О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 190
София, 11.03.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 11 март две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА АРСОВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 5119 /2008 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от третото лице помагач З. “А” против решение № 243а от /05.06.2008г., постановено по гр.д. № 1001//2007г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставено в сила решението по гр.д. № 164/2007г. на Окръжен съд – Кърджали. С последното Д. С. К. е осъден да заплати на Г. Д. В. и Р. Г. В. по 75 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на сина им К. Г. В. , починал на 27.06.2006г. при ПТП, причинено от виновното поведение на ответника на 22.06.2006г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 14..05.2007г.
За да постанови това решение, въззивният съд се е позовал на влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 316/2006г. на Кърджалийски ОС, с която Д. С. К. е признат за виновен за това, че на 22.06.2006г. управлявайки собственото си МПС марка ВАЗ 2104 с ДК № К* нарушил правилата за движение – чл. 37, ал.1 от ЗДвП, като при завиване на ляво не пропуснал насрещно движещия се мотоциклет, марка “С”, управляван от К. Г. В. и по непредпазливост причинил смъртта му, за което на основание чл. 343, ал.1 б. “в” , във вр. с чл. 342, ал.1 от НК и чл. 54 му наложил наказание лишаване от свобода. Съдът е приел, че в наказателното производство са разрешени със задължителна сила за гражданския съд въпросите за противоправността на деянието, дееца и вината му. Съдът е преценил като неоснователни възраженията на ответника и на третото лице – негов помагач за съпричиняване, поради това, че пострадалия и в последствие починал мотоциклетист е карал с превишена скорост и, че е бил без каска. За този си извод, въззивният съд се е позовал на мотивите на присъдата относно механизма на ПТП и на САтЕ, според която мотоциклетиста не би могъл да избегне удара поради това, че лекия автомобил е навлязъл в опасната зона за спиране, а не е могъл и да го заобиколи поради липса на достатъчно разстояние до бордюра. Съдът е приел, че в наказателното производство е установено, че мотоциклетиста е носил каска.
Формулираният в касационната жалба основен материално правен въпрос е за размера на присъденото обезщетение, което касатора счита силно завишен в противоречие с практиката на съдилищата и на ВКС, поради това, че съдът е формулирал неправилни изводи по възражението за съпричиняване относно скоростта на мотоциклета, управляван от пострадалия и това дали е носил на главата си каска.
Обосновава допускането до касация с това, че този съществен материално правен въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата, според която в подобни случаи се присъждат обезщетения в по-нисък размер, което е основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1 т.1 и 2 от ГПК. Прилага решения на ВКС, САС и СГС.
Ответникът по касация Д. С. К. /ответник по иска/ и ищците Г. Д. В. и Р. Г. В. не вземат становище.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Повдигнатият с касационната жалба основен материално правен въпрос е относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, който касаторът счита завишен. Като факти, двата въпроса за каската и скоростта на мотоциклета не са правни. Те имат отношение към възражението за съпричиняване, което пък има значение за крайния размер на обезщетението. Този въпрос е съществен по предявения иск, тъй като въпроса за основателността му е разрешен с влязлата в сила присъда на ответника, която е задължителна за гражданския съд относно дееца, деянието, противоправността и вината. Така основният спорен въпрос по делото е за размера на обезщетението, който се повдига и с касационната жалба.
Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди обаче не може да има единна практика на ВКС, тъй като законовият критерий, определен в чл. 52 от ЗЗД е справедливостта, която се определя от конкретните обстоятелства по делото – личността на засегнатия, степента на страданията от загубата на близък, родствената и емоционално-психическата връзка на ищците с починалия, последиците от смъртта за тях в морален и материален аспект. В конкретния случай съдът е преценил, че починалият е син на ищците, бил е на 28 години, живял е с тях в едно домакинство и е бил морална и материална опора за тях, а в резултат на инцидента, който му причинил внезапна смърт, здравето им е разклатено, изпаднали са в материална несигурност и затруднения. Конкретните обстоятелства не могат да бъдат еднакви, или сравнявани едновременно, поради което не може да има уеднаквяване на практика от ВКС и съдилищата относно размера на обезщетението.
Въпросът за съпричиняването, от гледна точка на допустимост да се разглежда и правните предпоставки, за да се приеме, че такова е налице е правен и може да бъде предмет на уеднаквяване на съдебната практика. Съгласно трайната съдебна практика, възражението относно съпричиняването може да бъде обсъждано от гражданския съд, ако не е част от състава на престъплението, за което е постановена присъдата. Относно механизма на ПТП, който касае деянието обаче присъдата е задължителна за гражданския съд. В случая наказателния съд е приел, че мотоциклетиста не е имал възможност да избегне удара дори да бе карал с разрешената скорост в населено место – 50 кв.м., поради това, че лекия автомобил е навлязъл в платното с насрещно движение, в опасната зона за спиране на мотоциклета, поради което не е налице съпричиняване на резултата. Наказателният съд е обсъдил и въпроса за носенето на каска от мотоциклетиста и е установил, че такава той е носил, но е изхвърчала при удара, намерена е от разпитан свидетел, който я оставил до мотоциклета. Тези факти са касаели резултата от деянието и вината на дееца за настъпилата смърт поради непредпазливост от ПТП и в този смисъл са част от състава на престъплението по чл. 343, ал.1 б.”в” от НК, за което е наложено наказание, т.е. присъдата е задължителна, съгласно чл. 222 от ГПК /отм/. В същия смисъл доказателства са събрани и от гражданския съд. Като се е позовал на наказателната присъда и установеното за механизма на ПТП и вината на осъдения, а и на събраните от него доказателства – гласни и САвтЕ, въззивният съд се е съобразил със съдебната практика, на която се позовава касатора. Видно от приложените решения, постоянна е практиката, че гражданския съд следва да обсъжда възражение за съпричиняване, когато конкретните твърдения са извън състава на престъплението, за което е наложено наказание, че съобразно установената вина на пострадалия, съотнесена към вината на деликвента и на основание чл. 51 от ЗЗД следва да се приспадне определеното обезщетение Фактическата обстановка обаче, установена от наказатерлния и гражданския съд по настоящото дело не сочи на съпричиняване, поради което определения размер на обезщетението не е намален.
Или в обобщение наведеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване – противоречие с практиката на ВКС не е налице, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационнно обжалване.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 243а от /05.06.2008г., постановено по гр.д. № 1001//2007г. на Пловдивски апелативен съд по касационна жалба, подадена от третото лице помагач З. “А”.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: