О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 343
гр.София, 06.04.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на втори април две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Албена Бонева
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 492/ 2009 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Р. А. С. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски окръжен съд № 158/ 18.04.2008 г. по гр.д. № 34/ 2008 г., с което частично е обезсилено (по искове по чл.74 от КТ) и частично е оставено в сила (по исковете по чл.344 от КТ) решение на Районен съд гр. Е. по гр.д. № 52/ 2000 г. По този начин съдът е постановил отхвърляне на исковете, предявени от Р. А. С. против О. „О”, с. М., за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 92/ 01.09.1999 г на директора на училището, за възстановяване на Р. А. С. на заеманата преди уволнението длъжност „възпитател”, както и за заплащане на обезщетение за оставане без работа по чл.225 ал.1 от КТ в размер 1 800 лв.
В изложението на основанието за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателката, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като се има предвид неизпълнение на дадените указания с касационно решение по гр.д. № 64/ 2007 г, с което делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Твърди се, че при новото разглеждане на спора окръжният съд не се е съобразил с указанията на ВКС по прилагането на чл.68 и чл.70 от КТ. Твърди се също, че неправилно въззивния съд счел договорът за прекратен поради липса на документ за продължаването на срока му – в противоречие с решение на ВКС № 410/ 25.06.1990 г. не било прието, че е възможно съгласието за продължаване да бъде обективирано в два различни документа (молба от работника и допълнително споразумение от предприятието). Счита също, че е налице противоречива съдебна практика по въпросите, разрешени с въззивното решение, тъй като при първото въззивно разглеждане на делото друг състав на същия съд бил взел различно становище по съществото на спора. Заявява, че решението на касационния съд би допринесло за точното прилагане на закона по въпросите допустимо ли е съвместно приложение на правилата по чл.68 и чл.70 от КТ, допуска ли законът да се уговарят алтернативни срокове, може ли предварително да се договори кога се прекратява действието на чл.70 от КТ. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му и решаване на спора по същество.
Ответникът по касация – О. „О”, с. М. не взема становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за неоснователно.
С въззивното решение е прието, че ищцата е работила по срочен трудов договор при ответника, от 08.09.1997 г. до 01.09.1998 г на длъжността „възпитател”. На 31.08.1998 г. бил сключен нов договор между същите страни за същата длъжност, като в същия били включени две клаузи за срока: до 15.10.1998 г. договорът бил със срок на изпитване (чл.70 от КТ), а след тази дата договорът се трансформирал като срочен до 31.08.1998 г. Отхвърлени са доводите на ищцата, че това съглашение е недействително и че с допълнителни споразумения срокът е продължен и е прието, че действието на договора е прекратено с изтичане на срока – заповедта на работодателя от 01.09.1998 г само констатирала това прекратяване и не била незаконна. Прието е, че съглашението е действително и не противоречи на нормите на чл.68 и чл.70 от КТ, тъй като забраната за сключване на последователни трудови договори е въведена законодателно през 2001 г, а преди това такава забрана е нямало.
Даденото с въззивното решение разрешение на спорните между страните въпроси не противоречи на практиката на ВКС. Доводите на ищцата, че въззивният съд не е изпълнил дадените указания с касационно решение по гр.д. № 64/ 2007 г., с което делото е върнато за ново разглеждане, са неоснователни. В касационното решение не се съдържат указания по тълкуването на чл.68 и чл.70 от КТ, а се съдържат указания въззивният съд да изложи съображения по въпроса дали цитираните норми са приложими за конкретното правоотношение. Това е било необходимо, тъй като при първото въззивно разглеждане на делото съдът е обезсилил първоинстанционното решение, без въобще да изложи доводи по същество – затова указанията на ВКС са били да се обсъди спорът по същество. Тези указания са изпълнени от въззивния съд, поради което не е налице соченото основание за допускане на касационното обжалване.
Неоснователен е и доводът, че в противоречие с решение на ВКС № 410/ 25.06.1990 г. въззивният съд отхвърлил възможността съгласието като източник на правоотношение между работника и служителя да бъде обективирано в два различни документа (единият изходящ от работника, а другият – от работодателя). В атакуваното решение такова произнасяне няма. Въззивният съд е приел, че въобще не са налице данни за постигнато (по какъвто и да е начин) съгласие между ищцата и ответника за продължаване на срока на договора или за изменението на съдържанието му. Той не е приел, че е невъзможно съгласието да бъде обективирано в отделни документи, поради което не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС.
Не са налице твърдяните основания по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Според жалбоподателката противоречието между решенията при първото и при второто въззивно разглеждане на спора означава, че е налице противоречива практика. Това не може да бъде споделено – под противоречиво разрешаване на съществени въпроси от съдилищата в чл.280 ал.1 т.2 от ГПК се има предвид разрешаване с влезли в сила решения. Различието между изводите на инстанциите по един и същ спор, обективирани в невлезли в сила решения, не могат да обосноват наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
Що се касае до въпросите допустимо ли е съвместно приложение на правилата по чл.68 и чл.70 от КТ, позволява ли законът да се уговарят последователни срокове и може ли предварително да се договори кога се прекратява действието на чл.70 от КТ, те действително са съществени. Обаче същите са разрешени от въззивния съд в съответствие със съдържанието на закона и с трайната съдебна практика.говарянето на срок, в който правоотношението ще действа, по два начина (първата част от периода – като срок за изпитване, втората – до изтичане на определено време) е напълно допустимо. Не се сочат съдебни решения в обратния смисъл, а съдържанието на закона е ясно, поради което не може да се обоснове необходимост от намесата на ВКС.
Съответно не може да се приеме, че са налице твърдяните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Искането в тази насока е неоснователно и следва да бъде отхвърлено.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски окръжен съд № 158/ 18.04.2008 г. по гр.д. № 34/ 2008 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: