси, промяната на функцията на имота не е станала по предвидения в З. и правилника за приложението му ред и не е налице валиден акт на селскостопанската организация, която до 1982г. е стопанисвала имота, за учредяване право на строеж или за прехвърляне право на собственост върху имота, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона.
Ответниците по жалбата считат, че същата не следва да се допуска до разглеждане.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение поради липсата на сочените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице, тъй като касаторите не се позовават на противоречие на въззивното решение със задължителна съдебна практика на ВКС, респ. ВС и противоречие с такава практика не съществува, а доколкото същите се позовават на незадължителна съдебна практика, следва да се прецени дали не са налице посочените в чл.280, ал.1, т.2 ГПК предпоставки.
Същите биха били налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение, постановено по граждански спор.
В разглеждания случай и това основание за допускане на касационно обжалване не е налице, тъй като с оглед посочените от въззивния съд две основания за отхвърлянето на предявените искове, поставеният от касаторите въпрос не обуславя изхода на спора, а освен това с представената от тях съдебна практика не е даден отговор на същия и противоречие с нея не съществува.
Д. релевирано основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било налице, когато произнасянето на съда по обуславящ изхода на спора материалноправен или процесуалноправен въпрос е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се стигне до отстраняване на непълноти и неясноти; когато съдът за първи път се произнася по поставения въпрос или когато се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго.
В случая, както се посочи по-горе, поставеният от касаторите въпрос сам по себе си не обуславя изхода на спора, а освен това във връзка с посочените предпоставки никакви доводи не са изложени, а само е цитиран законът, поради което следва да се приеме, че касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане и на това основание.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 59 от 26.02.10г., постановено по гр.д.№ 76/08г. на К. окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: