О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 199
гр. София, 09.03.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Н. М.
С. Ч.
като разгледа докладваното от съдия М. т.д.№1399 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. С. Д. срещу решение №240 от 22.05.2014 г. по в.гр.д.№850/2013 г. на ОС Хасково, в частта, с която след частична отмяна на решение №74 от 29.07.2013 г. по гр.д.№3633/2012 г. на РС Кърджали, Е. С. Д. е осъдена да заплати на Министерство на земеделието и храните на основание чл.2, вр. чл.8, ал.1 и ал.5 от ЗАЗ, вр. чл.24, ал.1, чл.24а, чл.33 от ЗСПЗЗ, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД сумата от 13 381.45 лв., главница, на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД сумата от 9 281.10 лв., неустойка за периода 01.10.2010 г. – 08.03.2012 г. и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 200.25 лв., законна лихва за периода 01.10.2010 г. – 08.03.2012 г.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1.Допустимо ли е кумулиране на неустойка и обезщетение за забавено плащане по чл.86, ал.1 от ЗЗД за едно и също парично задължение и в тази връзка основателен ли е искът за присъждане на неустойка, когато на кредитора е присъдено обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва за същото задължение. 2. След като са уважени първоначалният и насрещният иск, при направено възражение за прихващане, следва ли съдът да извърши компенсация. Твърди се, че така формулираните въпроси са решени в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана съответно в решение №68 от 09.07.2012 г. по т.д.№450/2011 г. на ВКС, ТК и в решения №113 от 09.07.2013 г. по гр.д.№1274/2013 г. на ВКС, ГК и №225 от 28.05.2011 г. по т.д.№631/2010 г. на ВКС, ТК, като се поддържа наличие и на селективното основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, поради решаването на въпросите в противоречие с разрешението, дадено с решение №305 от 14.05.1996 г. по гр.д.№1390/1995 г. на ВС и с решение №272 от 13.05.2009 г. по гр.д.№292/2008 г. на ВКС, ГК.
Ответникът по касация Министерство на земеделието и храните не заявява становище по касационната жалба, но обжалва решение №240 от 22.05.2014 г. по в.гр.д.№850/2013 г. на ОС Хасково, в частта, с която след частична отмяна на решение №74 от 29.07.2013 г. по гр.д.№3633/2012 г. на РС Кърджали, Министерството е осъдено да заплати на Е. С. Д. сумата от 24 000 лв., част от претенция от 69 077 лв., стойност на извършени подобрения в имот №06201 от 177.443 дка в землището на [населено място], [община], както и сумата от 2 391.82 лв., законна лихва за периода 08.03.2012 г. – 24.02.2013 г.
В жалбата се излагат съображения, че решението е недопустимо, евентуално неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, отново се навеждат доводите за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответникът по касационната жалба Е. С. Д. навежда доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че между страните по спора е сключен договор за аренда, по силата на който Министерство на земеделието и храните е предоставило на Е. С. Д. за временно и възмездно ползване земеделски земи от ДПФ, като в договора бил уговорен 5-годишен гратисен период за плащане на уговорените арендни вноски, а при забава на плащанията за арендни вноски /дължими от шестата до 30-та стопанска година/, страните предвидили неустойка за забава в размер на 0.3% на ден от дължимата сума и заплащане на законната лихва върху дължимата сума. Счел е, че поради неплащане на дължими арендни вноски в общ размер от 16 046.39 лв., на 08.03.2012 г. арендодателят е прекратил едностранно договора за аренда, като към датата на завеждане на исковата молба, дължимите от арендаторката арендни вноски са в общ размер на 13 381.45 лв. По отношение на претендираните от Министерството на земеделието и храните, неустойка за забава и обезщетение за забава върху незаплатените арендни вноски, въззивният съд е посочил, че не може да се игнорира автономната воля на страните при определяне на условията на договора, поради което претенциите са основателни в посочените от вещото лице по назначената по делото ССЕ, размери. Във връзка с предявените насрещни искове за заплащане на стойността на извършени в процесните имоти подобрения /изразяващи се в изработка на масивна ограда/ и за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва, въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд за извършване на претендираните подобрения, като е посочил и че извод за предварително писмено съгласие за извършването им, изискващо се с оглед чл.26 от договора за аренда, може еднопосочно и категорично да се направи от договор от 10.04.2008 г. и проект за изграждане на оградата. В този смисъл и като е приел, че дължи произнасяне както по предявените първоначални, така и по насрещните искове, въззивният съд е постановил решението в обжалваните му части.
Настоящият състав намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение №74 от 29.07.2013 г. по гр.д.№3633/2012 г. на РС Кърджали, Е. С. Д. е осъдена да заплати на Министерство на земеделието и храните, на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД сумата от 9 281.10 лв., неустойка за забава за периода 01.10.2010 г. – 08.03.2012 г.
Даденият от въззивния съд положителен отговор на въпроса допустимо ли е кумулиране на неустойка и обезщетение за забавено плащане по чл.86, ал.1 от ЗЗД за едно и също парично задължение, е обусловил направения в решението извод за основателност на предявения иск за присъждане на неустойка за забава, наред с присъденото обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД и в този смисъл поставеният въпрос отговаря на общото изискване, предвидено в разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК. В случая е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, тъй като по този въпрос е налице формирана от ВКС задължителна за съдилищата практика, обективирана в посоченото от касатора решение №68 от 09.07.2012 г. по т.д.№450/2011 г. на ВКС, ТК, с което е прието, че по правилата на чл.92 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД е недопустимо кумулирането на неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД в размер на законната лихва за същото неизпълнение.
Настоящият състав споделя правното разрешение на въпроса, дадено с цитирания акт на ВКС и тъй като въззивното решение в тази му част противоречи на посочената практика, е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК /което изключва наличие на пратендираното основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК/.
В останалите му обжалвани части, въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, поставеният от Е. С. Д. въпрос относно задължението на съда да направи компенсация при направено възражението за прихващане, след като са уважени първоначалният и насрещният иск, не е обусловил правната воля на съда, тъй като липсва обсъждане и произнасяне по този въпрос във въззивното решение, респективно въпросът не отговаря на общото изискване, предвидено в разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК и по него касационно обжалване на решението в останалата обжалвана от Е. Д. част, не може да бъде допуснато.
От друга страна обжалваното решение е допустимо, а в изложението на основанията за допускане на касационнно обжалване към касационната жалба на Министерство на земеделието и храните, не е формулиран материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд. В този смисъл и тъй като съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил общото основание за селектиране на касационните жалби – правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, а ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, настоящият състав намира, че въззивното решение и в обжалваната му от Министерството на земеделието и храните част, не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №240 от 22.05.2014 г. по в.гр.д.№850/2013 г. на ОС Хасково, в частта, с която след частична отмяна на решение №74 от 29.07.2013 г. по гр.д.№3633/2012 г. на РС Кърджали, Е. С. Д. е осъдена да заплати на Министерство на земеделието и храните, на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД сумата от 9 281.10 лв., неустойка за забава за периода 01.10.2010 г. – 08.03.2012 г.
УКАЗВА на Е. С. Д. в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 185.62 лв.
При неизпълнение на указанията в срок касационното производство ще бъде прекратено.
След представяне на доказателства за внасяне на таксата, делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №240 от 22.05.2014 г. по в.гр.д.№850/2013 г. на ОС Хасково, в останалата му обжалвана част, с която, след частична отмяна на решение №74 от 29.07.2013 г. по гр.д.№3633/2012 г. на РС Кърджали, Е. С. Д. е осъдена да заплати на Министерство на земеделието и храните на основание чл.2, вр. чл.8, ал.1 и ал.5 от ЗАЗ, вр. чл.24, ал.1, чл.24а, чл.33 от ЗСПЗЗ, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД сумата от 13 381.45 лв. главница и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 200.25 лв., законна лихва за периода 01.10.2010 г. – 08.03.2012 г., а Министерството на земеделието и храните е осъдено да заплати на Е. С. Д. сумата от 24 000 лв., част от претенция от 69 077 лв., стойност на извършени подобрения в имот №06201 от 177.443 дка в землището на [населено място], [община], както и сумата от 2 391.82 лв., законна лихва за периода 08.03.2012 г. – 24.02.2013 г.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Особено мнение на съдия Н. М., изразено при постановяване на определението по чл.288 от ГПК по т.д.№1399/2015 г. по описа на ВКС, Търговска колегия, Второ отделение.
Считам, че в конкретния случай при постановяване на решението си в частта, с която е присъдена и неустойка за забава, въззивният съд, давайки положителен отговор на въпроса: допустимо ли е кумулиране на неустойка за забава и обезщетение за забавено плащане по чл.86, ал.1 от ЗЗД за едно и също парично задължение, не се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и в частност с решение №68 от 09.07.2012 г. по т.д.№450/2011 г. на ВКС, ТК. Действително в посоченото решение се приема, че по правилата на чл.92 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД е недопустимо кумулирането на неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД в размер на законната лихва за същото неизпълнение. Същевременно обаче в това решение изрично е възприето становище, което следва да се сподели изцяло, че договорната свобода по чл.9 от ЗЗД и диспозитивността на нормата на чл.92 от ЗЗД дават възможност за различни разрешения с оглед уговорките между страните, респективно, че правилата на чл.92, чл.82 и чл.86, ал.1 от ЗЗД намират приложение само при липса на договорна клауза, в която изрично е уговорено съотношението между неустойката и обезщетението за вреди, тъй като при наличие на такава уговорка, включително договорена възможност за кумулиране на неустойка и обезщетение /кумулативна неустойка, изпълняваща и наказателна функция/, последиците от неизпълнението се уреждат съобразно договора.
В случая въззивният съд е приел, че страните по процесния договор за аренда са предвидили, че при забава в изпълнение на задължението за заплащане на арендни вноски се дължи и неустойка за забава в размер на 0.3% на ден от дължимата сума, и заплащане на законната лихва върху дължимата сума, т.е. наличие на изрична уговорка за съотношението между неустойката и обезщетението за вреди. В този смисъл приемайки, че не може да се игнорира автономната воля на страните при определяне на условията на договора и присъждайки и неустойка за забава, и обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД, съдът се е произнесъл изцяло в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в посоченото решение, а решението и в тази му част не следваше да бъде допуснато до касационен контрол.
По изложените съображения подписах определението с особено мнение.
съдия Н. М.: