О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 293
София, 03.07. 2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети май, две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА П.
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията П.
гр. дело №2517/2014 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. С. М. и Д. Б. И., [населено място], приподписана от адвокат Г., срещу въззивно решение от 25.11.2013г. по гр. дело №7105/2012 г. на Софийския градски съд. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поставят следните въпроси : 1.Задължен ли е съдът в своята дейност да прилага действащите нормативни актове.В случая съдът не е изпълнил това си задължение при прилагане разпоредбата на чл.200 ЗУТ и при тълкуването на сключен между страните договор. 2. Когато две страни сключат договор, в който едната страна не оспорва правото на собственост на другата, а определят задълженията, които трябва да изпълнят за снабдяване на страната с документ за собственост, прекъсва ли се погасителната давност. Твърди се наличие на основанието на чл.280,ал.1, т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението, тъй като въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по касация не изразява становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, депозирана е в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение от 17.02.2012г. по гр.д.№57516/2009г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касаторите срещу [фирма] иск за установяване правото на собственост на ищците върху празно дворно място, находящо се в София, м.”К.” с площ 460 кв.м. с правоъгълно очертание с ширина 10м. и дължина 46 м., представляващ част от имот пл.№268, стар 3-А от квартал 69-70, стар квартал 105 по плана на София, отразен в комбинирана скица на стр.17. Въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, че ищците основават правото си на собственост на основание давностно владение,считано от 27.11.1997г., осъществявано върху процесните 460 кв.м., които са реална част от УПИ ХХІІІ-268, кв.68 по ПРЗ на София, м.”К.”, целият с площ 8810 кв.м. Този урегулиран поземлен имот е придобит от ответницика чрез правна сделка. Ищците са собственици на съседния имот УПИ ІІ-350 и са установили фактическа власт върху процесната реална част от имота на ответника през 1997г. Съдът е приел, че ищците не са могли да придобият правото на собственост върху процесната реална част от парцела по давност до отмяната на ЗТСУ /2000г./. Но и след отмяната на този закон и дори да е установено, че реалната част може да се обособи като самостоятелен имот или ако се присъедени към имота на ищците, то те пак не са я придобили по давност, тъй като не е налице изискуемият от чл.79 ЗС десетгодишен срок до завеждане на иска. Независимо от изложеното следва да се има предвид, че давността е прекъсната по реда на чл.116,б.”а” ЗЗД с факта на признание, което е направено от ищците в споразумение от 10.05.2005г., сключено с дружеството. С него страните са се уговорили предвид заявения интерес от страна на ищците към процесната площ от имота на ответника,че ще започнат процедура по частично изменение на регулационния план с цел тези 460 кв.м. да бъдат придадени към собствения на ищците парцел.Уговорена е и цената, която ищците ще следва да заплатят. От уговорките между страните следва, че е налице недвусмислено изявление на ищците, признаващо правото на собственост на дружеството.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г. по тълк.т.№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. В разглеждания случай посочените от касатора въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. В изложението се поставя въпрос за „погасителната” давност, но очевидно се има предвид предвид придобивната давност. Въпросите обаче не са относими към решаващите изводи на въззивния съд. В разглеждания случай основният правен извод е за това, че е налице признание по смисъла на чл.116,б.”а” ЗЗД от страна на ищците, поради което дори да са налице владение върху процесната реална част от парцела и възможност за нейното обособяване като самостоятелен имот или присъединяване към собствения им имот по реда на чл.200 ЗУТ, то липсват предпоставките на чл.79,ал.2 ЗС за придобиване по давност – владение в период на 10 години. За да направи този извод въззивният съд е обсъдил писменото споразумение между страните като е тълкувал действително изразената от тях воля. Останалите доводи за необоснованост на обжалваното решение, както и фактическите въпроси не могат да обосноват допускане касационно обжалване на решението, тъй като представляват касационни оплаквания по смисъла на чл.281,т.3 ГПК.
Въпреки изхода на делото на ответника по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като няма данни за такива.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 25.11.2013г. по гр. дело №7105/2012 г. на Софийския градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: