О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 233
София, 21.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 17.11.2016 две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при участието на секретаря
като изслуша докладваното от съдията Златка Русева
ч.гр.дело № 4592 по описа за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх.№84067 от 20.06.2016г., подадена от Д. М. К., чрез адв. С. Г., против определение от 30.05.2016г. на Софийски градски съд, постановено по в.ч.гр.д.№3917/2016г. по описа на същия съд, с което е потвърдено определение от 19.02.2016г., постановено по гр.д.№79827/2015г. по описа на Софийски районен съд,като е прекратено производството по делото и същото е изпратено по компетентност на Районен съд-Велинград.
В частната касационна жалба се правят оплаквания, че постановеното определение е неправилно и се иска неговата отмяна.
Ответникът по частната касационна жалба [фирма],гр.В.,в депозирания по делото писмен отговор,моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение.
По допустимостта на касационното обжалване:
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът заявява, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, като съдът се е произнесъл по правни въпроси /цитирам/:
„1.Когато ищецът твърди, че правният спор с ответника е възникнал от преки отношения с негово поделение, намиращо се извън вписаното в Търговския регистър седалище на ответника, следва ли съдът да приложи разпоредбата на чл.108, ал.1, изр.2 ГПК.”,който въпрос е решен в противоречие с определение №678 от 17.10.2012г. на ВКС по ч.гр.д.№500/2012г., ІІІ г.о.;
„2.След като ищецът-работник или служител е упражнил правото на избор дали да подаде исковата си молба до съда, компетентен съгласно разпоредбата на чл.114 ГПК, може ли това правило да се дерогира по възражение на ответника.”,така формулираният правен въпрос,според касатора е решен в противоречие с определение №2828 от 10.12.2015г. на ОС-Бургас по ч.гр.д.№2037/2015г. и определение №532 от 06.07.2015г. на ОС-Разград по в.ч.гр.д.№172/2015г., поради което е налице основанието на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
„3.Следва ли ответникът да докаже фактите, въз основа на които прави възражение за местна подсъдност.”който е решен в противоречие с определение №290 от 28.03.2016г. на Окръжен съд-София по в.ч.гр.д.№151/2016г., поради което е налице основанието на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК;
„4.При направено възражение за местна неподсъдност на спора с твърдение, че не е приложима разпоредбата на чл.114 от ГПК, следва ли съдът да предостави на ищеца възможност да вземе становище относно възражението и да ангажира допълнителни доказателства в подкрепа на становището си.”,този правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
С решаващите си мотиви, въззивният съд е приел за основателно възражението за местна подсъдност, направено от ответника в срока за отговор на исковата молба,като е посочил,че съгласно общото правило на чл.108 ГПК при ответник-юридическо лице, искът се предявява в онзи съд, в района на който се намира управлението или седалището му.Изложени са доводи,че след като в конкретния случай, дружеството-ответник по иска за незаконно уволнение има седалище и адрес на управление в [населено място], то местно компетентен да разгледа делото е Районен съд-Велинград.Съдът е съобразил предвиденото в разпоредбата на чл.114 ГПК, именно-специална подсъдност по трудови дела, като се дава възможност на работника или служителя да предяви иск срещу работодателя си и по мястото, където той обичайно полага своя труд, но стигнал до извода,че в случая,последната е неприложима.Съдът е посочил,че ищецът не е изложил в исковата си молба обстоятелства, свързани с обичайното полагане на труд, нито от данните по делото може да се направи извод, че той е полагал труд като лична охрана в [населено място]. Напротив, от неподписан препис от трудовия му договор, с който ответникът цели да докаже възражението си, може да се направи заключение, че работното място на ищеца е било в [населено място],но дори и при липса на нарочна уговорка за място на полагане на труд, е приложима презумпцията на чл.66, ал.3 от КТ-за място на работата се смята седалището на предприятието, с което е сключен трудовият договор, доколкото друго не е уговорено и не следва от характера на работата.
По допустимостта на касационното обжалване:
Съгласно приетото в т.1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да формулира точно и ясно правния въпрос,разрешен с обжалваното въззивно решение,който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.
Видно от изложеното с решаващите мотиви на обжалваното въззивно определение,формулираният в точка първа въпрос е неотносим към последните,такъв не е разрешаван с обжалвания съдебен акт,а посочената задължителна съдебна практика на ВКС също е неотносима,тъй като последната е свързана със характеристикате на служебно правоотношение,а в настоящия случай спорът е във връзка с възникнало и прекратено трудово правоотношение.
Правният въпрос,посочен от касатора в точка втора от изложението, е въпрос по същество,който съдът разрешава с оглед направеното искане и установеното по делото,което е различно от въприетото с горепосоченото тълкувателно решение относно правните въпроси,разрешени с обжалвания въззивен акт на съда.
Във връзка с формулирания от касатора въпрос в точка три от изложението му,съгласно приетото с решаващите мотиви на въззивното определение,такъв въпрос не е разрешаван от съда,защото изводите му се отнасят до липса на изложени твърдения с исковата молба за мястото,на което настоящия касатор обичайно е полагал своя труд,различно от седалището на ответното дружество,за да се излагат доводи и се правят изводи чия е доказателствената тежест за установяване на тези обстоятелства,в какъвто смисъл е въпроса и практика,на който се позовава в хипотезата на член 280,ал.1,т.2 ГПК.
По отношение наличието на хипотезата на член 280,ал.1,т.3 ГПК,на която се позовава касаторът,във връзка с формулирания от него въпрос в точка четири от изложението му,последната предполага, разрешеният от съда правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед на настъпили изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото,когато законите са непълни,неясни или противоречиви,за да се създаде практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството или обществените условия промени/съгл.т.4 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/,като аргументи в този смисъл липсват в изложението.Още повече,че разпоредбата на член 114 ГПК е ясна и непротиворечива,поради което не се нуждае от тълкуване.
С оглед изложеното,касационният съд намира,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 30.05.2016г. на Софийски градски съд,ГК,ІV В състав, постановено по в.ч.гр.д.№3917/2016г. по описа на същия съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: