О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 273
гр.София 24.03.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на деветнадесети март две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис И.
като разгледа докладваното от Б. И. гр.д. № 337/ 2009 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане за допускане на касационно обжалване на А. прокуратура – П. , на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 684/ 09.12.2008 г. по гр.д. № 796/ 2008 г. С въззивното решение частично е отменено решение на Окръжен съд – П. по гр.д. № 3138/ 2007 г., с което е отхвърлен иска на П. П. М. против П. на РБ за обезщетяване на имуществени вреди в размер 10 000 лв и този иск е уважен. Оставено е в сила първоинстанционното решение в частта, в която П. на РБ е осъдена да заплати на П. П. М. обезщетение за неимуществени вреди в размер 15 000 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди от жалбоподателя, че обжалваното решение съдържа произнасяне по съществен материалноправен въпрос, което противоречи на практиката на ВКС. Според касатора съгласно т.10 от ТР № 3 от 2005 г. на ОСГК прокуратурата не може да носи самостоятелна отговорност за обезщетяване на имуществени вреди, тъй като административен орган, а не прокуратурата е извършил отстраняване от длъжност на ищцата. Налице било и противоречие с тълкуването, дадено в ППВС № 4 от 1968 г. досежно размерът на обезщетението за неимуществени вреди, определено от съдилищата. Според касатора при определяне на този размер не било отчетено обстоятелството, че ищцата не е търсила и поучавала медицинска помощ, което сочело, че двете разпитаните свидетели са преувеличили неблагоприятните последици от повдигнатото обвинение за психиката й. Поради това размерът на обезщетението не съответствал на критериите, предвидени в постановлението на пленума на ВС. На тези основания се иска допускане на касационно обжалване на решението.
Ответникът по касация – П. П. М. – не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за неоснователно.
Въпросът дали прокуратурата отговаря самостоятелно за имуществените вреди, причинени на ищцата от отстраняването й от длъжност в резултат на повдигнатото обвинение, действително е съществен материалноправен въпрос, но той не е разрешен в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС. Цитираното в касационната жалба ТР № 3 от 2005 г на ОСГК на ВКС, което е задължително за всички съдилища, дава указания, че когато незаконно действие или акт на администрацията се осъществяват по нареждане на органите на следствието или прокуратурата, административният орган не носи отговорност. Настоящата хипотеза е сходна, тъй като, макар прокуратурата да не е наредила изрично отстраняването от длъжност на ищцата, административният орган е бил длъжен да стори това, на основание чл.100 ал.2 от ЗДСл. Следователно и при липса на изрично нареждане от страна на прокурор, щом последният повдигне обвинение срещу държавен служител за престъпление в това му качество, законът постановява извършване на действие от страна на администрацията при обвързана компетентност. Съответният орган няма възможност за преценка да извърши ли действието по отстраняване от длъжност – ако срещу служителя е повдигнато обвинение за извършено престъпление в качеството му на длъжностно лице, отстраняването от длъжност (съответно неполучаването на възнаграждение за времето, докато трае наказателното производство) е императивна последица от повдигнатото обвинение. Както е изяснено в цитираното ТР № 3/ 2005 г., в този случай органът по назначаването на държавния служител не носи отговорност, тъй като действията му са напълно законни – този орган не може да направи нищо друго, освен да отстрани от длъжност обвиняемият.
Същото тълкувателно решение постановява, че органите на прокуратурата не носят самостоятелна отговорност за вредите, настъпили в резултат на незаконно действие или акт, които са осъществени по тяхно нареждане, защото хипотезите на тяхната отговорност са изчерпателно изброени с чл. 2 т.1 и т.2 ЗОДОВ. Обаче тълкуването продължава – наличието на вреди от такива актове и действия се преценява при определяне глобалния размер на обезщетението, което се присъжда на основание чл. 2 ЗОДОВ. Следователно съдът не може да откаже при предявен иск по чл.2 от ЗОДОВ да прецени настъпилите от действията на прокуратурата имуществени вреди, включително имуществените вреди от неполучено възнаграждение от държавен служител, който поради повдигнато обвинение е отстранен временно от длъжност. Като е преценил настъпилите вреди и е присъдил обезщетение за тях, въззивният съд е действал в съответствие със задължителното тълкуване на материалния закон, направено в ТР № 3 от 2005 г на ОСГК, а не в противоречие с него.
Не е налице и противоречие между разрешения с атакуваното въззивно решение материалноправен въпрос за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и практиката на ВКС, отразена в ППВС № 4 от 1968 г. Цитираното постановление задължава съдилищата при определяне размера на неимуществените вреди да вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите да посочват конкретно тези обстоятелства както и значението им за размера на обезщетението. В конкретния случай въззивният съд е изложил мотиви, съобразно които при определяне на размерът на обезщетението за неимуществени вреди съобразява продължителността на наказателното производство по незаконно повдигнатото обвинение, възрастта на ищцата, тежестта на повдигнатите обвинения и броя на деянията в продължавано престъпление, коренната негативна промяна в поведението на пострадалата след повдигането на обвинение, установеното със заключение на вещо лице състояние на дистрес като пряка причина от воденото наказателно производство. Следователно задължителните указания по ППВС № 4 от 1968 г не са нарушени от въззивния съд – той е посочил кои обстоятелства отчита от значение за определяне на размера на обезщетението и тяхната тежест.
Допълнително следва да се отбележи, че ако се поддържа противоречия в практиката досежно размера на обезщетението, то следваше да бъдат представени доказателства за наличие на конкретни (влезли в сила) съдебни решения, с които при сходни вреди (т.е. отговарящи на установеното психическо състояние и възрастта на ищцата, при повдигнато обвинение за подобно престъпление, с подобна продължителност на наказателното производство) са присъдени различни по размер обезщетения. При това релевантно би било само съществено различие – такова, което е значително в сравнение със усреднения размер на присъдените обезщетения в сходни хипотези. Обаче към изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не само че няма приложени такива съдебни решения, но и няма изложени доводи за наличие на такава противоречива практика.
Съответно не може да се приеме от Върховния касационен съд, че са налице твърдяните от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 684/ 09.12.2008 г. по гр.д. № 796/ 2008 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: