5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 216
гр.София,
16.05.2018 г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева ч.гр.д. № 1777 описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Обжалвано е определение № 5865 от 13.03.2018 г., постановено по гр.д. № 1750/2018 г. по описа на Градски съд – София, III-б състав, в частта му, с която е отменено определение № 316187 от 17.01.2018 г., постановено по гр.д. № 3210/2018 г. по описа на Софийския районен съд, 68 състав и вместо него е допуснато обезпечение на исковете, предявени по гр.д. № 3210/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 68 състав, от М. Д. Ш., срещу сдружение „S. д.с.Б.“, със седалище в [населено място], за сумата от 33 721.46 лева чрез налагане на обезпечителна мярка запор върху вземанията на „S. д.с. Б.“ по банковите сметки, открити в „Р. (България)“ ЕАД при условие, че от ищцата М. Д. Ш. бъде внесена парична гаранция по депозитната сметка на Софийски градски съд в размер на 3000 лева.
Частният жалбоподател – М. Д. Ш. с адрес в [населено място], чрез процесуалния си представител, поддържа, че обжалваното определение е неправилно, като постановено при нарушение на процесуалния закон и необоснованост, както и че касационно обжалване на определението следва да се допусне по поставените в изложението въпроси.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното:
Касационно обжалване на определението на въззивния съд следва да се допусне.
С обжалваното въззивно определение е съобразено, че М. Д. Ш. е предявила осъдителни искове по чл. 262 КТ за възнаграждение за извънреден труд, по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва в общ размер на 33 731,46 лева и установителен иск по чл. 124 ГПК за признаване на трудов стаж срещу „S. д.с. Б.“. За обезпечаването на тези искове, ищцата е поискала от първоинстанционния съд по реда на чл. 389 ГПК налагането на обезпечителна мярка „запор“ върху банковите сметки на ответника, което е искане е оставено без уважение. По въззивна частна жалба срещу първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че предявените искове са допустими, доколкото исковата молба е редовна, подадена пред компетентен съд процесуално легитимирано и правоспособно лице, притежаващо правен интерес от разрешаване на спора, като за същия няма данни да е решен със сила на пресъдено нещо между същите страни. Искът е счетен и за вероятно основателен с оглед въведените от ищцата твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства, като е прието и наличието на обезпечителна нужда. С оглед тези изводи съдът е счел, че обезпечителната мярка следва да бъде допусната при условие, че ищцата внесе парична гаранция в размер на 3000 лева.
В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК се поддържа, че с определението е даден отговор на процесуалноправни и материалноправни въпроси от значение за спора, чието разрешение ще допринесе за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: при заведено исково дело по Кодекса на труда и допуснато обезпечение на иска, следва ли ищецът – служител /работник/ да внася гаранция по сметка на съда и какъв следва да е размерът на гаранцията при допуснато обезпечение на иска за неизплатени възнаграждения, произтичащи от трудово правоотношение.
В случая е налице определение на въззивния съд, с което е допуснато обезпечение на иск, което подлежи на обжалване пред ВКС съобразно разпоредбата на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК по реда и условията на чл. 280, ал.1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на неговото разглеждане пред настоящата инстанция е налице по първия от поставените въпроси „ при заведено исково дело по Кодекса на труда и допуснато обезпечение на иска, следва ли ищецът – служител /работник/ да внася гаранция по сметка на съда“, тъй като по него не е създадена практика по реда на чл. 290 ГПК и същият касае приложението на непълна и неясна правна уредба, чието тълкуване ще от значение за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3, пр. 2 ГПК. В отговор на поставеният въпрос следва се изложи следното:
С разпоредбата на чл. 359 от Кодекса на труда /КТ/ е прогласен принципът за безплатност на производствата по трудови спорове за работниците и служителите – страни по трудовото правоотношение. Той е последователно закрепен в законодателството, като с разпоредбите на чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 5, б. „в“ ЗДТ се предвижда освобождаване на работниците и служителите от заплащането на такси и внасянето на разноски по трудови дела. Посочената правна уредба е израз на социалната закрила на икономически по-слабата страна в трудовите правоотношения и възстановява равновесието между страните с оглед осигуряването им на еднаква възможност за достъп до правосъдие по тази категория дела. Задължителното внасяне на гаранция при обезпечаване на тези искове е от естество да наруши посоченото равновесие, доколкото житейска презумпция, залегнала в основата на възприетия законодателен подход, налага да се приеме, че основен източник на доход за работника е неговото трудовото възнаграждение, дължимо по оспореното правоотношение. Изключението, предвидено в ал. 2 на чл. 391 ГПК , предоставя дискреция на съда да извърши преценка с оглед на конкретното дело и конкретния случай, за съотношението между интересите на страните, тяхното процесуално качество, естеството на спорното правоотношение, степента на убедителност на представените доказателства и най-вече възможността да бъдат увредени интересите на срещуположната страна, чието имущество ще бъде запорирано или възбранено. Ето защо, следва да се приеме, че когато искът е подкрепен с убедителни писмени доказателства работниците и служителите не следва да внасят и парична гаранция по реда на чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК при обезпечение на искове, които имат за предмет трудов спор.
По вторият от въпросите касационно обжалване не следва да се допусне, тъй като същият е фактически, а не правен такъв и поради това не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Размерът на гаранцията за допускане на обезпечение е въпрос на конкретна преценка на съда, която се извършва въз основа на убедителността на представените доказателства, оценката на спорното право, характерът на делото и на исканата обезпечителна мярка и други относими обстоятелства.
Въз основа на горното по съществото на делото настоящият състав намира следното:
Частната жалба е основателна.
Неправилно въззивният съд е приел, че ищцата по предявения иск за възнаграждение от положен извънреден труд следва да бъде задължена да внесе и парична гаранция за допускането на исканото от нея обезпечение чрез налагане на запор върху сметките на ответника „S. д.с. Б.“. В конкретния случай е съобразено от въззивния съд, че ищцата е представила достатъчно убедителни доказателства за основателността на предявения иск, но въпреки това е счетено, че приложение намира ал. 2 на чл. 391 ГПК и ищцата следва да внесе парична гаранция за налагането на исканата обезпечителна мярка. Разпоредбата на чл. 391, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК не изисква кумулативното наличие на посочените в нея предпоставки за допускане на обезпечението – убедителност писмени доказателства за вероятната основателност на иска и представянето на гаранция, а посочва същите в алтернативен порядък. С оглед изложените по-горе съображения по поставения въпрос, следва да се приеме, че случай, в който предявеният иск е подкрепен с убедителни писмени доказателства и е за субективно право, произтичащо от трудово правоотношение, не следва да се изисква да бъде представена и парична гаранция за допускане на обезпечението на иска. Като е приел противното, въззивният съд е постановил неправилно определение, което в частта, с която е задължена ищцата М. Д. Ш. да внесе парична гаранция по депозитната сметка на Софийски градски съд в размер на 3000 лева, следва да бъде отменено.
Предвид изложените съображения съдът:
О п р е д е л и :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 5865 от 13.03.2018 г., постановено по гр.д. № 1750/2018 г. по описа на Градски съд – София.
ОТМЕНЯ определение № 5865 от 13.03.2018 г., постановено по гр.д. № 1750/2018 г. по описа на Градски съд – София, III-б състав, в частта му, с която е задължена ищцата М. Д. Ш. да внесе парична гаранция по депозитна сметка на Софийски градски съд в размер на 3000 лева като условие за издаването на обезпечителна заповед по допусната обезпечителна мярка по исковете й срещу сдружение „S.д.с. Б.“ със седалище в [населено място], предявени по гр.д.№3210/2018г. на РС София.
Изпраща делото на Градски съд – София за издаване на обезпечителна заповед.
В останалата необжалвана част определението е влязло в сила.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: