О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 300
гр.София, 04.06. 2009 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ търговско отделение в закрито заседание на тридесети май две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
със секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 107/2009 г.
Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „М” Е. гр. С. подадена чрез процесуалните му представители адвокатите Е. Т. и Е. С. от САК срещу решението на Софийски апелативен съд, т.о., 6 с-в № 122/07.10.2008 год. постановено по гр.д. № 2192/2007 год. С това решение след отмяна на първоинстанционното решение на Благоевградския окръжен съд № 119/30.07.2007 год. по гр.д. № 37/2006 год. в частта му, с която е отхвърлена претенцията за заплащане на неустойка за неизпълнение на програмата за трудова заетост през 2003 год. по сключения от ответника – касатор на 28.09.2000 год. приватизационен договор за продажба на акции представляващи 70% от регистрирания капитал на „П” ЕАД гр. С., както и претенцията за мораторна лихва, апелативният съд е решил спора по същество като е осъдил купувача по приватизационния договор да заплати на А. за с. к. на основание чл.92 ал.1 ЗЗД сумата 120 730.50 лева – неустойка за неизпълнение на поетото в чл.10.2 от договора задължение да поддържа за срок от три години заварения средносписъчен брой на персонала от 113 души, заедно със законната лихва както и обезщетение по чл.86 ал.1 ЗЗД за забавено плащане на посочената главница в размер на 24 774.54 лева и съответните съдебни разноски – 3 250 лева. Със същото въззивно решение е оставено в сила първонистанционното решение в осъдителната му част, с която са уважени предявените от А. за с. к. обективно съединени искове за неустойка за частично неизпълнение на инвестиционната програма по същия договор както следва: 4930 щ.д. – неизвършени инвестиции за 2003 год. и 9623.98 щ.д. – неизпълнение за 2004 год. както и претенциите за мораторни лихви по чл.86 ал.1 ЗЗД върху посочените главници – съответно сумите 1100.54 щ.д. и 918.61 щ.д., които претенции имат акцесорен характер и са в зависимост от изхода на спора досежно главниците.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, неправилно е преценил данните по делото, в нарушение на чл. 20 ЗЗД е тълкувал съдържанието на отделните клаузи на приватизационния договор и произтичащите от него задължения за страните, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения.
В допълнително изложение приложено към касационната жалба касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т. 3 ГПК, като излага становище, че тълкувайки неправилно съдържанието на приватизационния договор въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по приложението по чл. 20 ЗЗД, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба А. за с. к. гр. С. в подадения отговор излага становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки нейната редовност, настоящият състав счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите предвидени в чл. 280, ал.1 ГПК, предпоставящи произнасяне от страна на въззивния съд по съществен материалноправен или процесуален въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Същественият материалноправен или процесуален въпрос е винаги специфичен за конкретното дело и същият следва да е обусловил решаващата воля на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. В този смисъл твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основания за допускане на касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалния закон.
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение в осъдителната му част, с която са уважени предявените от А. искове за неустойка за неизпълнение на приетата инвестиционна програма през 2003 год. и 20004 год. ведно със съответните текущи и мораторни лихви върху присъдените главници. Анализирайки целият фактически и доказателствен материал по делото решаващият съд е приел, че текстът на чл.10.3 от приватизационния договор недвусмислено задължава купувача „М” Е. да извърши договорените инвестиции в приватизационното дружество, което задължение е безусловно и не е обвързано по никакъв начин с процедурата за предоставяне на концесия на „П” ЕАД за добив на скално-облицовъчни материали. Направен е извода, че за неизпълнение на поетото договорно задължение, купувачът дължи предвидената в чл.15.1 неустойка в размер на 50% от договорените , но неизвършени инвестиции.
По отношение на претендираната неустойка за неизпълнение на програмата за трудова заетост през 2003 год. след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част апелативният съд е осъдил ответника-касатор на основание чл. 92 ал.1 ЗЗД да заплати неустойка в размер на 120 730 лева за неизпълнение на програмата за трудова заетост през процесната 2003 год. ведно с мораторната лихва за периода на забавата до предявяването на иска. Конкретният размер на неустойката е определен от назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение не е оспорено от страните. Тълкувайки съдържанието на текстовете на чл.10.2 и чл. 15.2 от приватизационния договор по правилата на чл.20 ЗЗД в тяхната връзка и с оглед смисъла и целите на договора, въззивният съд е приел като база за изчисляване на неустойката поетото от купувача в чл.102 задължение да поддържа за срок от три години средносписъчния брой на персонала в приватизираното дружество, съгласно изрично фиксираната към датата на подписване на договора бройка от 113 души, а не броят на фактически заетите към него момент работни места, каквото е становището на ответника – касатор.
С оглед на данните по делото, посоченият от жалбоподателя съществен материалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, се отнася за начина на тълкуване на договорите съгласно чл.20 ЗЗД. По този въпрос, както твърди и касатора в изложението си, има трайно установена съдебна практика на ВКС, която е в смисъл, че при наличие на съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагане на въведените в чл.20 ЗЗД критерии. Не може да се приеме, както неоснователно се поддържа в касационната жалба, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по изложения въпрос. Видно от данните по делото, съдът е зачел сключения приватизационен договор съгласно чл.20а ЗЗД и като е обсъдил доводите и възраженията на страните относно произтичащите от него задължения, не е тълкувал договора в нарушение на правилата предвидени в чл.20 ЗЗД и не е обвързал ответника с нови задължения каквито не е поемал, каквото е твърдението на жалбоподателя. Що се отнася до конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената преценка на фактическия и доказателствен материал по делото /включително заключението на експертизата и текстовете на приватизационния договор/, същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и твърденията за погрешни крайни изводи досежно поетите договорни задължения представляват касационни основания за отмяна на обжалваното решение поради неговата неправилност съгласно чл. 281 т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Неправилно е и позоваването на чл.280, ал.1 т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложен от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, какъвто не е настоящия случай. Цитираният текст има предвид тълкуване на закона, а не на клаузите на конкретния приватизационен договор, каквото е искането на касатора в изложението му към касационната жалба.
По изложените съображения съставът на ВКС – ТК счита, че не са налице условията на чл. 280 ал.1 ГПК и не следва да бъде допуснато касационно обжалване на постановеното въззивно решение, поради което на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 6 с-в № 122/07.10.2008 год. постановено по гр.д. № 2192/2007 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: