О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 308
гр. София, 27.04..2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на първи април две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 141/09г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение от 30.04.08г., постановено по гр.д. № 2947/07г. на Софийския градски съд, ІІд г.о. е оставено в сила решение от 22.03.07г. по гр.д. № 7940/00г. на Софийския районен съд, с което е признато за установено по отношение на ответниците А. П. А. Я. , П. А. А. и К. И. Л., че ищците С, М. Д. Й. , П. Д. К. , Й. К. К. и А. К. К. (последният е починал в хода на въззивното производство и е заместен от наследниците си) са собственици на празно дворно място с площ от 620 кв.м., находящо се в гр. С., кв. Драгалевци, съставляващо имот № 1* кад.лист № 661 от кадастралния план от 1958г. съгласно решение №2429 от 09.06.99г. на ПК – район ”В”, части от което попадат в парцели ХVІІІ-12 и ІІ-12 от кв.18. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че правото на собственост върху процесният имот е възстановено на ищците с посоченото решение на поземлената комисия. С нот.акт № 59/1967г. ТКЗС ”В” – С. е продало на П. А. А. , Е. Д. А. , поч. през 1995г. и на А. П. А. и 1/3 ид.част от празно дворно място с площ от 1160 кв.м., съставляващо парцел **** от кв.18, а на К. Б. и И. М. също по 1/3 ид.част. С нот.акт № 81/96г. Петко А. и А. А. са продали на В. Д. Л. , наследник на който е К. Л. – съпруга, дворно място с площ от 560 кв.м., съставляващо парцел **** от кв.18 (част от закупения от ТКЗС имот). При тези фактически данни въззивният съд е приел, че предявеният иск (в хода на първоинстанционното производство е направено и допуснато изменение на иска от осъдителен към установителен) е основателен, тъй като решението на поземлената комисия легитимира ищците като собственици на процесния имот, а извършените с него сделки са им непротивопоставими, доколкото с влизане в сила на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ с обратна сила е отпаднало вещнотранслативното действие на първата сделка и продавачите по втората сделка не са могли да прехвърлят права.
Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени от ответниците А. П. А. Я. и П. А. А. , като и от К. И. Л. с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за отмяна по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
По жалбата на А. П. А. Я. и П. А. А.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по редица съществени правни въпроси – за допустимостта на предявения установителен иск при наличие на данни, че ответниците се намират в имота и заявяват свои права върху него, които въпрос се решава противоречиво от съдилищата; обвързан ли е съдът с точното индивидуализиране на имота, направено от ищеца и може ли да се произнесе по отношение на имот, индивидуализиран в приложените по делото документи, длъжен ли е въззивният съд да обсъди доводите на страните и събраните пред двете инстанции доказателства, както и по въпроси свързани с индивидуализацията на имота, активната легитимация на ищците и др., свързани с правото на собственост и неговото доказване, които въпроси според касаторите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поддържа се, че решението е постановено и в противоречие с практиката на ВКС.
На първо място следва да се отбележи, че касаторите не се позовават на задължителна съдебна практика на ВКС (постановления на Пленума на ВС, приети при действието на ЗУС или ТР на ОС на гражданската и търговската колегия на ВКС, приети при действието на ЗСВ), поради което основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Второто основание за допускане на касационно обжалване би било налице, когато наред с обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение по граждански спор, в което същият въпрос е разрешен по различен начин. По отношение на първия поставен въпрос обжалваното решение с нищо не противоречи на представеното от жалбоподателите Р № 1* от 01.11.95г. на ВС, тъй като същото се отнася за установителни искове за факти с правно значение и за престъпно обстоятелство по чл.97, ал.3 и 4 ГПК/отм./, а не установителен иск за право на собственост по чл.97, ал.1 ГПК/отм./. Същото важи и за Р № 1* от 08.07.02г. по гр.д. № 1325/01г. на ВКС, в което е разгледана друга хипотеза, като е прието, че за владеещия собственик е налице правен интерес от предявяване на установителен иск, когато ответникът е предприел действия, които сериозно засягат неговите права, а не просто да ги отрича. Обжалваното решение е постановено в съответствие и с представените Р № 885 от 12.06.02г. по гр.д. № 95/01г. на ВКС и определение от 28.11.02г. по ч.гр.д. № 3844/02г. на СГС, в които е прието, че от преценката на ищеца зависи обемът на търсената защита, респ. че за наличие на правен интерес от водене на установителен иск е достатъчно да се оспорва претендираното или да се претендира оспорваното от ищеца право.
Последното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било налице, когато произнасянето на съда по съществен правен въпрос е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се стигне до отстраняване на непълноти и неясноти; когато съдът за първи път се произнася по поставения въпрос или когато се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. В разглеждания случай касаторите не са изложили никакви доводи в посочените насоки, а само е цитиран законът и са направени общи касационни оплаквания, по които ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по чл.288 ГПК, поради което касационно обжалване не следва де се допуска и на това основание. Наред с това във връзка с поставените от тях въпроси не е налице неяснота или непълнота на правната уредба, съществува съдебна практика и не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго.
По жалбата на К. Л.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи, че въззивният се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос- засягат ли се от разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ сделките, които към датата на сключването им са били законни и са породили правно действие, респ. приложното поле на тази норма засяга ли сделките, с които лицата, които са придобили недвижими имоти от ТКЗС са прехвърлили същите на трети лица преди влизане на същата в сила, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Във връзка с първото основание за допускане на касационно обжалване следва да се отбележи, че въззивното решение не би могло да противоречи на ТР № 2/96г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че не се възстановяват правата на собствениците върху незастроени земеделски земи по чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, ако са били продадени на трети лица с валидни договори за покупко-продажба, тъй като това тълкувателно решение е прието преди влизане в сила на разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ, според която се възстановява собствеността и върху земи, които са били продадени от ТКЗС на трети лица, с изключение на изрично посочените в закона случаи. Доводът на касаторката, че решението противоречи и на ТР № 6/05г. на ОСГК на ВКС, тъй като в него било посочено, че приложното поле на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ са обхванати само актовете на разпореждане от ТКЗС, а не и последващите сделки, извършени от приобретателите, е неоснователен, тъй като в тълкувателното решение въпросът за правата на последващите приобретатели не е разгледан. Неоснователен е и доводът, че поставеният въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, тъй като според жалбоподателката двете тълкувателни решения си противоречат. Във връзка с него следва да се отбележи, че основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 няма предвид противоречие между два задължителни тълкувателни акта на ВКС, а такова не е и налице, доколкото с тях са тълкувани различни разпоредби.
По отношение на третото основание за допускане на касационно обжалване важи казаното по-горе във връзка с предходната жалба и не следва да бъде повтаряно. В допълнение следва да се отбележи, че съществуващата съдебна практика на ВКС по поставения съществен правен въпрос е в смисъл, че разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ се отнася до всички лица, които се намират в имота, а не само до тези, на които ТКЗС първоначално го е продало или предоставило, тъй като с отпадане на правата на праводателите им, отпадат и правата на следващите приобретатели. Ето защо същият няма значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
С оглед изложеното подадените от А. П. А.- Я. и П. А. А. , както и от К. И. Л. касационни жалби не следва да се допускат до разглеждане. Не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение от 30.04.08г., постановено по гр.д. № 2947/07г. на Софийския градски съд, ІІд г.о.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: