Определение №281 от по гр. дело №94/94 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

                          
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
№ 281
 
гр.София,09.04  2009 година
 
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,  Второ гражданско отделение в закрито заседание на тридесет и първи март две хиляди и девета година в  състав:
 
                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ  
                                              ЧЛЕНОВЕ:  СТ0ЙЧО ПЕЙЧЕВ
                                                                    СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
                                                                      
                                                                     
                          със секретар
и с участието на прокурора                                                                                                                     
изслуша   докладваното  от   
председателя       (съдията)   СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело  под №  94/2009 г. 
 
Производството е по чл. 288 ГПК.
А. Е. А., А. А. и О. А. , граждани на Т. , чрез адв. Д, са подали касационна жалба вх. № 1* от 23.07.2008 г. срещу въззивното решение № 217 от 16.06.2008 г. по в.гр.д. № 116/2008 г. на Д. окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 151 от 20.12.2007 г. по гр.д. № 339/2006 г. на К. районен съд за отхвърляне на предявения от касаторите иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ срещу О. с. „З” – гр. К. за признаване правото на възстановяване собствеността върху 18 единични полски имота, подробно индивидуализирани в диспозитива на решението по площ и граници, с обща площ 800 декара, находящи се в землището на с. С., община К.. П. се оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на решението и уважаване на предявения иск.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: в ЗСПЗЗ съществуват непълноти „относно изселниците в Т. през годините, следващи 1978 г.”, както и съдбата на отнетите им неправомерно земеделски земи в България и неполучаването на равностойно обезщетение за лицата, напуснали България преди 18.10.1912 г.”. Поддържа се, че правилното решаване на въпроса е от значение, с оглед претенциите на изселниците българи от Б. Т. и евентуалното постигане на равностойното им обезщетяване за оставените в Република Т. имоти, като се твърди, че всички подписани спогодби и конвенции касаят лицата изселили се след 1912 г., а не преди това.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не е налице предпоставката по чл.280, ал. 1, т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 т.3 ГПК ще е налице, когато произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми; когато съдът за първи път се произнася по даден правен спор или когато изоставя едно тълкуване на закона, за да възприеме друго. Във всички случаи, повдигнатият с касационната жалба въпрос трябва да е съществен, т.е. да е свързан със съображенията на съда, които са обосновали изводите относно съществуването, респ. несъществуването на спорното право и се явяват съществени за изхода на делото.
При иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ следва да се докаже, че описаните в исковата молба земеделски земи са били собственост на ищеца или на неговия наследодател към момента на тяхното обобществяване чрез включването им в ТКЗС, като на доказване подлежи и самият акт на кооперирането. Следва да се докажат фактите, по силата на които е била придобита собствеността /правна сделка, придобивна давност и др./.
За да потвърди решението на първата инстанция за отхвърляне на иска по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ, въззивният съд е приел за недоказано наследниците на починалия през 1868 г. Осман А. да са запазили части от големите по площ имоти-мерие, които да се третират като тяхна собственост съгласно чл.10 от Закона за подобрение състоянието на земеделското население по господарските и чифлишките земи от 1880 г. Прието е било, че ищците /касатори/ не са доказали упражняването на фактическа власт върху съответните ниви и след 1880 година, като индиция за преминаването им в тяхна собственост по силата на цитираната законова разпоредба, съобразно която след снабдяването на правоимащите със съответната земя, другата работна земя остава неограничена собственост на досегашния й владелец „чифлик – сайбията”. Според въззивния съд, не е установено по категоричен начин живите низходящи на О. А. да са били собственици на описаните в исковата молба ниви и един хамбар в землището на с. С., както към 1901 година, докогато се твърди, че са живели в България, така и към момента на обобществяване на земите в село С. няколко години след 1944 година.
Следователно, решаващият извод на въззивния съд за неоснователност на установителния иск е основан на липсата на доказателства, че наследодателите на ищците /касатори/ – О. и А. са били собственици на земеделските имоти към релевантния за реституцията по ЗСПЗЗ момент. Оплакванията в касационната жалба са за неправилна преценка и за необсъждане на част от представените по делото писмени доказателства, както и на доводите, изложени във въззивната жалба. Допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение обаче жалбоподателите извеждат от „съществуващи непълноти в ЗСПЗЗ, относно изселниците в Т. през годините, следващи 1878 г., както и съдбата на отнетите им неправомерно земеделски земи в България и неполучаването на равностойно обезщетение за лицата, напуснали България, преди 18.10.1912 г.” Както се посочи, повдигнатият в изложението на касационните основания въпрос трябва да е свързан със съображенията на въззивния съд, на които са основани решаващите изводи за съществуването или несъществуването на спорното материално право. В случая, няма данни тези изводи да са били обусловени от съществуващи в ЗСПЗЗ непълноти, за да е необходимо произнасяне на касационната инстанция по приложението на закона, а произтичат от преценката на доказателствата, събрани по делото, т.е. засягат единствено обосноваността на съдебния акт. Предвид на това, неопределената формулировка на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, сочена в изложението, не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
 
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 217 от 16.06.2008 г. по в.гр.д. № 116/2008 г. на Д. окръжен съд по жалба вх. № 1* от 23.07.2008 г., подадена от А. Е. А., А. А. и О. А.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
 
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР:
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Оценете статията

Вашият коментар