О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
гр. София,16.03.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 19/09г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 330 от 01.09.08г., постановено по гр.д. № 1086/07г. на Благоевградския окръжен съд е отменено решение № 423 от 16.08.07г., постановено по гр.д. № 1481/06г. на Р. районен съд и вместо него на основание чл.32, ал.2 ЗС е разпределено ползването на урегулиран поземлен имот № 6* по плана на гр. Р. между М. Т. Б. и А. М. О., като е постановено първият да ползва оцветената в зелен цвят част на скицата към заключението на вещото лице от 26.03.06г., а вторият – оцветената в син цвят част на същата скица. Прието е, че по силата на съдебно спогодба от 1975г. по гр.д. № 97/75г. на Р. районен съд и прехвърлителна сделка ищецът в първоинстанционното производство М. Б. е собственик на ? ид.част от процесното дворно място и на построената в североизточната му част жилищна сграда, а ответникът А. О. е собственик на останалата ? ид.част от мястото, в което е започнал строителство на нова жилищна сграда на калкан. При тези фактически данни съдът е приел, че предпоставките на чл.32, ал.2 ЗС за разпределение реалното ползване на дворното място са налице. Възражението на ответника за недопустимост на иска поради това, че ползването на дворното място е било разпределено със съдебната спогодба през 1975г. е прието за неоснователно, тъй като със спогодбата не е било извършено същинско разпределение на ползването, придружено със скица с точни параметри на разделителните линии, както и че са налице нови обстоятелства – единият съсобственик е построил жилищна сграда, а другият е започнал строителство на такава. За неоснователно е прието и възражението на същия за придобиване на реална част от урегулирания поземлен имот по давност като се е позовал на разпоредбата на чл.59 ЗТСУ/отм./, като и че по делото не е установено наличието на елементите на фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от А. М. О. от гр. Р. с оплаквания за недопустимост и неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за отмяна по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи, въззивният съд се е произнесъл по съществени процесуалноправни въпроси – по приложението на чл.220 и чл.224 ГПК/отм./, които са решени в противоречие с практиката на ВКС. Наред с това се поддържа, че съдът се е произнесъл и по материално правни въпроси – по приложението на чл.79, ал.1 ЗС вр. с чл.59 ЗТСУ/отм./ и чл.54 ППЗТСУ/отм./, вр. с чл.200 е чл.19 ЗУТ, които са решавани противоречиво от съдилищата. На последно място жалбоподателят счита, че всички поставени въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение поради липсата на сочените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
На първо място следва да се отбележи, че касаторът не се позовава на задължителна съдебна практика (постановления на Пленума на ВС, приети при действието на ЗУС или ТР на ОС на гражданската и търговската колегия на ВКС, приети при действието на ЗСВ), поради което основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице, а доколкото същият се позовава на тълкувателни решения на ОСГК на ВС, които служат само за ръководство на съдилищата и на решения на ВКС по конкретни дела следва да се прецени дали са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. В случая и това основание за допускане на касационно обжалване не е налице, тъй като обжалваното решение с нищо не противоречи на представеното от жалбоподателя ТР № 87 от 02.11.1954г. по гр.д. № 50/54г. на ОСГК на ВС, в което е прието, че по предявен инцидентен установителен иск съдът следва да се произнесе и в диспозитива на решението си, като и че при пропуск в сила влизат в сила онези мотиви към решението, с които съдът е установил фактите и преюдициалните правоотношения между страните, доколкото по настоящото дело инцидентен установителен иск нито е предявяван, нито е разглеждан от съда. Липсва противоречие и с ТР № 84 от 05.11.1957г. по гр.д. № 63/57г. на ОСГК на ВС, в което е прието, че разпоредбата на чл.220, ал.3 ГПК/отм./ намира приложение и при случаите на оспорване на влязло в сила решение, постановено по привиден процес и преди влизане в сила на ГПК от 1952г. Позоваването на решение № 793 по гр.д. № 331/82г. на ВС, в което е прието, че придобивната давност върху част от парцел ****апазва действието си при условията на чл.181, ал.1 и 3 ЗТСУ/отм./, ако е изтекла до влизане в сила на ЗТСУ и на решение № 691 по гр.д. № 3158/77г. на ВС, в което е прието, че не е допустима делба на съсобствен парцел, в който има построени сгради, които са изключени от съсобствеността, а принадлежат на отделните собственици на парцела е също неоснователно, тъй като в случая жалбоподателят не се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност до влизане в сила на ЗТСУ през 1973г., а настоящото производство не е за делба на дворното място, а за разпределение на ползването му. Нямат никакво отношение към настоящия спор и решение № 29 от 26.03.90г. по адм. дело № 44/90г. на ВС, ІІІ г..о. по приложението на чл.53, ал.3 ППЗТСУ/отм./ и представените три решения на Върховния административен съд (по адм.д. № № 4041/05г., 10197/03г. и 44/90г.) още повече, че същите са постановени по административни дела, а не по граждански спорове и не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 т.2 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че въпросът дали е възможно от частта на имота, която касаторът претендира да я е придобил по давност може да се образува самостоятелен урегулиран имот не е съществен, тъй като неговото възражение е прието за неоснователно на друго основание – поради това, че същият не е доказал наличието на елементите на фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС.
Не е налице и последното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Същото би било налице, когато произнасянето на съда по съществен правен въпрос е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се стигне до отстраняване на непълноти и неясноти; когато съдът за първи път се произнася по поставения въпрос или когато се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. В разглеждания случай касаторът не е изложил никакви доводи в посочените насоки. Наред с това във връзка с поставените от него въпроси не е налице неяснота или непълнота на правната уредба, съществува съдебна практика и не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго.
С оглед изложеното подадената от А. М. О. касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане. Не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски в настоящото производство в размер на 100 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на решение № 330 от 01.09.08г., постановено по гр.д. № 1086/07г. на Благоевградския окръжен съд.
О с ъ ж д а А. М. О. от гр. Р. да заплати на М. Т. Б. от същия град с. лева разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: