О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 276
гр. София, 28.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 2286/17г. по описа на І г.о. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Г. А., Х. Г. Т. и Н. Г. Й. срещу въззивно решение № 77 от 23.02.17г., постановено по гр.д.№ 302/16г. на Софийския окръжен съд, І с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 150 от 06.08.15г., поправено с решение № 28 от 19.01.16г., постановени по гр.д.№ 737/12г. на Костинбродския районен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователни предявените от Г. Г. А., Х. Г. Т. и Н. Г. Й. срещу А. Н. Г., И. Н. Г., Т. С. И., В. И. Г., З. Н. Г., Й. Г. С., К. Г. Н. и Д. К. Н. искове с правна квалификация чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за признаване за установено по отношение на ответниците, че към момента на образуване на ТКЗС в землището на [населено място] наследодателят на ищците Г. Т. Й. е бил собственик на ливада с площ от 7 дка в землището на [населено място], местността “П.”, понастоящем имот № 024003 по картата на възстановената собственост в землището на [населено място] с площ от 6, 5 дка.
По делото е установено, че ищците в първоинстанционното производство са наследници по закон /деца/ на Г. Т. Й., починал на 10.12.1986г., на когото, с решение № 37/03.06.1993г. на ПК-К., е признато правото на възстановяване върху ливада с площ от 7 дка в землището на [населено място], м.”П.”, без посочени граници и съседи, декларирана от наследодателя през 1949г. С решение № 108А/26.04.1995г. на ОСЗ-К., придружено със скица, е възстановено правото на собственост на ответниците /наследници на Т. Г./ в съществуващи стари реални граници върху процесния имот – ливада с площ от 6,499 дка, представляваща имот № 024003 в м.”К. орница”, [населено място], заявен на 20.03.1992г., като ливада с площ от 3,5 дка и ливада с площ от 3 дка в м. “П.”.
За да отхвърли предявения иск въззивният съд е приел, че от събраните по делото гласни и писмени доказателства не е установено към момента на образуване на ТКЗС през 1950 г. наследодателят на ищците да е бил собственик на процесния имот, тъй като стопанисвания от него преди това имот в същата местност и имота, предмет на спора не са идентични. Посочено е, че дори такава идентичност да бе установена, доколкото за възникването на правото на собственост ищците се позовават единствено на осъществявано от него владение върху имота от 1935г., а не и на друг признат от закон способ за придобиване на това право, в негова полза не е изтекла 20-годишна придобивна давност съгласно чл.34 от отменения Закон за давността до образуването на стопанството през 1950 г., когато давността е прекъсната съгласно чл.12, ал.7 ЗСПЗЗ, тъй като владението не се основава на писмен договор.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 по въпросите: 1. Идентични ли са като пороци произнасянето по непредявен иск и произнасянето само по една от възможните хипотези на валидно предявен иск и допустимо ли е такова решение; 2. Длъжен ли е съдът, на основание чл.17, ал.2 ГПК да извърши косвен съдебен контрол върху дейността на ОСЗ(ПК) относно допустимостта на постановения от нея акт, когато за някоя от страните производството по възстановяване по ЗСПЗЗ е напълно приключило, с оглед установяване допустимостта на постановения административен акт; 3. За значението на едновременното и поотделно обсъждане на събраните по делото доказателства, както и твърденията и възраженията на страните, за определяне правнорелевантните за спора факти и обстоятелства, въз основа на които съдът да постанови своето решение и 4. За предмета на доказването и доказателствата при дела с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, когато страните спорят за местоположението на два различни имота и не са оспорени документите по чл.12 ЗСПЗЗ, установяващи правото на собственост на ищците.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн.ДВ, бр.86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба – 27.03.17г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван противоречиво от съдилищата; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Следователно допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба.
В случая по първия и последния поставени въпроси във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като с исковата молба и допълнителната молба към нея е заявен спор за принадлежността на правото на собственост към момента на обобществяването на земята по отношение на възстановения по реда на ЗСПЗЗ в стари реални граници имот на ответниците, а не спор за местоположението на различни имоти, като твърдението на ищците, че наследодателката на ответниците е притежавала други имоти в същата местност, а не процесния, с нищо не променя предмета на иска.
Вторият поставен въпрос не е решен в противоречие с представената от касаторите практика на ВКС /Р № 42 от 11.05.2016г. по гр.д.№ 4643/15г., І г.о. и др./, тъй като същото се отнася за спорове за собственост върху реституирани земеделски земи към момента на предявяване на исковете, а не към момента на обобществяването на земята. Според установената практика при спор за собственост по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ в тежест на ищците е да установят принадлежността на правото на собственост в техния патримониум, респ. на техния наследодател към посочения минал момент, което въззивният съд е приел, че не е сторено и решаващите му изводи не са обусловени от издаденото в полза на ответниците решение за реституция. Представеното решение № 34 от 21.03.2011г. по гр.д.№ 1112/10г. на ВКС, ІІ г.о., с което е прието, че липсва правен интерес от предявяване на иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, когато ищците не са поискали възстановяване на имотите на своя наследодател в сроковете по чл.11, ал.1 или ал.2 ЗСПЗЗ няма отношение към настоящия случай и позоваването на противоречие с него също е неоснователно.
Липсва противоречие с представената практика на ВКС и във връзка със следващия въпрос, тъй като посочените в нея изисквания за обсъждането на доказателствата по делото и доводите на страните в случая са спазени, а и самите касатори не сочат кои доказателства и възражения не са обсъдени от въззивния съд. Този въпрос се поставя от тях във връзка с направено в изложението оплакване, че съдът неправилно е констатирал наличие на позоваване от тяхна страна на изтекла в полза на техния наследодател придобивна давност към момента на образуване на ТКЗС, в резултат на което се впуснал във вярно, но неотносимо към предмета на доказване разсъждение за придобивната давност и нейното значение. Това дори да е така, с нищо не променя крайните изводи на съда за неоснователност на предявения иск, след като ищците не са се позовали на друго основание за придобиване на правото на собственост върху имота в полза на техния наследодател, което да не е разгледано.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на назначения по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител на ответниците по жалбата З. Н. Г. и К. Г. Н. – адв. М. К. от САК сумата 100 лв., представляваща възнаграждение за процесуално представителство пред настоящата инстанция /изготвяне на отговор на касационното жалба/.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 77 от 23.02.17г., постановено по гр.д.№ 302/16г. на Софийския окръжен съд, І състав.
О с ъ ж д а Г. Г. А., Х. Г. Т. и Н. Г. Й. да заплатят на назначения по делото особен представител адв. М. О. К. от САК сумата 100 лв./сто лева/, представляваща възнаграждение за прроцесуално представителство на ответниците З. Н. Г. и К. Г. Н. пред настоящата инстанция.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: