ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 215
гр. София, 21.06.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
като разгледа докладваното от съдия Д. частно гражданско дело № 2186 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 6981/21.04.2017 г. на К. В. В. чрез адв. Г. А. против определение № 1080/28.03.2017 г., постановено по ч.гр.д. № 6221/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане от 02.12.2016 г. по гр.д. № 10337/2012 г. на Софийски градски съд, I-8 състав. С последното е оставена без уважение молбата на страната по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от съдебни разноски, дължим за назначаване на особен представител на ответните страни при условията на чл. 48, ал. 2 ГПК.
Частният жалбоподател моли обжалваното определение да бъде отменено, като бъде постановено освобождаването й от заплащане на разноски за особен представител в размер от 7 530 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят сочи основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. за задължението на съда да се произнесе по молбата за освобождаване от заплащане на разноски, която се съдържа в жалбата срещу вече определения размер на възнаграждението за особен представител по чл. 48, ал. 2 ГПК; 2. какви са предпоставките за освобождаване от разноски и допустимо ли е отказът да се основава на предположение за бъдещо реализиране на доходи; 3. допустимо ли е съдът да определи възнаграждението за особен представител преди назначаването му с изричен акт; 4. допустимо ли е възнаграждението за особен представител да бъде определено чрез сумиране на толкова възнаграждения, колкото е броят на ответните страни, въпреки че последните са солидарно задължени спрямо ищеца.
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С обжалваното въззивно определение апелативният съд е оставил без уважение искането на страната за освобождаване от разноски за особен представител по чл. 48, ал. 2 ГПК. Посочил е, че възнаграждението за особен представител, определено на основание чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г., е в размер от 7 530 лв., а не в приетия от пъвроинстанционния съд размер от 15 530 лв. Приел е, че данните в приложената декларация за семейно и имуществено положение, свидетелстват, че ищцата разполага с необходимите средства за заплащането на разноските. Посочил е, че освен налични парични средства, тя притежава и достатъчно имущество, което в достатъчна степен би обезпечило финансирането й със заемни средства.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че въззивното определение на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК по поставените от касатора въпроси.
Първият формулиран от жалбоподателката въпрос не обосновава наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първоинстанционният съд се е произнесъл по молбата на страната за освобождаване от задължение за заплащане на разноски, незабавно след определянето им, съобразно депозираното искане. Правилна е преценката на въззивният съд, че с разпореждане от 17.10.2012 г. Софийски градски съд се е произнесъл по отправеното в исковата молба искане за освобождаване от внасяне на държавна такса и е постановил освобождаването й от такава в рамките на производството по делото. Доколкото обаче първоинстанционният съд се е произнесъл единствено по отношение на задължението за внасяне на държавна такса, съобразно искането на страната, последното не се отнася до възникналите впоследствие в хода на производството разноски. По отношение на тях съдът се е произнесъл допълнително, при съответна преценка на доходите и имуществото на ищцата, съпоставени с размера на дължимите разноски за особен представител.
С разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК законодателят е регламентирал възможността физическите лица да бъдат освободени от внасяне на такси и разноски, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. По молбата за освобождаване съдът следва да вземе предвид доходите на лицето и неговото семейство, имущественото състояние, удостоверено с декларация, семейно положение, здравословно състояние, трудова заетост, възраст, както и други обстоятелства, касаещи липсата на достатъчно средства. Въз основа на представените от страната доказателства, съдът следва да прецени дали същата разполага с достатъчно средства към момента на искането, като съобрази данните на представена декларация за имуществено състояние. Недопустимо е преценката за основателността на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК да бъде извършвана на основата на предположение за възможността лицето да полага труд или да реализира други доходи. В този смисъл е задължителната практика на Върховния касационен съд, формирана по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК с определение № 315/30.06.2016 г. по ч.гр.д. № 2664/2016 г. на ВКС, IV г.о. и определение № 496/10.07.2013 г. по ч т.д. № 2492/2013 г. на ВКС, II т.о., съгласно която по молба на страната за освобождаване от държавна такса и разноски на основание чл. 83, ал. 2 ГПК съдът след изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете и пълния размер на дължимата държавна такса/разноски и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства към момента на искането, за да заплати дължимата държавна такса или част от нея и разноските по делото.
В съответствие с утвърдената практика, въззивният съд е извършил преценката налице ли са предпоставки за освобождаване от внасяне на държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК. При съпоставяне на дължимите разноски и наличното имущество на ищцата, включително парични средства по депозитни сметки, постоянен доход от трудово възнаграждение, съдът е приел, че са налице достатъчно средства за покриване на разноските за назначаване на особен представител на ответните страни. В. съд е съобразил, че семейството на молителката е двучленно, не дължи издръжка на трети лица и не се нуждае от средства за здравословното си състояние в повече от ежемесечните доходи, които получава. Като допълнителен аргумент е посочил, че молителката разполага, освен с налични парични средства, и с имущество, което би могло да послужи като обезпечение за получаване на допълнителни средства в заем. Тези доводи не са поставени в основата на обжалваното определение като решаващи мотиви за отказ от освобождаване на молителката от разноски по делото, а са постановени с оглед всестранната и пълна преценка на обстоятелствата по делото, релевантни за приложение на нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК.
Отговорът на третия формулиран от жалбоподателката въпрос, се съдържа в ясната и ненуждаеща се от тълкуване разпоредба на чл. 48, ал. 2 ГПК, съгласно която когато ответникът, призован за получаване на препис от исковата молба и приложенията към нея с публично обявление, не се яви за получаване на книжата, съдът му назначава особен представител на разноски на ищеца. В хипотезата на чл. 48, ал. 2 ГПК заплащането на възнаграждение за особен представител на ответника е законово задължение на ищеца, по чиято инициатива е заведено делото. Възнаграждението подлежи на предварително заплащане, като в случай, че делото приключи в полза на ищеца, той има право да претендира възстановяването му от насрещната страна под формата на разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК. В този смисъл са и задължителните разяснения, дадени с т. 6 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса как се определя размерът на възнаграждението за особен представител на разноски на ищеца /чл. 47, ал. 6 и чл. 48, ал. 2 ГПК/. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че представителството, осъществявано от назначения с определение на съда особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК, е възмездно, тъй като за положения труд на особения представител – адвокат се дължи възнаграждение в размер, определен съобразно чл. 36 ЗА във вр. с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, независимо от изхода на делото. Възнаграждението следва да бъде разграничено от отговорността за разноски, която се реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора, при наличие на предпоставките по чл. 78 ГПК. Възнаграждението за особения представител винаги е дължимо, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца съобразно указаното в чл. 46, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК. Ако решението е в полза на ищеца, то и заплатеното възнаграждение може да бъде подчинено като дължимост на правния режим, определящ отговорността за разноски.
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и по четвъртия въпрос, касаещ допустимостта за определяне на размера на възнаграждението за особен представител чрез сумиране на толкова възнаграждения, колкото е броят на ответните страни, въпреки че последните са солидарно задължени спрямо ищеца, доколкото въззивното решение изобщо не обективира произнасяне по същия, а според задължителните указания на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК въпросът по чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В. съд е определил размера на дължимото възнаграждение за назначаване на особен представител на ответните страни, на основание чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно цената на исковата претенция. В случая не е използван като критерии за изчисляването му броят на ответните страни, съответно не е извършено сумиране на няколко възнаграждения съобразно броя на насрещните страни по правния спор. Възнаграждението е единно, като база за определянето му е бил единствено материалния интерес по правния спор.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1080/28.03.2017 г., постановено по ч.гр.д. № 6221/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.