О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№258
гр. София, 11.06.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 2364/14г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Г. Н. и Б. С. Н. от [населено място] срещу въззивно решение № ІV-29 от 20.11.2013г., постановено по в.гр.д.№ 1601/13г. на Бургаския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от 23.05.13г. по гр.д.№ 92/12г. на Царевския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Н. Г. Н. и Б. С. Н. против [община] иск за ревандикация на поземлен имот с идентификатор 37023.501.407 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] с площ от 1078 кв.м., както и предявения положителен установителен иск за собственост на имота срещу държавата.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ищците в първоинстанционното производство не са придобили правото на собственост върху процесния имот по давност с оглед разпоредбата на чл.86 ЗС и § 1 З., независимо че са го владели от 1971г. до 2012 г., тъй като първоначално същият е бил държавна собственост по силата на чл.6 ЗС в първоначалната му редакция от 1951г., а впоследствие е преминал в собственост на общината съгласно § 7, ал.1, т.4 П., тъй като по плана от 1970г. попада в терен, отреден за зелени площи и озеленяване. С влязло в сила на 26.04.12г. решение по гр.д.№ 33/10г. на Царевския районен съд е отхвърлен иска на ищците по настоящото дело против [община] за признаване за установено, че ответникът не е собственик на процесния имот.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: 1.зачита ли се владението на недвижим имот, осъществено преди влизане в сила и по време на действието на З. /отм./ при преценката за изтекла придобивна давност в полза на владелеца, осъществил непрекъснато, явно и необезпокоявано владение на недвижим имот за период по-дълъг от 10 години, с начало-преди влизане в сила на З., продължило по време на действието му, както и след отмяната на глава І и ІІ З. и след изменението на ЗС с ДВ, бр.33/96г. и позоваващ се на придобивна давност след отмяната на гл.І и ІІ З. и след посоченото изменение на ЗС; 2. доколко е общински имот, актуван като такъв на основание чл.2, ал.1, т.5, чл.2, ал.2, т.1 ЗОС, за който акта за общинска собственост е съставен на 15.03.2004г. и който се владее явно, спокойно, непрекъснато и безспорно, без владелецът да притежава за това документ за собственост, както и доколко това владение е годно да направи лицето собственик при позоваването му на изтекла придобивна давност; 3. необходимо ли е имотът, който по силата на § 7, ал.1 П. преминава в патримониума на общината, фактически да се използва за нуждите на общината по посоченото предназначение; 4. легитимира ли се държавата като собственик на имота на основание чл.6, ал.2 /отм./ ЗС до актуването му като общински и следва ли да го докаже за да се изключи действието на придобивната давност предвид разпоредбите на чл.86 ЗС и 5. при наличието на акт за общинска собственост, следва ли общината да докаже основанието за актуването на имота като общински, за да се изключи действието на придобивната давност предвид разпоредбите на чл.86 ЗС.
Ответникът по жалбата държавата счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска, а ответникът [община] не взема становище по нея.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решение, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1.решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото
Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК, т.1 разяснения касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни поставения правен въпрос, но не и да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.
В случая първият поставен от касаторите въпрос не обуславя изхода на спора и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, тъй като за да отхвърли предявения иск съдът се е позовал на разпоредбата на чл.86 ЗС, респ. на спиране теченето на давността за придобиване на държавни и общински имоти с § 1 З. от 01.06.06г., а не с разпоредбите на З. /отм./.
Същото важи и за останалите посочени по-горе въпроси при наличието на влязло в сила решение, с което e отхвърлен предявеният от ищците против ответната община отрицателен установителен иск за собственост на процесния имот по съображения, че те не са го придобили по давност, владеейки го от 1971г., респ. че общината е негов собственик и доколкото предмет на настоящия иск е установяване правото на собственост върху имота на ищците, а не правата на ответниците.
Освен това в изложението не е посочено представената към него многобройна съдебна практика към кой от поставените въпроси има отношение и в какво се състои противоречието с нея. Такова не е и налице, тъй като тази практика се отнася до различни от настоящата хипотези /представените определения на ВКС по чл.288 ГПК и решения на Върховния административен съд не представляват практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК/, а във връзка с основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени релевантни доводи относно посочените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК предпоставки и същите не са налице.
По отношение на направените в него /т.6/ общи касационни оплаквания без да е формулиран конкретен правен въпроси и без позоваване на някоя от посочените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.8 ГПК касаторите следва да заплатят на държавата направените от нея разноски в настоящото производство в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № ІV-29 от 20.11.2013г., постановено по в.гр.д.№ 1601/13г. на Бургаския окръжен съд.
О с ъ ж д а Н. Г. Н. и Б. С. Н. от [населено място] да заплатят на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие, който се представлява по пълномощие от областния управител на Бургаска област сумата 100 лв./сто лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: